Monday, December 19, 2016

Експериментът


Ву Линг се събуди в студената сутрин на септември. Леко го наболяваше гърбът, явно заради пейката, на която спеше. Той стана бавно и започна да раздвижва внимателно всяко мускулче на скованото си тяло, докато говореше на Стинг, а кучето размахваше весело опашка и имитираше движенията на господаря си. Ву се грижеше за животното почти цял месец вече. И кучето го следваше неотклонно, въпреки че не разбираше какво непрестанно му говори мъжът. Полека-лека тялото на мъжа  се затопли и той седна на пейката, за да закуси с вчерашните бисквити, като междувременно поздравяваше всички минувачи. Оставаха му само още два дни и се връщаше там, откъдето бе дошъл.
***
Ву Линг пристигна във Варна на 20 август и въпреки че знаеше, че по това време на годината температурите скачат много, не беше очаквал да е чак толкова горещо. Въобще не знаеше какво ще прави с този проект, с който се беше заел, за да изчезне от медийното внимание за известно време. Той беше южнокрейски журналист в пенсия. Но не се даваше на пенсията всъщност. Цял живот бе прекарал в телевизионното студио, но новите собственици на телевизията вече нямаха нужда от него, особено след онова интервю със социалния министър. Затова и се съгласи на този „социален експеримент“, както го наричаха от списанието, за което реши да сътрудничи. Поне щеше да попътува, пък какво щеше напише, времето ще покаже. През юли беше в Бутан, а сега - в България. Задачата му беше да проучи обикновените хора. В Бутан има Министерство на щастието, а в България живеят едни от най-нещастните хора! Ву трябваше да разбере как става така.
Кралство Бутан го впечатли с природата – планини, зеленина, все пак част от културата на този народ е да залесява постоянно. Името Бутан означава „висока земя“, но често го наричат Страната на гърмящия дракон.  Хората се усмихваха постоянно. Бяха доволни от управлението на младия си крал. Туризмът беше слабо развит и затова престоят там беше много скъп – около 200 долара на ден. Държавата е известна с това, че вместо брутен вътрешен продукт има по-уместен показател за просперитет - брутно национално щастие! И така изглеждаха – доволни! Задължително всички бяха облечени в традиционното облекло кхо или гхо. Младите хора от скоро гледаха телевизия все повече, но не бяха много в час с модерните технологии. Журналистът попадна в един тотално различен свят.

Най-после куфарът му се появи и Ву излезе от сградата на летище Варна. Никой не го чакаше, но той си беше резервирал стая в хотел „Черно море“, след като прочете, че се намира в най-централната част на града. Така че излизайки от летището, се насочи към спрелите жълти таксита.
- Хотел „Черно море“? – попита на български език шофьора, който четеше вестник в колата.
- Да, да! Качвайте се! – Водачът веднага прибра четивото си и слезе да отвори багажника за куфара на Ву.
Журналистът се разположи отзад и затвори очи. „Стар съм вече! Какво ми трябваше да тръгвам! Лекарят ме предупреди за сърцето и килограмите, ама все не чувам!"
- Говорите ли български?
Ву отвори очи. Шофьорът му говореше нещо, но той не го разбираше. А и не искаше да прави опити за комуникация. Искаше да го оставят намира! Затова поклати глава и отново затвори очи. Нямаше никакъв план как ще подходи към проучването на българите. Ще се смеси с тълпата някак си. „Дано да са по-разговорливи българите“, помисли си журналистът. Бутанците не бяха. Въпреки че говореха английски, бяха доста затворени. Усмихваха се широко, покланяха се в знак на уважение, но до там. Трудно се разговаряха за живота си. Сякаш подробностите, за които ги разпитваше журналистът въобще не бяха от значение за тези хора.
След около двайсетина минути пътуване Ву пристигна в хотела. Сградата беше висока, със социалистическа визия. Такива сгради беше виждал в различни страни от бившия социалистически лагер преди. Ето, че и тук наред с обновените фасади, се извисяваше това творение на соцмисленето. Тъй като хотелът беше наистина на най-централното място, около него гъмжеше от народ, въпреки жегата. С един бърз поглед Ву установи, че има доста млади хора, като се чуваше всякаква реч наоколо. "Това е добър знак, рече си журналистът, така ще мога да говоря по-късно с хората." Усмихна се леко на себе си и окуражен, влезе във фоайето на хотела.
Регистрира се и се качи в стаята. Тя беше на седмия етаж в обновената част на хотела, защото се оказа, че има недокосната от ремонт част.
Ву влезе - не беше лоша стаята, най-важното беше, че има баня и работещ климатик. Разтвори куфарите и влезе, за освежаващ душ. Планът му беше да поспи и да излезе надвечер на обиколка. Да види нощния живот на Варна, така да се каже.
В девет часа ободрен, освежен и гладен, Ву Линг излезе от хотела и тръгна с бавна опознавателна крачка по алеята, водеща към морето. Гъмжилото от хора се беше умножило, заведенията бяха пълни, отвсякъде се чуваше музика, смях, забавление. Първата цел на мъжа беше да намери добър ресторант, в който да задоволи вълчия си глад. И както вървеше сред какофонията от музика и глъчка съвсем тематично попадна на ресторант „Happy“. „Ето, нали изследвам щастието!“, засмя се наум и пристъпи към ресторанта. На входа го посрещнаха ослепително красиви момичета, които говореха английски, бързо го настаниха на удобна маса и му помогнаха да избере от богатото меню. Реши като за първа вечер да опита местната кухня, за която беше прочел, че включва богато разнообразие от зеленчуци. Поръча си и изстудено бяло вино към вечерята.
Храната определено беше превъзходна, а и му сервираха доста бързо. Наистина беше много огладнял. В самолета хапна от предложения обяд, но това беше преди доста време. Докато се хранеше с наслаждение, наблюдаваше посетителите на ресторанта. Заведението беше препълнено. Имаше семейства, които вечеряха; компании, които празнуваха; двойки, които забравяха да се хранят, защото се гледаха влюбено; чуваше английска, руска, българска, немска реч. "Днес е делничен ден, но ето че хората са излезли, за да се забавляват. Как така тук са най-нещастни?!"
Ву трябваше да намери начин да разбере. Не му стигаше до наблюдава, трябваше и да пита. В Бутан му беше доста трудно в началото, местните трудно приемаха чужденците. Определено беше любопитен да разбере как ще се случат нещата тук.
След обилната вечеря реши да продължи обиколката, видя доста клубове край плажа, така че нямаше да е зле да ги пробва. Беше странно обаче как така са застроили плажа, вместо да се радват на морето! Трябваше да разбере. Беше адски шумно по крайбрежната алея, но Ву беше готов да се слее с тълпата, за да разбере какво се случва. Музиката беше разнообразна - смесваха се в едно балканските ритми с модерната музика. Ву избра един клуб и влезе. Откритото пространство на така наречения клуб заемаше голяма част от пясъчната ивица, осветлението беше по-скоро оскъдно, с разноцветни лампички и се осветяваше обстановката. Не беше съвсем пълно имаше свободни маси, но Ву реши да седне на бар, за да заговори някого и за да може да си зададе въпросите, които го интересуваха.
- Vodka and orange juice, please.
- Ok - отговори бармана и започна да налива.
- 6 leva.
- Only! Here you go! - Ву беше изумен. „Алкохолът е безумно евтин! А аз не бива да прекалявам, заради сърцето“ - обади се едно тъничко гласче в ума му.
Ву започна да се оглежда. Посетителите бяха предимно много млади хора. Красиви, добре облечени като за бал, а не за клуб. Събираха се различни компании, смееха се висока, пушеха. Скоро до журналистът се настани сравнително висок мъж, може би на неговите години, поне Ву така го прецени. Ето кого ще заговори!
- Здрасти! Говориш ли английски?
- Да, говоря! - отвърна отегчено мъжът. - Даже го преподавам този език!
Ву се зарадва, макар че усещаше, че няма да е лесна комуникацията. Мъжът му се виждаше отчаян. Може пък нещо с му се е случило. Ву реши да му предложи питие и непознатият прие.
- Аз съм Ву, приятно ми! - Изрече корееца.
- Аз съм Иван, приятно ми е! - Мъжът се оживи и приглади оплешивяващата си глава.
- Кой вятър те довя тук, Ву?
- Журналист съм и идвам да пиша за България.
- Че то какво ще й пишеш! - Каза с досада българинът. - Всички идвате, радвате се, пиете евтин алкохол, ядете от вкусната храна, спите в хубавите хотели, осигуряват ви красиви момичета и след това започвате да пишете колко бедни и продажни сме ние българите!
- Е, недей така. Аз ще пиша за нещо друго.
- Като например? – Рязко го прекъсна.
Ву нямаше избор, трябваше да му каже иначе щеше да го загуби.
- Искам да разбера защо българите се определят като най-нещастни.
- Ха! - Изсмя се шумно Иван. - Били най- нещастни! Ти като ги гледаш тия нещастни ли ти се виждат?!
- Изобщо не ми се виждат нещастни! Вторник вечер те са навън, добре облечени са, пият, пушат, смеят се.
- Нещастните няма да ги видиш по баровете, Ву!
Иван беше изпил уискито си набързо и сега пушеше и се оглеждаше за още. Ву веднага усети, че ако не го почерпи с още едно уиски, ще го изгуби, а учителят тъкмо взе да говори. Поръча на Иван едно уиски с лед, а на себе си още един портокалов сок. Водката я пиеше бавно, с грижа за сърцето! Изсмя се на себе си.
- Добре, Иван, кажи сега за щастливите и нещастните. Защо има разлика?
-  За българите ли ме питаш?
- Да, за българите!
 Как да ти кажа! Тези, които ги виждаш тук, са много млади. Едните не правят нищо, само харчат парите на родителите си. А другите - работят страшно много за жълти стотинки, за да излязат една вечер и да похарчат всичко. Можеш ли да отгатнеш кои кои са?
Ву се огледа, но този път взе да забелязва детайлите. Наистина едните бяха много лъскави - без никаква забележка! А другите бяха имитатори на лъскавите! Личеше им! Журналистът се удиви, никога не се беше сещал за това, а сега ясно виждаше разликата.
- Ето този мъж е наследник - панталонът семпъл, но скъп, личи по материята, часовникът е скъп, плаща напитките на масата.
- Браво, добри наблюдения! А онзи там с момичето?
- Той е имитатор! Излязъл е с момичето, позволява й да поръчва скъпи напитки, а той самият цяла вечер пие бира!
- Ето, че схвана идеята, Ву!
- Да, благодаря, Иван! Никога не съм сещал да наблюдавам така хората. Наздраве! Така ли се казва на български!
- Да, наздраве.
Ву и Иван продължиха да "изследват"  поведението, докато българинът не се напи толкова безпаметно, че заспа на бара. Ву видя, че хората са си тръгнали и той стана, плати последните питиета, изостави пияният българин и тръгна към хотела. Журналистът обаче си беше напълно трезвен, все пак цял вечер пи портокалов сок!
Беше развълнуван. Вече имаше идея как да продължи проучването си. Взе си хладен душ и седна да пише План за изследване на щастието в България. Ву имаше на разположение един месец за разговори, за контакти и за писане. Може би нямаше да е толкова трудно, колкото си мислеше тази сутрин. Доволен от взетите решения, журналистът си легна спокоен.
На другия ден Ву Линг се събуди след 10 часа, разкъсван от жажда. Въпреки че не пи много алкохол снощи, не се чувстваше добре днес. „Определено ще трябва да внимавам повече!“, зарече се мъжът и се отправи към банята. Скоро се почувства по-добре под хладната струя на душа. Изми старателно зъби, оправи щръкналата си коса, облече се и излезе от хотелската стая. Според плана, който направи снощи, днес беше време за културна обиколка, щеше да обиколи няколко музея, за да разбере повече за духовното наследство на българите. Преди да се отправи към Археологическия музей в града, Ву спря в близкото до хотела кафене за освежителна закуска от черно кафе, портокалов сок и кроасан. От приятното място той хем закусваше с наслада, хем наблюдаваше света. Заведението беше препълнено. Все едно хората тук не работеха. По улиците имаше по-малко хора, в сравнение със снощи, но пак минувачите не бяха малко. Някои очевидно бързаха към плажа, други бързаха по задачи, трети се мотаеха безцелно. Ву беше научил урока си от снощи – вглеждаше се по-внимателно в хората!
След освежаващата закуска кореецът се отправи към музея, за да види най-старото злато в света. Музеят го изненада, с екскурзовода, който обясняваше с най-големи детайли всичко за златното съкровище. Журналистът беше поразен. Беше пътувал на доста места, но не беше виждал нещо подобно.
Ентусиазиран от обиколката, Ву продължи с разглеждане на руините от римско време, наречени Терми, тоест бани. След това посети Етнографския музей и този на Възраждането и така придоби една доста богата представа за културното наследство на българите.
Преди да се отправи към катедралата в града, Ву Линг случайно се озова на една малка уличка и още по-случайно попадна на Музея на куклите. „Да видим какво ни очаква тук!“, рече си журналистът и се заизкачва по стълбите. Точно на входа срещна две млади жени с малко момиченце, които излизаха, говорейки за нещо. Ву ги погледна въпросително, а едната жена веднага му каза, че музеят е затворен за лятото и  че ще бъде отворен след две седмици.
- А какво може да се види вътре?
- Има колекция от кукли, с които са играли актьорите от Кукления театър.
- А, да! Ясно! Тогава жалко, че е затворено.
- Да, интересно е! Аз съм била и друг път. И екскурзоводката разказва много интересни истории  за куклите.
 Е, сега наистина ме карате да съжалявам, че не мога да разгледам!
 О, съжалявам. Ако сте тук след две седмици, ще може да разгледате.
- Е, кой знае! Може и да съм още тук!
- Приятен ден! – пожела жената и тръгна.
- Приятен ден!
Ву се огледа дали няма някой ресторант, за да обядва и се отправи към централната част, за да хапне някъде. Беше планувал днес да види и катедралата. Искаше да разбере повече за духовния живот. Но дали щеше да има с кого да поговори. Силно се надяваше да има някой свещеник, с когото да беседва.
Предпочете да обядва на крак и се отправи към храма. Слънцето вече жестоко пареше, а журналистът беше с убеждението, че там ще намери прохлада и някого, с когото да поговори за религията. „Май ще трябва да си взема някоя шапка, съвсем се сгорещих!“ говореше си Ву наум, търсейки сянката на дърветата. След няколко минути вече беше в храма. На влизане в преддверието видя, че хората купуват свещи, затова и той се нареди на опашката. Не знаеше какво да прави, но щеше да наблюдава какво правят другите и щеше да направи същото. Кореецът купи две свещи от един лев и влезе в основната зала на катедралата. Забеляза, че когато хората влизат, правят поклон и кръстния знак. Знаеше за него, затова и го разпозна. Той имаше доста приятели католици и от тях всъщност знаеше доста за християнството и католицизма. Забеляза обаче някои разлики и се сети, че тук хората са православни християни и вероятно на това се дължи разликата.
В Бутан хората бяха последователи на тантрическия будизъм. Можеше да се каже, че това е страна на чистота и просветлението. Често виждаше монаси, които преписват стари текстове на компютрите си, за да ги съхранят. Това много го впечатляваше. Почти всички жители бяха вегетарианци и никой нямаше право да убива животни.
Пристъпвайки в залата на православния храм, Ву забеляза разкошните стенописи, както и интересните места за поставяне на свещи. Приближи се и запали свещите, които беше купил. Те се поставяха в специални дървени рамки, пълни с пясък и вода. За момент мъжът спря, за да види какво правят малкото богомолци в храма. Видя, че има различни места, но не разбра защо. Видя как хората палят свещите, шептят молитви и правят кръстния знак. Той също направи кръст, след като запали първата свещ. Пожела си да успее с проекта, с който се беше захванал, и след това запали втората свещ. Нея посвети на бога, който носеше в сърцето.
След като запали свещите, Ву се огледа дали може да поседне някъде, за да постои в храма. В централната част бяха поставени пейки като в католическите храмове и кореецът се насочи натам. Седна в единия край и вдигна глава – стенописите бяха много изразителни, малко мрачни, но излъчваха енергия. Ву почти се стресна - като свали глава, до него съвсем безшумно се беше настанил един свещеник. Журналистът много искаше да го попита за религията. Но дали човекът ще говори английски? Ву Линг се престраши и попита. Мъжът му отговори положително и двамата започнаха разговор.
 Религиозни ли са българите според Вас, отче? – Попита директно журналистът.
-Слаба е вярата им – отговори без колебание свещеника. – Искат да са религиозни, но забравят най-важното, че за да си религиозен, трябва да имаш вяра в сърцето, в сърцето и душата!
- Защо мислите така?
- Ами огледайте се – колко хора виждате тук в най-големия храм на Варна?
- Не са много, но сигурно заради жегата…
- Не, не, те идват тук само по големите празници, за да покажат, че са религиозни, но не знаят една молитва, да поднесат на Бога! Нещо повече не знаят дори как правилно да се кръстят!
- Ама, отче, Вие ги съдите! Не трябва така!
- Да, прости! Но ми е жал, че не можем да върнем хората тук, при Бога! Ние свещениците имаме вина.
- Защо, отче?
- Защото през годините имаше братя, които с нечестивите си дела отблъснаха хората от църквата и днес те не се доверяват на свещениците, не ги търсят, не се съветват с тях.
- Сигурно нямат нужда от Вас!
- Как да нямат! Та те са объркани, изгубени, крещят за помощ, но не могат да се преборят със слабостта си!
- А какво правите, за да промените нещата?
-  Честно ли? НИЩО! – повечето свещеници са се вторачили в несгодите на настоящето и сякаш не се интересуват от най-важните – хората!
Странно възприемат религията тук! Ву не знаеше какво друго да попита. Благодари на свещеника и се изправи, за да тръгне. Храмът наистина беше празен и някак негостоприемен, въпреки прекрасните стенописи. Ву се поклони и излезе. Навън до вратата бяха застанали просяци, повечето бяха стари и болни. Протягаха ръка с чашка за подаяния. Подрънкваха все по-високо със събраните средства, ако минувачът или излизащият от катедралата, не им обърнеше внимание.
Ву беше натрупал доста впечатления. Трябваше му време да помисли. Взе да се обърква. Българите имат изключително културно наследство, а духовният им живот е много беден. Оплакват се, че нямат финансови средства, а по-голямата част са облечени в скъпи дрехи, карат скъпи коли, всяка вечер са навън по заведенията. Нещо сбъркано има тук! Хората в Бутан бяха далеч по-подредени. Следваха традициите на своите предци. Управлението на страната се основаваше на 4 основни принципа, които се предаваха през времето: опазване на околната среда, природосъобразно развитие, съхраняване на автентичната култура и мъдро управление. Благодарение на тях, Бутан успява да се справи с бедността, която  е засегнала голяма част от населението, а  много голяма част от територията на страната е останала залесена.
Ву се прибра в хотела, усили климатика и полегна. Определено имаше нужда да помисли, за да разбере българите. Легна за малко в широкото легло и затвори очи. Когато ги отвори, навън се беше разразила лятна буря. Дъждът падаше със сила, а по небето просветваха светкавици, придружени от гръмотевици. Ву стана, отиде до прозореца и се загледа в пороя. В ума му изникнаха просяците, които бяха застанали пред храма. „Дали имат дом?“ Мина му през ума. „Ще трябва и тях да ги проуча!“. Мъжът отвори прозореца и вдиша свежестта на дъжда. Небето се беше укротило, но дъждът все така валеше. Журналистът реши да се  изкъпе и да излезе, да срещне бездомниците на Варна.
В 22:30 вече беше навън. Дъждът беше спрял, улиците бяха сравнително пусти, стихията беше изгонила тълпата. Сега се дишаше по-лесно след знойния ден, подухваше морския бриз. Ву тръгна към близката градинка, защото беше видял, че през деня там се навъртат изпаднали хора. Оказа се прав, на една пейка вдясно, точно в центъра на градинката се бяха събрали четирима души и си подаваха една бутилка с бира. Кореецът седна на една близка пейка и взе да ги наблюдава. Мъжете бяха с бради, по-дълги коси, облечени с няколко чифта дрехи посред лято, изглеждаха мръсни и явно пияни. Ву не разбираше какво говорят, но му се стори, че нещо не е както трябва, говореха като пияни. До тях бяха налягали три големи кучета и те бездомни като хората. И кучета, и хора гледаха с празни погледи в нощта. Сякаш отчаянието беше обзело всички тук. Ву наблюдаваше отдалеч, но не смееше да се приближи. След известно време бездомниците тръгнаха нанякъде, кучетата ги последваха. На кореецът не му остана друго освен да се прибере в хотела и ако може да поговори с някого за тези хора. На път за хотела се сети, че на последния етаж в хотела има бар, от който се откриваше прекрасна гледка към града. Изкачи се с асансьора до бара и влезе в него. Заведението не беше много пълно и мъжът реши да седне на бара и да заговори бармана или някой клиент наблизо. Ву си поръча коктейл и заговори бармана. Той му разказа за бездомниците. Каза му, че ги наричали клошари, защото ходят по контейнерите с отпадъци и събират хартия, която продават за жълти стотинки, и изобщо всичко, което може да се продаде.  От контейнерите се обличат и хранят. Обикновено спят по пейките в градините, а когато стане студено се събират по мазетата на някои блокове или в изоставени къщи. А някои остават директно на улицата. Кореецът попита и за кучетата, които ги придружаваха. Кучетата са като тези бедни хора – бездомни. Според бармана Общината има грижата за тях – да ги кастрира, за да не се размножават. Повечето хора ги съжаляват и ги хранят, някои ги прибират у дома си. Странно, никой не прибира обаче човек в нужда! Ву слушаше с интерес и не можеше да спре да се диви на разликите сред хората. Постоя около час в бара, все така задавайки въпроси на събеседника си. Явно заради делничния ден, а отчасти и заради лошото време заведението не се напълни с посетители. Това беше добре дошло за Ву, защото той предпочиташе да поговори с бармана по въпросите, които го вълнуваха.
На следващия ден Ву взе решение да разпродаде малкото вещи, които носеше, да плати стаята и да се изнесе навън, да поживее на улицата, за да разбере какво е. Така и направи.
***
Вече месец Ву Линг живееше на улицата във Варна. Беше си намерил приятел – кучето Стинг, за което се грижеше повече, отколкото за себе си. Всеки ден му купуваше храна, купи му топла дрешка, за да не му е студено. А самият той си беше оставил един чифт дрехи, ядеше възможно най-оскъдно. Така и не успя да се накара да опита храна от контейнерите за смет, не можеше чак толкова да влезе в ролята на клошар. Познаваше вече някои от хората, живеещи на улицата. Съвсем разбираемо, повечето не знаеха английски, но имаше и такива, които поназнайваха езика и Ву можеше да побеседва с тях за това-онова. Стана му ясно, че голяма част от тези обитатели на уличните пейки са всъщност отчаяни, хора, на които им липсва желание за промяна. Голяма част от тях са изгубили всичко заради някаква глупост в младостта си – едни са пропили всичко, други – проиграли, трети са станали зависими от наркотици. Всички те обаче не искат да влязат обратно в коловозите на обществото. Не искат да работят, нямат документи, не желаят да са част от системата. Предпочитат мизерията и да се чувстват „независими“, поне така твърдяха някои.
Животът на улицата показа на корееца, че може да живее с много малко. Мъжът успя да проумее себе си. Всъщност кореецът нямаше нужда от медийно внимание вече, не искаше и по-високата заплата, която му обещаваха, искаше само да замине оттук!
Експериментът му беше на финала. Ву имаше билет за връщане за след два дни. Какво разбра за щастието ли? Бутанците са щастливи, защото нагласата за живота им е такава. Те живеят, за да се радват на всичко в този свят. Не им трябват вещи, за да оценят живота. Българите се държат все едно са родени, за да страдат. Имат прекрасни условия за живеене, а са се вторачили в материалното и не забелязват красивото в живота, нещо повече правят всичко възможно да го унищожат, за да почувстват временно задоволство от това! Журналистът беше готов с материала в ума си, оставаше да се прибере в родината си и да го напише.


Wednesday, December 14, 2016

Една година!

Днес се навършва точно една година от създаването на блога Страница за думи! Щастлива съм, че се захванах с това начинание, макар напоследък да не остава време за него. А за думите винаги трябва да има време, защото са същността!
Благодаря на всички, които четат! Благодаря на всички, които четат моите творби!

И тъй като преди година започнах с поезия, днес пак се връщам към нея.










***
На дърветата сълзите сбирам в кутия,
Тихо я скривам в простора.
После птиците диря,
a очите на вятъра скривам.

И ноември пристъпя лениво,
С хладен дъх над земята,
Поразява крилата и разменя
съдбата.
После бавно кутията взима,
сълзите изпива,
вдъхва хладния шепот на вятъра
и се разтапя в безкрая…

Тръгвам отново край дърветата, птиците
и обичта им завивам във мрака.
Да изчезне студа, да изчезне страха

над света..

Есенна поезия