Щастие върху филийка

 

Всеки свързва детството си с нещо вкусно и сладко. И аз не правя изключение.  Никога няма да забравя дългоочакваните почивни дни, когато майка ми си беше вкъщи и кухнята ухаеше на ванилия. В онези години майките или бабите правеха сладкишите основно, рядко ги купуваха, просто защото нямаше по магазините. Та мама обичаше да прави сладкиши през почивните дни за наша огромна радост. Обожавах моментите, когато правеше някой сладкиш или торта с крем, защото тогава понякога се появяваха шоколадови пръчици за поръсване отгоре. Ммм, колко вкусни бяха! И колко трудно се намираха! Но при все това мама ми позволяваше да си хапна с лъжичка от пакетчето, но така че да има и за следващия път...

А сега си представете закуска с тъничка филийка, намазана с още по-тънък слой краве масло и отгоре обилно поръсена с шоколадови пръчици! Мммм, много вкусно, нали!

За холандците подобна закуска се е превърнала в традиционна за изумление на всички чужденци, посещавали някога Нидерландия. Холандците ги наричат hagelslag  или буквално нещо като градушка от шоколад. Може да се намери под формата на бял, млечен или черен шоколад, но продават и микс от трите вкуса. Често шеговито добавят, че има непотвърдена връзка между щастието и яденето на филийка с шоколадови пръчици за закуска! Може би ще трябва да се доверим на подобно твърдение след като холандците са сред едни от най-щастливите нации в света. Тези хора умеят да се наслаждават и истински да се радват на малките удоволствия в живота. Показват го дори с това.

Всъщност може да се срещнат варианти и със захарни пръчици или някакъв друг вид дребни бонбони. Дори има традиция, когато се роди дете в семейството да си хапнат един вид кръгли бисквитки, поръсени със сини бонбонки, ако е момче и розови, ако е момиче. Когато родих, дъщеря ни, медицинската сестра донесе на мен и съпруга ми такива бисквитки, за да отпразнуваме момента!

Има легенда, че вкусните пръчици са измислени тук от компанията Venz през 1936 година, когато собственикът на фирмата получил писмо от едно 5-годишно момченце с молба да измисли шоколадов топинг за филийки. Прекрасна идея, реализирана и превърната в традиция. Само децата знаят какво е истинско щастие и слава Богу! И умеят да ни го показват всеки ден!

Според една забавна статистика всеки ден се изяждат над 750 хиляди филийки с шоколадови пръчици отгоре. Какво щастие само! Няма нищо по-хубаво от това да се радваш на малките дарове в живота, пък били те и под формата на филийка с шоколадови пръчици отгоре...

Дъщеря ми се събуди. Ставам да й намажа филийка с масло и да я поръся с ... много щастие!

 

 

Денят на краля

Денят на краля на Нидерландия е на 27 април, а Ник очаква този ден от почти шест месеца.

В края на ноември учителката на 7-годишния Ник, обясни, че трябва да помогнат на едно момченце от техния клас, защото то се разболяло тежко и за да се излекува, има нужда от повече средства за лечение. „Но той ще се оправи и пак ще учим и играем заедно!“, заяви Юф Йоланда. Целият клас започна да мисли и предлага как е най-добре да съберат пари за своя съученик. Измислиха няколко инициативи, които да проведат през идните дни. С помощта на учителката си, децата направиха календар на събитията, чрез които да подпомогнат детето. Операцията, която трябваше да бъде направена на Ян, беше насрочена за месец юни, което означаваше, че децата имаха време да помогнат. Ник измисли, че най-много биха помогнали в Деня на краля. Тогава се провеждаха така наречените свободни пазари и всеки можеше да продаде всичко. Обикновено общините посочваха местата, на които всеки, който пожелае, може да изкара свои непотребни вещи и да ги продаде. Холандците учеха децата си от съвсем малки да продават непотребните си вече играчки, книжки или дрешки, и със спечелените пари им позволяваха да си купят нещо ново, каквото изберат. Децата сами определяха с кои вещи да се разделят и какви цени да сложат. Разбира се, понякога имаха нужда от помощта на родителите си, защото все пак старото мече без едно око не можеше да се продаде за 150 евро, както смятаха някои малки търговци.

Ник миналата година за първи път участва в пазара. Избра някои от най-бебешките си играчки, които бяха добре запазени, постави им достъпни цени, според неговите представи и зачака гордо да ги продаде. Е, наложи  се татко му да му помогне малко с цените и детето за свое голямо учудване, успя да продаде всичко. Със спечелените пари си купи две нови игри, които отдавна искаше да има. Затова момчето смяташе, че чрез продажбите на пазара, ще могат да съберат повече пари за своя съученик.

Още когато учителката им разказа за болното момче, Ник се прибра, сподели делово на родителите си с кои играчки смята да се раздели и защо. Те се съгласиха със сина си и само му казаха, че до тогава има много време.

Мина Коледа, празниците около Нова година, децата използваха всяка възможност да събират пари и ги слагаха в специалната каса-кутия в класната стая. Бяха обнадеждени. Изведнъж обаче се заговори за някакъв вирус и скоро затвориха училищата. Децата нямаха възможност да се събират, да учат заедно, да играят. Уплашиха се, че няма да успеят да помогнат. Юф Йоланда ги успокояваше, че няма да е задълго и скоро ще са пак заедно.

Ник обаче се съмняваше, взе да гледа вечерните новини с родителите си и разбра, че нещата не са добре.

-          Как си, Ник? – попита го една сутрин майка му. – Изглежда се тревожиш за нещо?

-          Няма да има Ден на краля! – плачливо каза момчето и започна да плаче.

Майка му го гушна и го остави да поплаче. Когато детето се успокои, тя заговори тихо:

-          Знам, че се тревожиш за своя съученик. Сигурна съм, че нещата ще се подредят!

-          Но как, мамо! Не чу ли?! Отменят дори Деня на краля!

-          Това нищо не означава още. Пък и ако всичко напълно се отмени, ще измислим друг вариант, обещавам ти!

Ник стана  и отиде все така тъжен в стаята си.

Майка му се тревожеше за детето си. Знаеше, че е чувствителен и същевременно много самоуверен и сега, когато планът, който той беше измислил, беше на път да пропадне, изглеждаше наистина съкрушен.

Животът на всички тръгна в неочаквана посока, заради така наречения коронавирус. Хората си стояха повече вкъщи, който можеше да работи от дома си, го правеше, децата не ходеха на училище или детска градина, магазините се поизпразниха в първите дни, когато обявиха частично спиране на живота. После всеки супермаркет измисли свои правила за посещение, хората се стараеха да спазват всичко, но и се изнервяха на всекидневните правила за ползване на количка, дезинфектиране и така нататък.

Един ден обявиха как ще бъде отбелязан Деня на Краля. По традиция всяка година Вилем Александър избираше един град, който да посети със семейството си и там да отпразнува рождения си ден. Градът домакин организираше различни събития в чест на краля. Във всички градове на страната се провеждаха концерти на открито, партита, пазари. Холандците знаеха как да празнуват! Тази година беше избран Маастрихт. Но тъй като градът се намираше в една от най-засегнатите от болестта области, веднага беше отменен. Тази година Денят на краля щеше да е домашен! Всеки щеше да празнува от дома си. В определен час щеше да има наздравица, която ще се предава по телевизията. Призоваваха се музикантите да направят концерти от домовете си или от балконите си за своите съседи и така всички да се приобщят и празнуват. И най-важното за Ник – пазарът не се отменяше! Щеше да се проведе онлайн.

Когато майка му чу новината, веднага отиде да съобщи на Ник.

-          Супер! Но как ще стане всичко!

-          Ела сега да видим, ще отворим интернет страницата и ще прочетем инструкцията!

***

Денят на краля 2020 година беше един от най-топлият и слънчев, откакто Вилем Александър поема властта от майка си. Всички си останаха у дома.  По традиция сутринта холандците окачват знамена на къщите си. Малко преди 10 часа сутринта забиха тържествено камбаните в чест на краля. Точно в 10 музикантите от Концертхебау изпълниха химна на Нидерландия  - всеки от дома си. После държавната телевизия излъчи обръщението на краля.

Малко по-късно кралицата и принцесите дадоха старта на свободния онлайн пазар. Ник беше разбрал, че трябва да снима, това, което иска да продаде, да напише кратка реклама и да определи цена. За едно седемгодишно дете това си беше доста работа, но родителите му много му помогнаха. След като Ник снима играчките за продажба, заедно с мама измислиха реклама за всяка, а на татко му хрумна идеята да поставят банер, че тези продажби са с благотворителна цел с грижа за малкия Ян. За голяма изненада на Ник, той успя да продаде всичко, нещо повече, имаше хора, които плащаха двойно, щом разберяха, че играчките се продават, за да се подпомогне страдащо дете. Ник събра повече пари от очакваното и беше много щастлив.

-          Какъв ден само! – каза Ник. – Истински Ден на краля!

-          Казах ти, че всичко ще се нареди. – прегърна го мама.

-          Да, мамо, има надежда!

-          4 часът е! – провикна се татко – време е за наздравицата на краля.

За да възкръснем

За да възкръснем…

Първо трябва да умрем. Защото всеки край е ново начало…

Мисля си за възкресението в навечерието на Великден. Толкова много сме я закъсали, че единственото, в което сме вкопчили, е възкресението, без да вярваме в него, без да осъзнаваме, че за да се случи, трябва първо да умрем. Толкова много имаме нужда от промяна, защото духовността отдавна я погребахме, забравихме, че съществува доброта, че няма как да просъществуваме без вярата и любовта. Оставихме се на злобата и завистта да ни изядат отвътре, откъм сърцето.

Кампанийно се правим на добри, а всъщност всичко е показност и броене на харесвания във виртуалната реалност. Да, не тук! В действителност на добрата дума и милия жест се гледа с подозрения.

Стигнахме предела с убийствата на пътя и въобще с незачитането на живота. Няма друго такова място, в което да се шири подобна безнаказаност, няма… И да не забравяме, че животът не е компютърна игра, в която имаме няколко живота.

Време е да умрем, да заровим тази злъч. За да възкръснем.

Исус Христос пожертва себе си, за да се спасим ние. Исус Христос възкръсна, за да настане свят на мир и любов…

Време е да умрем, за да възкръснем, за мир и любов.

1.05.2016г. , Великден

„…да се вгледаме един другиму и да демонстрираме любов на близките си, а защо не  и на непознатите…“

                                                                                                                            Отец Ангел Ангелов

Все се връщам към този текст, който написах някога, без да си спомням конкретната причина. Явно все изпитвам нуждата да го прочета и допълня. Не искам да го изтривам обаче, затова избрах да го допълня по този начин.

Тази сутрин гледах интервю с отец Ангел Ангелов в предаването Култура.бг. Направи ми силно впечатление начинът, по който говореше този божи човек. Ако има още такива духовници в Българската православна църква, то аз съм обнадеждена за духовното бъдеще на българите.

Отецът, воден от въпросите на журналиста, напомни няколко важни истини за вярата ни.

Преди всичко той обърна внимание как ние, втурвайки се да изпълняваме църковни ритуали, често без да разбираме тяхното значение и смисъл, забравяме за мистиката на момента. Ето, днес, на Разпети петък знаем, че се минава под плащаницата и го правим за ЗДРАВЕ (така ни казваха бабите в едно друго време, когато да ходиш на църква беше забранено), а всъщност забравяме, че извършваме този ритуал, за да съпреживеем смъртта на Бога. Богът, който в този ден се отказва от вечността, за да покаже на своите деца, чрез смъртта си, какво е безусловна любов. Както каза отец Ангел, Богът няма нужда от смъртта и възкресението. Ние имаме нужда от тях, за да закрепим вярата си и дадем от любовта си.

Въпросът за причастията – толкова актуален в условията на карантина, отново ни върна към неразбирането. Свещеникът припомни, че причастие не се взема току-така, че затова има специални изисквания, които вярващият православен християнин трябва да изпълни, за да се причести. И понеже журналистите масово повтарят едно и също, успяха да убедят хората, че ето сега като отидат на църква и вземат причастие от една и съща лъжичка, всички ще се заразят с коронавируса. Свещеникът подчерта, че църквата е отговорна и не би искала да бъде отговорна за нещо толкова страшно, като пламване на епидемия. Той напомни още, че не е страшно да не се отиде на църква на Великден. Вярно, че има хора, които само тогава ходят, но важното е да празнуваме Бога в сърцата си. А и да не забравяме, че Исус казва, щом двама души се съберат и говорят за него, това е църква. Няма нужда от специално място, щом мислите и сърцата са чисти и славят Бога.

Силен беше и финалът на разговора за приятелите и враговете. Отец Ангел припомни, че няма идеология в света на човечеството, която да не залага на врага, като че ли така по-ясно разбираме всичко около нас. И това, разбира се, се пренася във всекидневното ни общуване. Толкова е лесно да бъдеш приятел, защо да избираш да бъдеш или да имаш враг?! Всъщност, казва, отецът не можеш да бъдеш приятел на Бог, ако не си първо приятел с хората. Това именно са словата на Христос!

 Защо все забравяме за тях и усложняваме света. Същината се крие в простите, в малките неща, които усещаме със сърцето си. Това е вяра в Бога, мир и любов за човечеството. И ако сега всички говорят, че хората се променяме, заради принудителната изолация, нека се променим за по-добро. Нека използваме самотата и тишината да се обърнем към себе си и да проумеем от какво всъщност имаме най-голяма нужда.

Едва ли ще бъде лесно, но нека това мъничко зрънце, което бавно покълва у нас, израсне в духовно цвете, което ще даде нов път на човечеството. Отецът вярва, че хората стават по-духовни, да повярваме и ние.

Време е да умре старото, за да възкръсне ДУХА.

17.04.2020 г. Разпети петък

Лалета, лалета

- Трябва да започнем с подрязването на лалетата още тази седмица! - рече намръщено Йерун ван Дайк, влизайки на закуска в трапезарията.

- Но как така?! - едва не се задави Скот. - Те тъкмо разцъфтяха, а някои даже не са напълно…

-  Ще събера екипа - рече делово Елине, взе кафето си и тръгна нанякъде без да изчака Скот.

***

Скот Ричард беше американски писател ботаник, който от известно време пребиваваше във фермата на семейство Ван Дайк. Мъжът пристигна в Нидерландия за една седмица малко преди Тръмп да забрани полетите от Европа към Америка, заради разпространението на коронавируса и, така да се каже, наложи му се да остане в Страната на лалетата по-дълго от предвиденото. Писателят дойде, за да събере на място още интересна информация за лалетата. Той всъщност беше чел доста за тях, беше изгледал доста филми и клипове в интернет, но много му се искаше да види и усети всичко на живо. Затова се свързва с "Флора Недерланд" - нидерландска ферма, специализирана в производството на лалета. Елине ван Дайк, дъщерята на Йерун ван Дайк, беше пиарът на фермата, и главен помощник на Скот в холандското му приключение.

Писателят научи много за отглеждането на лалетата във фермата. Елине му показа доста неща от "тайните" на прекрасните цветя. Така например Скот остана безкрайно учуден, че няколко седмици след цъфтежа, лалетата биваха буквално "обезглавявани". Причината за това беше, че всичките тези полета се засаждаха, заради луковиците. Те бяха ценният продукт за фермите. Скот Ричард не знаеше тези подробности. Той си мислеше, че лалетата се берат от полетата, за да се продават не само в Холандия, но и по света. Още в първите дни на пребиваването си в холандската ферма обаче Елине се погрижи да му покаже реалността. Когато разбра, че гостът им няма представа от производството на луковици, тя първо го заведе в аудиозалата на фермата, в която му пусна да изгледа недълъг филм със заглавие „Една година във Флора Недерланд“ и разказваше за всичко това.

Работата започваше през есента. След като нивите се изораваха, през месец октомври се засаждаха луковиците. Всичко се извършваше с машини. За да не измръзнат се поставяше слама, която да ги топли през студените дни. Лалетата започваха да цъфтят в края на месец март и траеха почти до края на май. Докато цъфтяха фермерите се грижеха цветята да са подхранени и добре полети. Скоро след цъфтежа, за ужас на Скот, минаваха машини и орязваха цветовете. Буквално загрозяваха нивите. След това филма показваше какво се случва в края на юни и началото на юли. Тогава луковиците биваха изваждани от почвата, отново механизирано, и още на нивата се измиваха от пръстта. Следваше превоз до складовете на фермата, където се сортираха, белеха се и се пакетираха, за да достигнат до всички любители на цветя по света. След филма писателят се беше замислил колко различно си представяше целия процес:

- Това било значи – каза Скот все така замислено. – Изобщо нямах представа, че това се прави във фермата за лалета. А защо се слагаше онази мрежа при засаждането на луковиците?

- Мрежа се слага, когато почвата е глинеста, да не потъват надолу луковиците. Обикновено лалетата се засаждат в песъчлива почва. Но този метод с мрежата позволява да се използват и нивите с глинеста почва.

- Разбирам. Значи всъщност всичките тези полета с прекрасни лалета се засаждат, за да се отгледат луковици за продажба?

- Точно така…

- А кога се произвеждат лалетата за букети?

- Те обикновено се отглеждат в оранжерии. Ние не се занимаваме с това. Но трябва да знаете, че в оранжериите могат да се отглеждат целогодишно лалета за букети, тъй като там се създават изкуствено условия за това. Даже напоследък е модерно да не се засаждат, а да се поставят само във вода луковиците. И те пак се развиват и цъфтят.

- Но аз четох, че имате Национален ден на лалето през януари.

- Да, има, и какво?

- Откъде идват тези лалета?

- От оранжериите, разбира се. Единствено там могат да се отгледат толкова рано.

- Разбирам. Ще ми покажеш ли мястото, където се белят и пакетират луковиците.

 Елине поведе госта си към помещенията, които той искаше да разгледа.

- От колко време се занимавате с лалета? – попита Скот, докато вървяха през двора.

- Вижте там – Елине посочи една интересна плоча, съставена от малки керамични плочки в бяло и синьо, декорирана с лалета и надпис „Флора Недерланд 1867“. – Това е началото, поставено от моя прадядо. Отглеждането на лалета е станало традиционно за нашето семейство вече 4 поколения наред.

- Оцелели сте толкова време!

- Да. Не е било лесно -  имало е много силни години, когато сме печелили много добре, но е имало и такива, когато едва сме оцелявали. Благодарение на дядо ми, който беше инженер по образование, фермата се механизира и разрасна, до това, което виждаш сега. Баща ми също има силен принос в организацията на отделните дейности, както и в увеличаване на земите, които притежаваме. Той все още работи, има енергията и желанието…

- Той изглежда много сериозен.

- Татко е много отговорен, сякаш се притеснява какво ще направим с брат ми с фермата. Още ни няма пълно доверие, но започва постепенно да ни се доверява за новостите, които му показваме.

Елине отключи голямата врата на помещението, което сега беше тихо, тъмно и доста хладно. Светна лампите и Скот заразглежда машините с ленти, по които се движеха луковиците, видя помещението за пакетиране.

- Тук обикновено работят сезонните работници, които извършват последните дейности преди пакетирането.

- Колко работници наемате?

- Зависи от годината – обикновено между 10 и 20. Нашата ферма все пак не е голяма, а и имаме доста машини, които намаляват нуждата от човешка ръка. Имало е години, в които и ние като деца с брат ми сме работили тук.

- Тежка ли е работата?

- Не, в никакъв случай, но изисква бързина.

В следващите дни госпожица Ван Дайк му предложи часове с практически занимания на полето. Пристигна една сутрин още в седем часа с две чаши кафе и поведе Скот към колата, с която беше дошла.

- На къде ме водиш днес, Елине?

- Искам да ти покажа как оглеждаме насажденията и ги почистваме, ако има нужда.

- От какво ги почиствате?

-  Някои растения заболяват. Появяват се нетипчини кафяво-ръждиви петна по стеблото и луковицата. Това е признакът, че нещо не е наред.

- А, да, четох, че такива заболявания могат да доведат до изменение на сортовете.

- Точно така. Знаеш, че даже има такива селектирани сортове, въз основа на заболяване.

- Да, четох за това.

- Е, ние искаме да запазим нашите сортове чисти, затова извършваме това почистване ръчно.

- Ясно.

- Селектирането го оставяме на учените – усмихна се Елине.

Скот и Елине се качиха в пикапа и се отправиха към нивата, за която беше казала домакинята. Тя се оказа твърде близо, след 5 минути каране, жената отби от пътя и навлезе в една оцветена в червено, бяло и розово нива.

- Позволявате ли на хората да влизат и да се снимат? – попита американецът.

- Да, тук може. Но всъщност има ниви, на които не пускаме, защото освен да правят снимки, някои хора са склонни неволно да унищожават растенията.

- Хайде да се разходим – подкани го Елине. – Ще вървим в успоредни редове и ще оглеждаме лалетата.

- Тук е прекрасно. Извинявай, знам, че имаме работа, но може ли да направя няколко снимки с мобилния си телефон?

- Е, разбира се, снимай.

- Благодаря – изрече Скот и започна да снима необятната цветна палитра.

След снимките Елине го поведе през нивата. Не откриха много заболели растения, но все пак писателят успя да види с очите си как изглеждат те. Елине буквално ги отскубна и като излязоха от полето ги постави на купчината с други подобни растения.

Разходката сред лалетата и на чист въздух се отрази добре  на американеца. Научи и видя много в този ден. Когато се прибраха от нивата, американецът седна да нахвърля някои бележки от впечатленията си.

 Скот Ричард успя да посети и някои от местните музеи, посветени на лалетата. Така нагледно представена историята на лалетата в Нидерландия от внасянето им от Османската империя до бума им през 17 век, както и последвалите открития и селекция на видовете, вдъхнови американеца да започне писането на книгата си на място. Той никога не правеше така. Обикновено събираше много информация, систематизираше я внимателно и чак тогава пристъпваше към писане. Но сега може би заради извънредната ситуация, в която беше попаднал, започна директно работата. Чувстваше се вдъхновен да пише. Пък и изобщо не се знаеше кога ще може да се завърне в родината си.

***

 - Елине, може ли да помогна с нещо? – писателят се опитваше да не пречи на своите домакини и в частност на госпожица Ван Дайк, но от друга страна, се чувстваше част от всичко, което се случваше.

-  Благодаря, Скот! - опита се да се усмихне жената, но беше напрегната от ситуацията. - Почти успях да организирам хората, така че нямам нужда от помощ. Освен да пийнем по кафе и малко да се съвземем.

- Да, с удоволствие - рече Скот. - А ще ми кажеш ли какво ще се случи всъщност?

- Разбира се. Утре започваме рязането на цветовете на лалетата. Ще работим първо по нивите край главните пътища. Добре, че там не са много големи по площ.

- Защо от тях?

- Защото там най-често спират хората да се любуват на цветята, да си правят снимки. Сега трябва  да ги спрем  да се събират на близко разстояние. Кметовете от Общината са поискали това от фермерите.

-  О, да баща ти беше на видеосреща вчера.

- Точно така. Взели са решение рязането да започне две седмици по-рано, за да се предпазят хората.

- Но това няма ли да е пагубно за реколтата.

- Не би трябвало. Пък и ние ще започнем с по-ранните сортове. Добре, че баща ми настоя тази година те да са край пътя. Докато орежем тях, тъкмо другите ще разцъфтят.

- За щастие времето се затопли - заключи писателят.

- Да, Слава богу! Тази година по нищо не прилича на останалите… - каза Елине. – Много от фермите за цветя страдат от извънредното положение, в което сме…

- Всичко се променя, Елине. Светът се подновява, усещам го.

-  Прав си, Скот. Настават промени, които ще се отразят на хората за дълго. Жалкото е само, че става по този горчив начин… Надявам се фермата да оцелее, все пак до ваденето на луковиците има още време, после чак ще дойде времето за дистрибуцията…

- Вярвам, че нещата ще се наредят. Права си като казваш, че всичко става по труден начин, но и си мисля, че ние хората, станахме твърди арогантни консуматори през последните години…

- И сякаш така ни "възпитаха" през последните години - прекъсна го Елине.

- И това също. При всички случаи нещо трябваше да се случи, за да се осъзнаем - каза Скот.

- Мда, така е. Стана ясно, че имаме нужда от много малко…

- Знаеш ли, Елине, все пак си мисля, че не всички ще възприемат промените. Ще има хора, които няма да искат да приемат новото…

-  Заради отчуждението ли?

- Да, вероятно.

- Само времето ще покаже. Благодаря за кафе паузата, Скот. Време е, да подготвя още някои неща за утре.

- Да те придружа ли?

-  Да, щом искаш.