Пътят до Сантяго де Компостела. Ден втори

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден втори: 25. 07.2013 г. Ден втори Маршрут: Ронсесвайес – Субири. Пътят беше по-лесен от вчера, но раниците ни все така тежаха. Сега изка...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден първи

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден първи: 24. 07. 2013 г. Ден първи Маршрут: Сен Жан Пие дьо Пор – Ронсесвайес (24,9 км) Най-после ставаме. Нощта във френското алберге беш...

Пътят до Сантяго де Компостела. Предисловие

Пътят до Сантяго де Компостела. Предисловие: През лятото на 2013 година заедно с моята най-добра приятелка Зорница извървяхме Пътят до Сантяго. По време на ходенето си водех бележки, ко...

Пътят до Сантяго де Компостела. Началото

Пътят до Сантяго де Компостела. Началото: „... хората винаги пристигат точно навреме на мястото, където ги очакват.”                                                               ...

Още една любовна история?

Той газеше в снега по края на пътя, навел глава, тъжен и самотен. Колите, които преминаваха покрай него, намаляваха скоростта, за да го видят по-добре, но той не се плашеше, продължаваше да крачи с дългите си крака все така умислен и нещастен. Животът му беше загубил смисъла си през изминалото лято. Случи се нещастие и той загуби единствената, която беше обичал. Всичко се разруши само за един миг. Всички надежди, всички мечти умряха с нея –Единствената – с главна буква!

Бяха се събрали преди четири години. На същото място, в същия град. Беше най-красивата пролет, която бяха виждали – зацъфтяла, бяла, зелена, пълна с живот и много слънце. Пристигнаха заедно от Африка. Харесаха се още по време на пътуването – все пак летяха един до друг! Тя беше толкова красива и бяла. Изключително грациозна и дългокрака. Той също беше красавец. Също толкова ослепително бял и мъжествен. Искрите между тях прехвърчаха като луди. И май всички забелязаха това. А може би им завидяха?

Бързо решиха да се съберат и задомят, да свият свое гнездо. И го направиха толкова бързо и припряно, както се влюбиха. Сдобиха се и с наследници – три наброй. Грижеха се за тях като се редуваха, хранеха ги, обичаха ги, отгледаха ги. Беше незабравимо горещо лято изпълнено с много радост и щастие.

В началото на септември тръгнаха заедно с останалите, за да се върнат отново следващата и по-следващата година и след нея още една... До лятото на нещастието. Нещастие, което го ограби, взе му всичко и го изостави сам, да страда.

След смъртта на своята любима, той с дни наред обикаляше злополучното място, невярващ, че това се случва, отказващ да го приеме. Жиците я бяха убили, беше се оплела в тях, защото бързаше да се върне в гнездото им. Всъщност тя умря пред очите му. В един миг летят щастливо, заиграват се, смеят се, а в другия – тя лежи там безжизнена!

Как можа да му се случи това! И до днес не можеше да го проумее. Цял месец ходи на мястото, обикаляше, душата му се късаше, забравяше да се храни. Мъката изцяло го бе погълнала. Беше отслабнал и залинял. Искаше му се да умре. Дойде време за тръгване, но той остана – без друго го смятаха за обезумял.

Всичките му приятели отлетяха за Африка, но той остана. Не можеше да тръгне, не можеше да я остави сама, дори мъртва, в тези земи, където някога бяха щастливи.

......

Заваля дребен снежец, а той продължаваше да крачи в преспите, потънал в мисли, без да знае накъде е тръгнал. Вървеше ей така, за да мисли. Щеше да измине известно разстояние и после да се върне обратно в града – това правеше всеки ден, откакто падна снега. Не усещаше никакъв студ. Перушината му се мокреше все повече, но той не забелязваше това. Хората щяха да се погрижат за него, както досега – бяха добри, не го оставиха през цялото това зимно, студено време, изстинало като цялото му същество. Даваха му храна по два пъти на ден (и то все вкусни неща), направиха му подслон, искаха да го спасят. А той искаше ли? Не беше сигурен.

Пролетта скоро ще дойде, но какво ли ще му се случи тогава, когато се завърнат старите му другари. Ще го познаят ли, ще го заговорят ли или ще го прогонят от собственото му гнездо, както повелява закона на природата, за да се настани в тяхното щастливо гнездо ново семейство, с нови деца?

Тъжният щъркел продължаваше да крачи в снега.

                                                                                                          

Поглед в небето

Ледени миниатюри

***

Гора от стъклени дървета,

студена пустош,

леден полъх,

застинала земя.

Небето синьо, свело поглед,

докосва бялото поле.

И пак този леден полъх

над моята земя.

***

Танцуващи снежни дървета

във вихъра на леден танц.

Поклащат клони,

завъртат се във ритъма

на зимния копнеж.

И после пак подхващат

отначало, припявайки

полека с леден глас.

***

Леден вятър пее

над снежните ниви.

          Черни гарвани кацат

          по снежните ниви.

               Вятър и птици кръжат

               над тишината.

***

Захарни снежни дървета

бели, блестящи от студ.

Ято гарвани кълват

ледени топчета.

Кацат, летят, грачат

в снежния свят.

                              

Тишина

Заслушахме се с тебе в тишината,

която разказваше ни за сърцата,

които са на небесата.

Разперихме крила във мрака,

издигнахме се до луната,

докоснахме я тишината.

Ти чуваш ли я тишината? -

не спираше да питаш .

И кимах аз, да не я прокудя,

да я запазя във душата.

Докоснахме тогава тишината,

обгърнахме я със ръце,

прибрахме си крилата,

целувахме я – тишината...

До днес обичам тишината,

онази наша тишина...

Тъга

Тъгата днес ме посети,

довя я онзи буен вятър,

онова, препълненото кафене,

онази среща….

Тъгата влезе у дома

във моята душа,

прегърна ме и стисна силно…

А музиката от рояла

засили тишината…

Синият камион

Пътувах с автобуса, когато го видях. Голям, син, с бял надпис: „Татко, чакам те”. Това беше камионът, който видях паркиран пред една къща в онова село (не му помня името), през което минавахме.

Толкова много ме впечатли този камион, че реших да сляза в непознатото село, нищо че целта на пътуването ми беше друга.

И така слязох от автобуса. Беше късен следобед, окъпан от оранжево есенно слънце. Запътих се направо към въпросната къща. Пред нея на пейката седеше дванайсетгодишно русо момче. Детето беше облечено в тъмносин панталон и небесносиня ризка. Беше хладно, но момченцето така се бе умислило, че изобщо не забелязваше режещия вятър. Поздравих и седнах до него. Запознахме се. Момчето се казваше Никола и имаше небесни очи. Казах му, че съм слязла за малко от автобуса, за да си купя кафе от павилиона и той е тръгнал без мен. Детето ми повярва. Заговорихме.

-         Ходиш ли на училище? – попитах аз.

-         От време на време.

-         А защо не редовно?

-         Ами.... имам си друга работа! – заяви Никола.

-         Хубав камион, ваш ли е?

-         Мой е ... и на баща ми беше .... – рече момчето и влезе да повика майка си.

Запознах се с майката. Нина беше висока, красива, със сламена коса и тъжни небесни очи. Ето от кого ги беше наследил синът. Покани ме да нощувам у тях. Нагостиха ме и след вечеря останахме двете да си говорим – чак до сутринта.

Навън беше доста хладна есенна нощ, но в кухнята на Нина беше уютно и приятно. Имах чувството, че сме приятелки, които не са се виждали от години. Странно, но аз наистина почувставах непознатата жена толкова близка, като че ли е единствената ми приятелка. Явно и тя си е помислила същото за мен, защото ми разказа живота си.

Омъжила се млада – на двайсет години. Мъжът й Петър бил на двайсет и шест. Харесали се, взели се. Отделили се от родителите, свили свое семейно гнездо. Родил се Никола. Били много щастливи, въпреки че не били богати. Петър бил шофьор към селската кооперация и изкарвал що-годе добри пари. Нина се грижела за къщата и семейството. Но Петър имал мечта – един ден да има свой камион и да превозва стока за повече пари и да пътува... Постепенно неговата мечта се превърнала в мечта и на малкия Никола. Той също като баща си обожавал пътуванията.

Случило се така, че посъбрали пари (не без помощта на спестяванията на сина) и купили дългомечтания камион. Естествено на старо. Тежкотоварният камион не бил в много добро състояние, но за месец - два бащата и синът успели да го стегнат като нов. Оставало само да го боядисат – в небесносиньо, даже купили боята. Но внезапно бащата изчезнал. Ей, така просто си тръгнал. Без да каже защо. Оставил само бележка, че отива в града. За колко време, поради каква причина – никой не знаел.

Никола бил много ядосан, че баща му тръгнал преди да свършат работата по камиона. Спрял да говори, но не се отказал. Всеки ден след училище, а понякога даже бягал от училище, за да боядисва семейния камион. За две седмици и половина приключил. Таткото все още го нямало. Затова и Никола написал отзад на каросерията с бяла боя „Татко, чакам те”. Така на небесносиния камион се появили тези облачета-букви, съдържащи призив, изтръгнат от сърцето на един очакващ син...

Петър все още не се е върнал.

Така, без да имам право, от чисто любопитство, се намесих в съдбата на едно семейство. Но не съжалявам. С Нина и досега сме приятелки. Тя и Никола често ми гостуват в града. Все още обаче не съм им казала защо онази вечер „изпуснах” автобуса си.

 * Разказът е публикуван в сборника "Ветрилото на дъгата", 2010 г.

Сняг

Тази нощ заваля съвършенство
белоснежно и нежно,
укроти тишината
и тихо зави дървесата, полята и нас...

Украси, замрази съвършено
земята, листата и птиците
бяло и снежно, и нежно,
а сълзите изтри...

Заваля тази нощ съвършенство,
съградено с мир и любов,
зацелува студено и бясно
света коварен и нов...

Преродиха се птиците, клоните, жиците,
украсени от тази студена любов,
благословиха земята
и посрещнаха новия зов...

Затанцува, заплака
земята тогаз и прегърна студения мраз.
Заваля съвършенство - бял сняг.