Monday, December 19, 2016

Експериментът


Ву Линг се събуди в студената сутрин на септември. Леко го наболяваше гърбът, явно заради пейката, на която спеше. Той стана бавно и започна да раздвижва внимателно всяко мускулче на скованото си тяло, докато говореше на Стинг, а кучето размахваше весело опашка и имитираше движенията на господаря си. Ву се грижеше за животното почти цял месец вече. И кучето го следваше неотклонно, въпреки че не разбираше какво непрестанно му говори мъжът. Полека-лека тялото на мъжа  се затопли и той седна на пейката, за да закуси с вчерашните бисквити, като междувременно поздравяваше всички минувачи. Оставаха му само още два дни и се връщаше там, откъдето бе дошъл.
***
Ву Линг пристигна във Варна на 20 август и въпреки че знаеше, че по това време на годината температурите скачат много, не беше очаквал да е чак толкова горещо. Въобще не знаеше какво ще прави с този проект, с който се беше заел, за да изчезне от медийното внимание за известно време. Той беше южнокрейски журналист в пенсия. Но не се даваше на пенсията всъщност. Цял живот бе прекарал в телевизионното студио, но новите собственици на телевизията вече нямаха нужда от него, особено след онова интервю със социалния министър. Затова и се съгласи на този „социален експеримент“, както го наричаха от списанието, за което реши да сътрудничи. Поне щеше да попътува, пък какво щеше напише, времето ще покаже. През юли беше в Бутан, а сега - в България. Задачата му беше да проучи обикновените хора. В Бутан има Министерство на щастието, а в България живеят едни от най-нещастните хора! Ву трябваше да разбере как става така.
Кралство Бутан го впечатли с природата – планини, зеленина, все пак част от културата на този народ е да залесява постоянно. Името Бутан означава „висока земя“, но често го наричат Страната на гърмящия дракон.  Хората се усмихваха постоянно. Бяха доволни от управлението на младия си крал. Туризмът беше слабо развит и затова престоят там беше много скъп – около 200 долара на ден. Държавата е известна с това, че вместо брутен вътрешен продукт има по-уместен показател за просперитет - брутно национално щастие! И така изглеждаха – доволни! Задължително всички бяха облечени в традиционното облекло кхо или гхо. Младите хора от скоро гледаха телевизия все повече, но не бяха много в час с модерните технологии. Журналистът попадна в един тотално различен свят.

Най-после куфарът му се появи и Ву излезе от сградата на летище Варна. Никой не го чакаше, но той си беше резервирал стая в хотел „Черно море“, след като прочете, че се намира в най-централната част на града. Така че излизайки от летището, се насочи към спрелите жълти таксита.
- Хотел „Черно море“? – попита на български език шофьора, който четеше вестник в колата.
- Да, да! Качвайте се! – Водачът веднага прибра четивото си и слезе да отвори багажника за куфара на Ву.
Журналистът се разположи отзад и затвори очи. „Стар съм вече! Какво ми трябваше да тръгвам! Лекарят ме предупреди за сърцето и килограмите, ама все не чувам!"
- Говорите ли български?
Ву отвори очи. Шофьорът му говореше нещо, но той не го разбираше. А и не искаше да прави опити за комуникация. Искаше да го оставят намира! Затова поклати глава и отново затвори очи. Нямаше никакъв план как ще подходи към проучването на българите. Ще се смеси с тълпата някак си. „Дано да са по-разговорливи българите“, помисли си журналистът. Бутанците не бяха. Въпреки че говореха английски, бяха доста затворени. Усмихваха се широко, покланяха се в знак на уважение, но до там. Трудно се разговаряха за живота си. Сякаш подробностите, за които ги разпитваше журналистът въобще не бяха от значение за тези хора.
След около двайсетина минути пътуване Ву пристигна в хотела. Сградата беше висока, със социалистическа визия. Такива сгради беше виждал в различни страни от бившия социалистически лагер преди. Ето, че и тук наред с обновените фасади, се извисяваше това творение на соцмисленето. Тъй като хотелът беше наистина на най-централното място, около него гъмжеше от народ, въпреки жегата. С един бърз поглед Ву установи, че има доста млади хора, като се чуваше всякаква реч наоколо. "Това е добър знак, рече си журналистът, така ще мога да говоря по-късно с хората." Усмихна се леко на себе си и окуражен, влезе във фоайето на хотела.
Регистрира се и се качи в стаята. Тя беше на седмия етаж в обновената част на хотела, защото се оказа, че има недокосната от ремонт част.
Ву влезе - не беше лоша стаята, най-важното беше, че има баня и работещ климатик. Разтвори куфарите и влезе, за освежаващ душ. Планът му беше да поспи и да излезе надвечер на обиколка. Да види нощния живот на Варна, така да се каже.
В девет часа ободрен, освежен и гладен, Ву Линг излезе от хотела и тръгна с бавна опознавателна крачка по алеята, водеща към морето. Гъмжилото от хора се беше умножило, заведенията бяха пълни, отвсякъде се чуваше музика, смях, забавление. Първата цел на мъжа беше да намери добър ресторант, в който да задоволи вълчия си глад. И както вървеше сред какофонията от музика и глъчка съвсем тематично попадна на ресторант „Happy“. „Ето, нали изследвам щастието!“, засмя се наум и пристъпи към ресторанта. На входа го посрещнаха ослепително красиви момичета, които говореха английски, бързо го настаниха на удобна маса и му помогнаха да избере от богатото меню. Реши като за първа вечер да опита местната кухня, за която беше прочел, че включва богато разнообразие от зеленчуци. Поръча си и изстудено бяло вино към вечерята.
Храната определено беше превъзходна, а и му сервираха доста бързо. Наистина беше много огладнял. В самолета хапна от предложения обяд, но това беше преди доста време. Докато се хранеше с наслаждение, наблюдаваше посетителите на ресторанта. Заведението беше препълнено. Имаше семейства, които вечеряха; компании, които празнуваха; двойки, които забравяха да се хранят, защото се гледаха влюбено; чуваше английска, руска, българска, немска реч. "Днес е делничен ден, но ето че хората са излезли, за да се забавляват. Как така тук са най-нещастни?!"
Ву трябваше да намери начин да разбере. Не му стигаше до наблюдава, трябваше и да пита. В Бутан му беше доста трудно в началото, местните трудно приемаха чужденците. Определено беше любопитен да разбере как ще се случат нещата тук.
След обилната вечеря реши да продължи обиколката, видя доста клубове край плажа, така че нямаше да е зле да ги пробва. Беше странно обаче как така са застроили плажа, вместо да се радват на морето! Трябваше да разбере. Беше адски шумно по крайбрежната алея, но Ву беше готов да се слее с тълпата, за да разбере какво се случва. Музиката беше разнообразна - смесваха се в едно балканските ритми с модерната музика. Ву избра един клуб и влезе. Откритото пространство на така наречения клуб заемаше голяма част от пясъчната ивица, осветлението беше по-скоро оскъдно, с разноцветни лампички и се осветяваше обстановката. Не беше съвсем пълно имаше свободни маси, но Ву реши да седне на бар, за да заговори някого и за да може да си зададе въпросите, които го интересуваха.
- Vodka and orange juice, please.
- Ok - отговори бармана и започна да налива.
- 6 leva.
- Only! Here you go! - Ву беше изумен. „Алкохолът е безумно евтин! А аз не бива да прекалявам, заради сърцето“ - обади се едно тъничко гласче в ума му.
Ву започна да се оглежда. Посетителите бяха предимно много млади хора. Красиви, добре облечени като за бал, а не за клуб. Събираха се различни компании, смееха се висока, пушеха. Скоро до журналистът се настани сравнително висок мъж, може би на неговите години, поне Ву така го прецени. Ето кого ще заговори!
- Здрасти! Говориш ли английски?
- Да, говоря! - отвърна отегчено мъжът. - Даже го преподавам този език!
Ву се зарадва, макар че усещаше, че няма да е лесна комуникацията. Мъжът му се виждаше отчаян. Може пък нещо с му се е случило. Ву реши да му предложи питие и непознатият прие.
- Аз съм Ву, приятно ми! - Изрече корееца.
- Аз съм Иван, приятно ми е! - Мъжът се оживи и приглади оплешивяващата си глава.
- Кой вятър те довя тук, Ву?
- Журналист съм и идвам да пиша за България.
- Че то какво ще й пишеш! - Каза с досада българинът. - Всички идвате, радвате се, пиете евтин алкохол, ядете от вкусната храна, спите в хубавите хотели, осигуряват ви красиви момичета и след това започвате да пишете колко бедни и продажни сме ние българите!
- Е, недей така. Аз ще пиша за нещо друго.
- Като например? – Рязко го прекъсна.
Ву нямаше избор, трябваше да му каже иначе щеше да го загуби.
- Искам да разбера защо българите се определят като най-нещастни.
- Ха! - Изсмя се шумно Иван. - Били най- нещастни! Ти като ги гледаш тия нещастни ли ти се виждат?!
- Изобщо не ми се виждат нещастни! Вторник вечер те са навън, добре облечени са, пият, пушат, смеят се.
- Нещастните няма да ги видиш по баровете, Ву!
Иван беше изпил уискито си набързо и сега пушеше и се оглеждаше за още. Ву веднага усети, че ако не го почерпи с още едно уиски, ще го изгуби, а учителят тъкмо взе да говори. Поръча на Иван едно уиски с лед, а на себе си още един портокалов сок. Водката я пиеше бавно, с грижа за сърцето! Изсмя се на себе си.
- Добре, Иван, кажи сега за щастливите и нещастните. Защо има разлика?
-  За българите ли ме питаш?
- Да, за българите!
 Как да ти кажа! Тези, които ги виждаш тук, са много млади. Едните не правят нищо, само харчат парите на родителите си. А другите - работят страшно много за жълти стотинки, за да излязат една вечер и да похарчат всичко. Можеш ли да отгатнеш кои кои са?
Ву се огледа, но този път взе да забелязва детайлите. Наистина едните бяха много лъскави - без никаква забележка! А другите бяха имитатори на лъскавите! Личеше им! Журналистът се удиви, никога не се беше сещал за това, а сега ясно виждаше разликата.
- Ето този мъж е наследник - панталонът семпъл, но скъп, личи по материята, часовникът е скъп, плаща напитките на масата.
- Браво, добри наблюдения! А онзи там с момичето?
- Той е имитатор! Излязъл е с момичето, позволява й да поръчва скъпи напитки, а той самият цяла вечер пие бира!
- Ето, че схвана идеята, Ву!
- Да, благодаря, Иван! Никога не съм сещал да наблюдавам така хората. Наздраве! Така ли се казва на български!
- Да, наздраве.
Ву и Иван продължиха да "изследват"  поведението, докато българинът не се напи толкова безпаметно, че заспа на бара. Ву видя, че хората са си тръгнали и той стана, плати последните питиета, изостави пияният българин и тръгна към хотела. Журналистът обаче си беше напълно трезвен, все пак цял вечер пи портокалов сок!
Беше развълнуван. Вече имаше идея как да продължи проучването си. Взе си хладен душ и седна да пише План за изследване на щастието в България. Ву имаше на разположение един месец за разговори, за контакти и за писане. Може би нямаше да е толкова трудно, колкото си мислеше тази сутрин. Доволен от взетите решения, журналистът си легна спокоен.
На другия ден Ву Линг се събуди след 10 часа, разкъсван от жажда. Въпреки че не пи много алкохол снощи, не се чувстваше добре днес. „Определено ще трябва да внимавам повече!“, зарече се мъжът и се отправи към банята. Скоро се почувства по-добре под хладната струя на душа. Изми старателно зъби, оправи щръкналата си коса, облече се и излезе от хотелската стая. Според плана, който направи снощи, днес беше време за културна обиколка, щеше да обиколи няколко музея, за да разбере повече за духовното наследство на българите. Преди да се отправи към Археологическия музей в града, Ву спря в близкото до хотела кафене за освежителна закуска от черно кафе, портокалов сок и кроасан. От приятното място той хем закусваше с наслада, хем наблюдаваше света. Заведението беше препълнено. Все едно хората тук не работеха. По улиците имаше по-малко хора, в сравнение със снощи, но пак минувачите не бяха малко. Някои очевидно бързаха към плажа, други бързаха по задачи, трети се мотаеха безцелно. Ву беше научил урока си от снощи – вглеждаше се по-внимателно в хората!
След освежаващата закуска кореецът се отправи към музея, за да види най-старото злато в света. Музеят го изненада, с екскурзовода, който обясняваше с най-големи детайли всичко за златното съкровище. Журналистът беше поразен. Беше пътувал на доста места, но не беше виждал нещо подобно.
Ентусиазиран от обиколката, Ву продължи с разглеждане на руините от римско време, наречени Терми, тоест бани. След това посети Етнографския музей и този на Възраждането и така придоби една доста богата представа за културното наследство на българите.
Преди да се отправи към катедралата в града, Ву Линг случайно се озова на една малка уличка и още по-случайно попадна на Музея на куклите. „Да видим какво ни очаква тук!“, рече си журналистът и се заизкачва по стълбите. Точно на входа срещна две млади жени с малко момиченце, които излизаха, говорейки за нещо. Ву ги погледна въпросително, а едната жена веднага му каза, че музеят е затворен за лятото и  че ще бъде отворен след две седмици.
- А какво може да се види вътре?
- Има колекция от кукли, с които са играли актьорите от Кукления театър.
- А, да! Ясно! Тогава жалко, че е затворено.
- Да, интересно е! Аз съм била и друг път. И екскурзоводката разказва много интересни истории  за куклите.
 Е, сега наистина ме карате да съжалявам, че не мога да разгледам!
 О, съжалявам. Ако сте тук след две седмици, ще може да разгледате.
- Е, кой знае! Може и да съм още тук!
- Приятен ден! – пожела жената и тръгна.
- Приятен ден!
Ву се огледа дали няма някой ресторант, за да обядва и се отправи към централната част, за да хапне някъде. Беше планувал днес да види и катедралата. Искаше да разбере повече за духовния живот. Но дали щеше да има с кого да поговори. Силно се надяваше да има някой свещеник, с когото да беседва.
Предпочете да обядва на крак и се отправи към храма. Слънцето вече жестоко пареше, а журналистът беше с убеждението, че там ще намери прохлада и някого, с когото да поговори за религията. „Май ще трябва да си взема някоя шапка, съвсем се сгорещих!“ говореше си Ву наум, търсейки сянката на дърветата. След няколко минути вече беше в храма. На влизане в преддверието видя, че хората купуват свещи, затова и той се нареди на опашката. Не знаеше какво да прави, но щеше да наблюдава какво правят другите и щеше да направи същото. Кореецът купи две свещи от един лев и влезе в основната зала на катедралата. Забеляза, че когато хората влизат, правят поклон и кръстния знак. Знаеше за него, затова и го разпозна. Той имаше доста приятели католици и от тях всъщност знаеше доста за християнството и католицизма. Забеляза обаче някои разлики и се сети, че тук хората са православни християни и вероятно на това се дължи разликата.
В Бутан хората бяха последователи на тантрическия будизъм. Можеше да се каже, че това е страна на чистота и просветлението. Често виждаше монаси, които преписват стари текстове на компютрите си, за да ги съхранят. Това много го впечатляваше. Почти всички жители бяха вегетарианци и никой нямаше право да убива животни.
Пристъпвайки в залата на православния храм, Ву забеляза разкошните стенописи, както и интересните места за поставяне на свещи. Приближи се и запали свещите, които беше купил. Те се поставяха в специални дървени рамки, пълни с пясък и вода. За момент мъжът спря, за да види какво правят малкото богомолци в храма. Видя, че има различни места, но не разбра защо. Видя как хората палят свещите, шептят молитви и правят кръстния знак. Той също направи кръст, след като запали първата свещ. Пожела си да успее с проекта, с който се беше захванал, и след това запали втората свещ. Нея посвети на бога, който носеше в сърцето.
След като запали свещите, Ву се огледа дали може да поседне някъде, за да постои в храма. В централната част бяха поставени пейки като в католическите храмове и кореецът се насочи натам. Седна в единия край и вдигна глава – стенописите бяха много изразителни, малко мрачни, но излъчваха енергия. Ву почти се стресна - като свали глава, до него съвсем безшумно се беше настанил един свещеник. Журналистът много искаше да го попита за религията. Но дали човекът ще говори английски? Ву Линг се престраши и попита. Мъжът му отговори положително и двамата започнаха разговор.
 Религиозни ли са българите според Вас, отче? – Попита директно журналистът.
-Слаба е вярата им – отговори без колебание свещеника. – Искат да са религиозни, но забравят най-важното, че за да си религиозен, трябва да имаш вяра в сърцето, в сърцето и душата!
- Защо мислите така?
- Ами огледайте се – колко хора виждате тук в най-големия храм на Варна?
- Не са много, но сигурно заради жегата…
- Не, не, те идват тук само по големите празници, за да покажат, че са религиозни, но не знаят една молитва, да поднесат на Бога! Нещо повече не знаят дори как правилно да се кръстят!
- Ама, отче, Вие ги съдите! Не трябва така!
- Да, прости! Но ми е жал, че не можем да върнем хората тук, при Бога! Ние свещениците имаме вина.
- Защо, отче?
- Защото през годините имаше братя, които с нечестивите си дела отблъснаха хората от църквата и днес те не се доверяват на свещениците, не ги търсят, не се съветват с тях.
- Сигурно нямат нужда от Вас!
- Как да нямат! Та те са объркани, изгубени, крещят за помощ, но не могат да се преборят със слабостта си!
- А какво правите, за да промените нещата?
-  Честно ли? НИЩО! – повечето свещеници са се вторачили в несгодите на настоящето и сякаш не се интересуват от най-важните – хората!
Странно възприемат религията тук! Ву не знаеше какво друго да попита. Благодари на свещеника и се изправи, за да тръгне. Храмът наистина беше празен и някак негостоприемен, въпреки прекрасните стенописи. Ву се поклони и излезе. Навън до вратата бяха застанали просяци, повечето бяха стари и болни. Протягаха ръка с чашка за подаяния. Подрънкваха все по-високо със събраните средства, ако минувачът или излизащият от катедралата, не им обърнеше внимание.
Ву беше натрупал доста впечатления. Трябваше му време да помисли. Взе да се обърква. Българите имат изключително културно наследство, а духовният им живот е много беден. Оплакват се, че нямат финансови средства, а по-голямата част са облечени в скъпи дрехи, карат скъпи коли, всяка вечер са навън по заведенията. Нещо сбъркано има тук! Хората в Бутан бяха далеч по-подредени. Следваха традициите на своите предци. Управлението на страната се основаваше на 4 основни принципа, които се предаваха през времето: опазване на околната среда, природосъобразно развитие, съхраняване на автентичната култура и мъдро управление. Благодарение на тях, Бутан успява да се справи с бедността, която  е засегнала голяма част от населението, а  много голяма част от територията на страната е останала залесена.
Ву се прибра в хотела, усили климатика и полегна. Определено имаше нужда да помисли, за да разбере българите. Легна за малко в широкото легло и затвори очи. Когато ги отвори, навън се беше разразила лятна буря. Дъждът падаше със сила, а по небето просветваха светкавици, придружени от гръмотевици. Ву стана, отиде до прозореца и се загледа в пороя. В ума му изникнаха просяците, които бяха застанали пред храма. „Дали имат дом?“ Мина му през ума. „Ще трябва и тях да ги проуча!“. Мъжът отвори прозореца и вдиша свежестта на дъжда. Небето се беше укротило, но дъждът все така валеше. Журналистът реши да се  изкъпе и да излезе, да срещне бездомниците на Варна.
В 22:30 вече беше навън. Дъждът беше спрял, улиците бяха сравнително пусти, стихията беше изгонила тълпата. Сега се дишаше по-лесно след знойния ден, подухваше морския бриз. Ву тръгна към близката градинка, защото беше видял, че през деня там се навъртат изпаднали хора. Оказа се прав, на една пейка вдясно, точно в центъра на градинката се бяха събрали четирима души и си подаваха една бутилка с бира. Кореецът седна на една близка пейка и взе да ги наблюдава. Мъжете бяха с бради, по-дълги коси, облечени с няколко чифта дрехи посред лято, изглеждаха мръсни и явно пияни. Ву не разбираше какво говорят, но му се стори, че нещо не е както трябва, говореха като пияни. До тях бяха налягали три големи кучета и те бездомни като хората. И кучета, и хора гледаха с празни погледи в нощта. Сякаш отчаянието беше обзело всички тук. Ву наблюдаваше отдалеч, но не смееше да се приближи. След известно време бездомниците тръгнаха нанякъде, кучетата ги последваха. На кореецът не му остана друго освен да се прибере в хотела и ако може да поговори с някого за тези хора. На път за хотела се сети, че на последния етаж в хотела има бар, от който се откриваше прекрасна гледка към града. Изкачи се с асансьора до бара и влезе в него. Заведението не беше много пълно и мъжът реши да седне на бара и да заговори бармана или някой клиент наблизо. Ву си поръча коктейл и заговори бармана. Той му разказа за бездомниците. Каза му, че ги наричали клошари, защото ходят по контейнерите с отпадъци и събират хартия, която продават за жълти стотинки, и изобщо всичко, което може да се продаде.  От контейнерите се обличат и хранят. Обикновено спят по пейките в градините, а когато стане студено се събират по мазетата на някои блокове или в изоставени къщи. А някои остават директно на улицата. Кореецът попита и за кучетата, които ги придружаваха. Кучетата са като тези бедни хора – бездомни. Според бармана Общината има грижата за тях – да ги кастрира, за да не се размножават. Повечето хора ги съжаляват и ги хранят, някои ги прибират у дома си. Странно, никой не прибира обаче човек в нужда! Ву слушаше с интерес и не можеше да спре да се диви на разликите сред хората. Постоя около час в бара, все така задавайки въпроси на събеседника си. Явно заради делничния ден, а отчасти и заради лошото време заведението не се напълни с посетители. Това беше добре дошло за Ву, защото той предпочиташе да поговори с бармана по въпросите, които го вълнуваха.
На следващия ден Ву взе решение да разпродаде малкото вещи, които носеше, да плати стаята и да се изнесе навън, да поживее на улицата, за да разбере какво е. Така и направи.
***
Вече месец Ву Линг живееше на улицата във Варна. Беше си намерил приятел – кучето Стинг, за което се грижеше повече, отколкото за себе си. Всеки ден му купуваше храна, купи му топла дрешка, за да не му е студено. А самият той си беше оставил един чифт дрехи, ядеше възможно най-оскъдно. Така и не успя да се накара да опита храна от контейнерите за смет, не можеше чак толкова да влезе в ролята на клошар. Познаваше вече някои от хората, живеещи на улицата. Съвсем разбираемо, повечето не знаеха английски, но имаше и такива, които поназнайваха езика и Ву можеше да побеседва с тях за това-онова. Стана му ясно, че голяма част от тези обитатели на уличните пейки са всъщност отчаяни, хора, на които им липсва желание за промяна. Голяма част от тях са изгубили всичко заради някаква глупост в младостта си – едни са пропили всичко, други – проиграли, трети са станали зависими от наркотици. Всички те обаче не искат да влязат обратно в коловозите на обществото. Не искат да работят, нямат документи, не желаят да са част от системата. Предпочитат мизерията и да се чувстват „независими“, поне така твърдяха някои.
Животът на улицата показа на корееца, че може да живее с много малко. Мъжът успя да проумее себе си. Всъщност кореецът нямаше нужда от медийно внимание вече, не искаше и по-високата заплата, която му обещаваха, искаше само да замине оттук!
Експериментът му беше на финала. Ву имаше билет за връщане за след два дни. Какво разбра за щастието ли? Бутанците са щастливи, защото нагласата за живота им е такава. Те живеят, за да се радват на всичко в този свят. Не им трябват вещи, за да оценят живота. Българите се държат все едно са родени, за да страдат. Имат прекрасни условия за живеене, а са се вторачили в материалното и не забелязват красивото в живота, нещо повече правят всичко възможно да го унищожат, за да почувстват временно задоволство от това! Журналистът беше готов с материала в ума си, оставаше да се прибере в родината си и да го напише.


Wednesday, December 14, 2016

Една година!

Днес се навършва точно една година от създаването на блога Страница за думи! Щастлива съм, че се захванах с това начинание, макар напоследък да не остава време за него. А за думите винаги трябва да има време, защото са същността!
Благодаря на всички, които четат! Благодаря на всички, които четат моите творби!

И тъй като преди година започнах с поезия, днес пак се връщам към нея.










***
На дърветата сълзите сбирам в кутия,
Тихо я скривам в простора.
После птиците диря,
a очите на вятъра скривам.

И ноември пристъпя лениво,
С хладен дъх над земята,
Поразява крилата и разменя
съдбата.
После бавно кутията взима,
сълзите изпива,
вдъхва хладния шепот на вятъра
и се разтапя в безкрая…

Тръгвам отново край дърветата, птиците
и обичта им завивам във мрака.
Да изчезне студа, да изчезне страха

над света..

Friday, October 7, 2016

Най-щастливият човек

 Радосвет е най-щастливият човек на света! Постигнал е мечтата си – работи!  Може да го срещнете рано сутрин, той сякаш не е от този свя...

Sunday, September 18, 2016

Любов

 Андрей все още чакаше на опашката пред очния кабинет. На него всъщност нищо му нямаше. Той чакаше заради жeна си Ивана. Годините си казва...

Thursday, September 8, 2016

Парфюмеристът

  От всичко най мразеше да го наричат нос! Все едно няма други качества, няма други части на тялото! Вярно е, че имаше дарбата да долавя ар...

Wednesday, August 24, 2016

Контрабасистът

  Освен участията в различни концерти през лятото той ходеше да свири и  на морето. Буквално. Отиваше на брега и свиреше с контрабаса. Беш...

Tuesday, August 16, 2016

Сърцето на Мария

  Пристъпвайки към златната стая, усетих сърцето й. Стаята беше наистина златна, а камината вдясно от вратата - в наситено синь...

Friday, July 29, 2016

Копринената рокля

 Те живееха заедно вече 10 години и имаха две деца. Преместиха се от селото в града, построиха си къща. Щастливи бяха. Антон работеше като...

Monday, July 18, 2016

Жълт кантарион

  Изсушеният жълт кантарион  Билките винаги са ми били интересни, изобщо растенията. Винаги подобряват настроението ми, карат ме да се ...

Tuesday, July 12, 2016

Бруклинският пастир

 Това не е история за някой съвременен гуру, а за едно седемнадесетгодишно момче от Бруклин. Неговото име е Стефан, но откакто се премести...

Saturday, June 25, 2016

Русанта или самодивски видения

 Казвам се Русанта и съм нито тук, нито в отвъдното. Непокорна съм била, така твърдят, на кого ли да се покорявам. Казвам се Русанта и...

Monday, June 13, 2016

С аромат на липов цвят

 Отдавна не бях ходила на гости на леля. Тя живееше от няколко години в една вила близо до морето. Тъй като не съм шофьор, трябваше да и...

Friday, June 3, 2016

Телефонно обаждане

Стоя тук на тази зелена поляна и мисля. От колко време съм тук, не знам. Вчера ли дойдох, преди седмица или месец, не знам. Тук няма...

Wednesday, May 25, 2016

Велика

Цветя за баба Четох интервю с Нина Николина, в което тя говори за българските носии и някак неусетно умът ми се върна към моята баба....

Monday, May 23, 2016

Думите са спасение

 

Св. св. Кирил и Методий
С думите говорим, с тях разказваме истории, сътворяваме приказки, изказваме мнение, обещаваме, правим постижения. Вземаме думи, даваме думи, имаме думи, отнемаме думите, вземаме си думите назад, губим и ума, и дума. С две думи казваме всичко. Дума да няма, на думи се хващаме за всяка дума. За да изгубим смисъла. За да изгубим себе си…
Понякога се страхуваме от думите. Смятаме ги за тежки, сурови. Отвъд това „тежко“ на думите обаче се крие не тъга, а мъдрост, истина за живота, спасение!     
Понякога ни дотежава от лекотата на думите. И пак бягаме. Друг път не можем, а и не искаме да слизаме на нивото на унижение на думите...
Думите са важни. Търсим ги, изследваме ги, слушаме ги… те са спасение. И винаги са били. Част от живота ни са. 

Как да не обичаме думите! Та те са тези, които ни издърпват обратно към живота, именно те ни връщат обратно в играта, дават ни сили да продължаваме по „черния път“ на живота, спасяват ни. Прегръщат ни, става ни уютно, чувстваме се на място. Спасени сме!

Sunday, May 15, 2016

Пътят до Сантяго де Koмпостела. Завръщане. Епилог

Пътят до Сантяго де Кoмпостела. Завръщане. Епилог: Завръщане. Епилог       Катедралата, снимана от Музея на пилигримите Останахме още един в Сантяго де Компостела. За съжаление, в...

Wednesday, May 11, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесет и пър...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесет и пър...: 23.08. 2013 г. Ден тридесет и първи Маршрут: Монте до Гозо – Сантяго де Компостела (5 км) Днес станахме малко по-късно, към 7 ч...

Wednesday, May 4, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесети

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесети: 22.08.2013 г. Ден тридесети Маршрут: Санта Ирене – Монте до Гозо (19,4 км) Главният път към Сантяго де Компостела Предпослед...

Monday, May 2, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и дев...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и дев...: 21.08.2013 г. Ден двадесет и девети Маршрут: Арсуа – Санта Ирене (16,3 км) Фукция Времето отново взе да става горещо, както в...

Wednesday, April 27, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и осм...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и осм...: 20.08.2013 г. Ден двадесет и осми Маршрут: Мѐлиде – Арсуа (13, 5 км) Все повече се дразним от битовите несгоди по Пътя и по-специ...

Monday, April 25, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и сед...

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и сед...: 19.08.2013 г. Ден двадесет и седми Маршрут: Оспитал да Крус – Мèлиде (28, 6 км) Пътят винаги налага своите правила, независимо ка...

Saturday, April 23, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и шес...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и шес...: 18.08.2013 г. Ден двадесет и шести Маршрут: Портомарин – Оспитал да Крус (11, 6 км) След вчерашните предизвикателства днес благодар...

Wednesday, April 20, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и пет...

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и пет...: 17.08.2013 г. Ден двадесет и пети Маршрут: по-дълъг от предвиденото - Самос – Портомарин (37,7 км) Не мислехме да ходим толкова д...

Tuesday, April 19, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и чет...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и чет...: 16.08.2013 г. Ден двадесет и четвърти Маршрут: Оспитал де Кондеса – Самос (25,7 км) Още един ден по Пътя. Както казва Зорито оста...

Friday, April 15, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и тре...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и тре...: 15.08.2013 г. Ден двадесет и трети Маршрут: Амбасместа – Оспитал де Кондеса (15,5 км) Днес минахме един от най-трудните етапи на ...

Wednesday, April 13, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и вто...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и вто...: 14.08.2013 г. Ден двадесет и втори Маршрут: Какабелос – Амбасместа (30,3 км) Горещ ден. Пътят сутринта минаваше през зелени лозо...

Monday, April 11, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и пър...

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и пър...: 13.08.2013 г. Ден двадесет и първи Маршрут: Молинасека – Какабелос (23,8 км) Дълъг ден. Тръгнахме сравнително късно от Молинасека...

Wednesday, April 6, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесети

  Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесети: 12.08.2013 г. Ден двадесети Маршрут: Фонсебадон – Молинасека (19,8 км) Едва тази сутрин се запознахме със Светлана – българката, ...

Wednesday, March 30, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден деветнадесети

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден деветнадесети: 11.08.2013 г. Ден деветнадесети Маршрут: Санта Каталина де Самоса – Фонсебадон (16,7 км) Първо за вчера. Фиестата беше интересна,...

Saturday, March 26, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден осемнадесети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден осемнадесети: 10.08.2013 г. Ден осемнадесети Маршрут: Леон – Асторга – Санта Каталина де Самоса (62,6 км) След прекрасния Леон се качихме на ав...

Thursday, March 24, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден седемнадесети....

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден седемнадесети....: 09.08.2013 г. Ден седемнадесети Маршрут: Пуенте Виаренте – Леон (13 км) Леон e последният голям град преди Сантяго де Компостела....

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден шестнадесети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден шестнадесети: 08.08.2013 г. Ден шестнадесети Маршрут: Саагун – Пуенте Виаренте (43,2 км) Ел Бурго Ранеро  След „трафика” в албергето сутринт...

Saturday, March 19, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден петнадесети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден петнадесети: 07.08.2013 г.  Ден петнадесети Маршрут: Карион де лос Кондес – Саагун Арката Сан Бенито Както вече споменах още вчера си купи...

Tuesday, March 15, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден четиринадесети

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден четиринадесети: 06.08.2013 г. Ден четиринадесети Маршрут: Фромиста – Карион де лос Кондес (20,6 км) Ревенга де Кампос  Лесен беше маршрутът дн...

Friday, March 11, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тринадесети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тринадесети: 05. 08. 2013 г. Ден тринадесети Маршрут: Итеро де Вега – Фромиста (14,3 км) След вчерашните 31 километра, днес изминахме само око...

Wednesday, March 9, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден дванадесети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден дванадесети: 04.08.2013 г. Ден дванадесети Маршрут: Орнильос дел Камино – Итеро де ла Вега (31, 4 км) На разсъмване Тръгнахме много рано т...

Sunday, March 6, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден единадесети

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден единадесети: 03.08.2013 г .  Ден единадесети Маршрут: Бургос – Орнильос дел Камино (20,3 км) Тръгнахме рано от Бургос. Беше доста хладно тази ...

Wednesday, March 2, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден десети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден десети: 02.08.2013 г. Ден десети Маршрут: Белорадо – Вийафранка – Бургос (52,3 км) Катедралата Санта Мария Днес вървяхме 3 часа от Бе...

Sunday, February 28, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден девети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден девети: 01.08.2013 г. Ден девети Маршрут: Нахера – Санто Доминго де ла Калсада – Белорадо (44,1 км) Започваме август на път за Сантяго де К...

Friday, February 26, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден осми

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден осми: 31. 07. 2013 г. Ден осми Маршрут: Логроньо – Нàхера  Нахера Дълъг път (29,7 км) и много горещо време.  Изтощени сме! Днес...

Monday, February 22, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден седми

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден седми: 30.07.2013 г. Ден седми Маршрут: Торес дел Рио – Логроньо (20, 5 км) Успяхме да си починем в полупразното алберге. Приготвихме се...

Sunday, February 7, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден шести

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден шести: 29.07. 2013 г. Ден шести Маршрут: Естейа – Торес дело Рио (29,5 км)    Манастирът Ираче Излизането от Естейа беше с доста изк...

Friday, February 5, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден пети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден пети: 28.07.2013 г. Ден пети Маршрут: Пуенте ла Рейна – Естейа (22, 7 км) Станахме рано и тръгнахме в 7 часа. Въпреки ранния час, бяхме...

Wednesday, February 3, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден четвърти

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден четвърти: 27.07.2013 г. Ден четвърти Маршрут: Памплона – Пуенте ла Рейна (24 км) Дълго излизахме от Памплона. Продължавахме да снимаме, защ...

Monday, February 1, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден трети

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден трети: 26.07.2013 г. Ден трети Маршрут: Субири – Памплона (20,1 км) Статуя на пилигрим Пътят започна с много сериозно изкачване от С...

Friday, January 29, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден втори

 Пътят до Сантяго де Компостела. Ден втори: 25. 07.2013 г. Ден втори Маршрут: Ронсесвайес – Субири. Пътят беше по-лесен от вчера, но раниците ни все така тежаха. Сега изка...

Wednesday, January 27, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден първи

Пътят до Сантяго де Компостела. Ден първи: 24. 07. 2013 г. Ден първи Маршрут: Сен Жан Пие дьо Пор – Ронсесвайес (24,9 км) Най-после ставаме. Нощта във френското алберге беш...

Sunday, January 24, 2016

Пътят до Сантяго де Компостела. Предисловие

Пътят до Сантяго де Компостела. Предисловие: През лятото на 2013 година заедно с моята най-добра приятелка Зорница извървяхме Пътят до Сантяго. По време на ходенето си водех бележки, ко...

Пътят до Сантяго де Компостела. Началото

Пътят до Сантяго де Компостела. Началото: „... хората винаги пристигат точно навреме на мястото, където ги очакват.”                                                               ...

Monday, January 18, 2016

Още една любовна история?



Той газеше в снега по края на пътя, навел глава, тъжен и самотен. Колите, които преминаваха покрай него, намаляваха скоростта, за да го видят по-добре, но той не се плашеше, продължаваше да крачи с дългите си крака все така умислен и нещастен. Животът му беше загубил смисъла си през изминалото лято. Случи се нещастие и той загуби единствената, която беше обичал. Всичко се разруши само за един миг. Всички надежди, всички мечти умряха с нея –Единствената – с главна буква!
Бяха се събрали преди четири години. На същото място, в същия град. Беше най-красивата пролет, която бяха виждали – зацъфтяла, бяла, зелена, пълна с живот и много слънце. Пристигнаха заедно от Африка. Харесаха се още по време на пътуването – все пак летяха един до друг! Тя беше толкова красива и бяла. Изключително грациозна и дългокрака. Той също беше красавец. Също толкова ослепително бял и мъжествен. Искрите между тях прехвърчаха като луди. И май всички забелязаха това. А може би им завидяха?
Бързо решиха да се съберат и задомят, да свият свое гнездо. И го направиха толкова бързо и припряно, както се влюбиха. Сдобиха се и с наследници – три наброй. Грижеха се за тях като се редуваха, хранеха ги, обичаха ги, отгледаха ги. Беше незабравимо горещо лято изпълнено с много радост и щастие.
В началото на септември тръгнаха заедно с останалите, за да се върнат отново следващата и по-следващата година и след нея още една... До лятото на нещастието. Нещастие, което го ограби, взе му всичко и го изостави сам, да страда.
След смъртта на своята любима, той с дни наред обикаляше злополучното място, невярващ, че това се случва, отказващ да го приеме. Жиците я бяха убили, беше се оплела в тях, защото бързаше да се върне в гнездото им. Всъщност тя умря пред очите му. В един миг летят щастливо, заиграват се, смеят се, а в другия – тя лежи там безжизнена!
Как можа да му се случи това! И до днес не можеше да го проумее. Цял месец ходи на мястото, обикаляше, душата му се късаше, забравяше да се храни. Мъката изцяло го бе погълнала. Беше отслабнал и залинял. Искаше му се да умре. Дойде време за тръгване, но той остана – без друго го смятаха за обезумял.
Всичките му приятели отлетяха за Африка, но той остана. Не можеше да тръгне, не можеше да я остави сама, дори мъртва, в тези земи, където някога бяха щастливи.
......
Заваля дребен снежец, а той продължаваше да крачи в преспите, потънал в мисли, без да знае накъде е тръгнал. Вървеше ей така, за да мисли. Щеше да измине известно разстояние и после да се върне обратно в града – това правеше всеки ден, откакто падна снега. Не усещаше никакъв студ. Перушината му се мокреше все повече, но той не забелязваше това. Хората щяха да се погрижат за него, както досега – бяха добри, не го оставиха през цялото това зимно, студено време, изстинало като цялото му същество. Даваха му храна по два пъти на ден (и то все вкусни неща), направиха му подслон, искаха да го спасят. А той искаше ли? Не беше сигурен.
Пролетта скоро ще дойде, но какво ли ще му се случи тогава, когато се завърнат старите му другари. Ще го познаят ли, ще го заговорят ли или ще го прогонят от собственото му гнездо, както повелява закона на природата, за да се настани в тяхното щастливо гнездо ново семейство, с нови деца?
Тъжният щъркел продължаваше да крачи в снега.
                                                                                                          



Friday, January 15, 2016

Поглед в небето


















Ледени миниатюри



***
Гора от стъклени дървета,
студена пустош,
леден полъх,
застинала земя.

Небето синьо, свело поглед,
докосва бялото поле.
И пак този леден полъх
над моята земя.

***
Танцуващи снежни дървета
във вихъра на леден танц.
Поклащат клони,
завъртат се във ритъма
на зимния копнеж.
И после пак подхващат
отначало, припявайки
полека с леден глас.

***
Леден вятър пее
над снежните ниви.
          Черни гарвани кацат
          по снежните ниви.
               Вятър и птици кръжат
               над тишината.

***
Захарни снежни дървета
бели, блестящи от студ.
Ято гарвани кълват
ледени топчета.
Кацат, летят, грачат
в снежния свят.
                              

Tuesday, January 12, 2016

Тишина



Заслушахме се с тебе в тишината,
която разказваше ни за сърцата,
които са на небесата.

Разперихме крила във мрака,
издигнахме се до луната,
докоснахме я тишината.

Ти чуваш ли я тишината? -
не спираше да питаш .
И кимах аз, да не я прокудя,
да я запазя във душата.

Докоснахме тогава тишината,
обгърнахме я със ръце,
прибрахме си крилата,
целувахме я – тишината...

До днес обичам тишината,

онази наша тишина...

Sunday, January 10, 2016

Тъга



Тъгата днес ме посети,
довя я онзи буен вятър,
онова, препълненото кафене,
онази среща….

Тъгата влезе у дома
във моята душа,
прегърна ме и стисна силно…

А музиката от рояла

засили тишината…

Friday, January 8, 2016

Синият камион





Пътувах с автобуса, когато го видях. Голям, син, с бял надпис: „Татко, чакам те”. Това беше камионът, който видях паркиран пред една къща в онова село (не му помня името), през което минавахме.
Толкова много ме впечатли този камион, че реших да сляза в непознатото село, нищо че целта на пътуването ми беше друга.
И така слязох от автобуса. Беше късен следобед, окъпан от оранжево есенно слънце. Запътих се направо към въпросната къща. Пред нея на пейката седеше дванайсетгодишно русо момче. Детето беше облечено в тъмносин панталон и небесносиня ризка. Беше хладно, но момченцето така се бе умислило, че изобщо не забелязваше режещия вятър. Поздравих и седнах до него. Запознахме се. Момчето се казваше Никола и имаше небесни очи. Казах му, че съм слязла за малко от автобуса, за да си купя кафе от павилиона и той е тръгнал без мен. Детето ми повярва. Заговорихме.
-         Ходиш ли на училище? – попитах аз.
-         От време на време.
-         А защо не редовно?
-         Ами.... имам си друга работа! – заяви Никола.
-         Хубав камион, ваш ли е?
-         Мой е ... и на баща ми беше .... – рече момчето и влезе да повика майка си.
Запознах се с майката. Нина беше висока, красива, със сламена коса и тъжни небесни очи. Ето от кого ги беше наследил синът. Покани ме да нощувам у тях. Нагостиха ме и след вечеря останахме двете да си говорим – чак до сутринта.
Навън беше доста хладна есенна нощ, но в кухнята на Нина беше уютно и приятно. Имах чувството, че сме приятелки, които не са се виждали от години. Странно, но аз наистина почувставах непознатата жена толкова близка, като че ли е единствената ми приятелка. Явно и тя си е помислила същото за мен, защото ми разказа живота си.
Омъжила се млада – на двайсет години. Мъжът й Петър бил на двайсет и шест. Харесали се, взели се. Отделили се от родителите, свили свое семейно гнездо. Родил се Никола. Били много щастливи, въпреки че не били богати. Петър бил шофьор към селската кооперация и изкарвал що-годе добри пари. Нина се грижела за къщата и семейството. Но Петър имал мечта – един ден да има свой камион и да превозва стока за повече пари и да пътува... Постепенно неговата мечта се превърнала в мечта и на малкия Никола. Той също като баща си обожавал пътуванията.
Случило се така, че посъбрали пари (не без помощта на спестяванията на сина) и купили дългомечтания камион. Естествено на старо. Тежкотоварният камион не бил в много добро състояние, но за месец - два бащата и синът успели да го стегнат като нов. Оставало само да го боядисат – в небесносиньо, даже купили боята. Но внезапно бащата изчезнал. Ей, така просто си тръгнал. Без да каже защо. Оставил само бележка, че отива в града. За колко време, поради каква причина – никой не знаел.
Никола бил много ядосан, че баща му тръгнал преди да свършат работата по камиона. Спрял да говори, но не се отказал. Всеки ден след училище, а понякога даже бягал от училище, за да боядисва семейния камион. За две седмици и половина приключил. Таткото все още го нямало. Затова и Никола написал отзад на каросерията с бяла боя „Татко, чакам те”. Така на небесносиния камион се появили тези облачета-букви, съдържащи призив, изтръгнат от сърцето на един очакващ син...
Петър все още не се е върнал.
Така, без да имам право, от чисто любопитство, се намесих в съдбата на едно семейство. Но не съжалявам. С Нина и досега сме приятелки. Тя и Никола често ми гостуват в града. Все още обаче не съм им казала защо онази вечер „изпуснах” автобуса си.


 * Разказът е публикуван в сборника "Ветрилото на дъгата", 2010 г.

Saturday, January 2, 2016

Сняг

Тази нощ заваля съвършенство
белоснежно и нежно,
укроти тишината
и тихо зави дървесата, полята и нас...

Украси, замрази съвършено
земята, листата и птиците
бяло и снежно, и нежно,
а сълзите изтри...

Заваля тази нощ съвършенство,
съградено с мир и любов,
зацелува студено и бясно
света коварен и нов...

Преродиха се птиците, клоните, жиците,
украсени от тази студена любов,
благословиха земята
и посрещнаха новия зов...

Затанцува, заплака
земята тогаз и прегърна студения мраз.
Заваля съвършенство - бял сняг.

Есенна поезия