"Нещо сладко"

"Разкажи ми за себе си, за да ти направя нещо сладко." В последния брой на предаването ни гостуват две сладкарки от България, които правят индивидуални сладки за клиентите си. Вижте как след малко".

Жана и Зара чуха анонса за своето гостуване в сутрешното предаване на RTL 4 "Време за кафе", докато гримьорката довършваше последните детайли от външния им вид.

Двете жени бяха българки, които от няколко години живееха в Холандия. А през последната година внезапно придобиха известност с хобито си, а именно да правят сладки.

- Хайде дами, вие сте - подкани ги асистентът на предаването, който отговаряше за гостите.

Двете жени станаха и последваха мъжа. Докато вървяха към студиото, чуха думите на едната водеща:

-... от Унгария! Заповядайте!

- Този път няма да си мълча - рече Жана през зъби на своята приятелка. - Много е трудно да запомнят България!

- Здравейте, мили дами! Заповядайте при нас! 

- Здравейте на всички - започна решително Жана. - Може ли само да направим едно уточнение преди да започнем разговора…

- Но, да, разбира се - отговори водещата, бузите й пламнаха от притеснение. "Какво ли сгафих този път?"

- Ние сме от България, не от Унгария. Знам, че за вас холандците наименованията на страните звучат близо, но все пак е важна разлика.

- Да, да, разбира се! Моля за извинение! - рече бързо водещата. - Ето вижте тук пише България. Грешка на езика. Извинете ме още веднъж.

Жана кимна и се усмихна. Не искаше да се държи неприятно с жената, но и не искаше да оставя нещата така. И двете водещи изглеждаха приятни. Едната беше по-възрастни, много лъчезарна и отворена, а другата - по-младата, беше притеснена. Вероятно и затова допусна грешката със страната, от която идват жените.

- Вие сте сладкарки отскоро, нали така? Защо решихте да се занимавате със сладкарство?

- Чудехме се с какво да се захванем тук в Холандия и изведнъж решихме да опитаме с хобито си - започна да разказва Зара.

- А от колко време живеете тук?

- Аз съм тук от 5 години, а Зара - от три.  - добави Жана. - Първо правехме сладки за нас. Нали знаете, всяка жена обича да си хапва нещо сладко...

- Разменяхме си рецепти, експериментирахме, споделяхме си - продължи да разказва приятелката й Зара.

- И в един момент осъзнахме, че правенето на сладки за нас е бягство от ежедневието. И двете имахме малки деца, които поглъщаха почти цялото ни време…Даже в началото правехме сладки само докато спяха децата - засмя се Зара. - Но те пораснаха и ние имахме малко повече време за себе си. И за хобито си.

- След това на шега решихме да отворим малка сладкарница в селото, в което живеем, близо до летището на Амстердам - обясни Жана.

- И така започна всичко?

- Да, може да се каже - отговори Зара. - В началото правехме по два-три вида сладки само, предлагахме топли и студени напитки към тях…

- Не знаехме какъв да бъде асортиментът ни…

- А как стигнахте до идеята за индивидуалните пакети със сладки?

- Може би от колебание - каза Жана. - Не знаехме какво ще се хареса, затова често сменяхме асортимента.  И изведнъж ни хрумна за Коледа да правим индивидуални пакети. Търсехме начин да вдигнем продажбите...

- Как го правите всъщност?

- Ние обичаме да разговаряме с хората, опитваме се да ги опознаем, след това им правим сладки и им ги пращаме.

- Звучи много вълнуващо! 

- Сега скъпи зрители, ще Ви покажем и сладкарницата на двете българки.

Пуснаха записа, който бяха направили предходната седмицата. На него се виждаше екстериорът и интериорът на неголямо помещение. Отвън мястото се отличаваше само с две огромни разцъфнали саксии и красива табела "Нещо сладко". Вътре имаше само пет маси със столове, тъй като нямаше повече място. Помещението беше боядисано в топли тонове. Беше много уютно и приятно. Зад бара бяха Жана и Зара. Усмихнати, разговаряха с клиенти. Към видеото имаше глас, който разказваше историята на двете сладкарки.

- Много хубаво! - каза едната водеща, след като видеото свърши. - Докато бяхме на гости на Жана и Зара, те разговаряха с нас и сега ни носят сладките, които са преценили, че ще ни харесат най-много.

- Да, точно така - тази кутия е за Вас. А другата за Вас.

Жана подари кутиите, които бяха донесли специално за журналистките.

- Добре така, аз съм първа - рече по-възрастната водеща. - Нямам търпение да разбера какво сте ми направили.

Тя взе кутията, отвори я, показа съдържанието на камерата, избра си една сладка и я опита.

- МММ, невероятно вкусна! - рече водещата. - Каква е?

- ЗаВас направихме бисквитки с бял шоколад и сушени смокини…

- МММ да обичам тези сладки! Не, не, чакайте! Обожавам ги!

- Сега е мой ред - рече втората водеща.

Тя повтори действията на своята колежка, избра си бисквитка и отхапа. 

- Вашата е с бадемово брашно, различни подправки, всъщност при вас имаме по две бисквитки, тъй като ги слепихме със сладко от боровинки.

Докато Зара разказваше, водещата опита от бисквитката.

- Ооо, невероятна е! Никога не съм яла толкова крехка и същевременно наситена с вкусове сладка! Прекрасна е!

- Е, уважаеми зрители, сладките са много вкусни. Гарантирам ви! - обобщи младата водеща.

- И все пак как го правите? - попита другата журналистка. - Как така успявате да разгадаете предпочитанията на хората и  да сътворите тези прекрасни сладки неща?

- Ами, може би сме добри познавачи на вкуса. Говорейки с хората, ние добиваме представа какъв вкус предпочитат - обясни Жана.

- Или просто каквото и да направим, се харесва на хората… - скромно рече Зара.

- Не, не, не може да е случайно! Вие изпипвате вкуса, успявате да покажете нюансите му... - вдъхновено заговори едната водеща.

- Сигурно това ни е дарбата - засмяха се Жана и Зара.

- Определено е дарба! Прекрасни сте! А какви са плановете ви за бъдещето? Ще има ли сладкарници и на други места в Холандия.

- Засега, не. На нас ни стига тази.

- А планувате ли други изненади за клиентите си?

- Изненади със сигурност ще има! - заяви  Зара. - Вижте, ние с моята приятелка обичаме разнообразието. А това няма как да не изненада и надявам се, да зарадва хората.

- Да, не можем да кажем какво точно предстои, но то със сигурност ще е Нещо сладко! - допълни Жана.

- Чудесно сте, скъпи дами! Благодарим Ви за сладките! Благодарим Ви за участието във "Време за кафе". А ние се връщаме при вас след рекламите.

Водещите станаха, за да изпратят гостите си.

- Добре се получи, благодарим Ви - рече водещата, която в началото на предаването сгреши името на страната на гостите си.

- Сладките са невероятни - каза втората водеща. - Благодарим Ви, че дойдохте.

- И ние Ви благодарим - каза Жана и протегна ръка, за да се сбогува.

- Благодарим Ви - каза Зара.

Двете приятелки тръгнаха към гримьорната, за да си вземат нещата.

- Май се получи - рече Жана.

- И още как! Разбихме ги! - засмя се Зара. - Ще успеем ли да доставим всичко днес?

- О, да. Всички поръчки са потеглили към получателите си даже. Получих съобщение.

- Супер, да тръгваме. Време е да пийнем от нашето кафе с Нещо сладко.

Двете приятелки се засмяха и тръгнаха.

Дарио

Тя стигна на автогарата около 20 минути по-рано. Автобусът тръгваше точно в полунощ. Определено тръгваше към столичния град със смесени чувства, но и с много вълнение от предстоящата среща. Не го познаваше отдавна. Бяха говорили две седмици по интернет, след това се чуха по телефона и накрая решиха да се срещнат в столицата, за да отидат в планината. В началото тя се колебаеше дали да тръгне. Сподели с една приятелка, която й помогна да реши. Нямаше какво да губи. Винаги можеше да се върне.

И така в събота си купи билет, приготви багажа и ето я тук на автогарата с раница и малка чанта през рамо. Реши да се облече семпло, но елегантно – с тъмносини джинси, лилава блуза и шал на раменете. Малко преди да тръгне се чуха по телефона – той вече беше там, прати й снимка от хотела.

Сега стоеше на една пейка на автогарата и чакаше. Оглеждаше хората и често поглеждаше часовника. Скоро отнякъде дочу италианска реч. Бяха трима – две момичета и едно момче. Изглеждаха по-млади от нея и като че ли леко пийнали. Говореха си нещо и я гледаха. Тя разбираше малко италиански, но не можеше да ги чуе какво точно говорят.

Имаше доста чакащи пътници. По навик тя се взираше в хората и отчиташе на ум всичко, което виждаше: един мъж я наблюдаваше; италианците се бяха разположили на бордюра; изведнъж  се появи млад мъж с тениска, на която пишеше Love comes fast! Тя се усмихна и си помисли, че това е знак за предстоящата среща.

След малко дойдоха и шофьорите на автобуса. Всички пътници се устремиха към превозното средство. Единият шофьор извърши доста странна маневра и без малко не бутна една от италианките. Всички се отдръпнаха, за да може да паркира автобуса. Където и да застанеше, италианците все се оказваха близо до нея. Тя си спомни за едно пътуване до Испания, където срещаше доста италианци. Беше ги понамразила – винаги бяха шумна тълпа, готвещи, бързащи… и сега отново са наблизо.

Най-после отвориха автобуса за пътниците и те започнаха да се качват. Единият мъж, който тя забеляза, че я наблюдaва, й направи път да се качи преди него. Тя му кимна за благодарност и се качи. Настани се. Предпочете да не оставя раницата си долу в багажника, затова и трябваше време да се намести, за да й е удобно. Мястото й беше до прозореца и недалеч от втория екран на телевизора, така че ако не можеше да заспи, щеше да погледа филма, който пуснат.

Докато се настаняваше. Видя, че италианките се наместват зад нея. Момчето, което беше с тях, все още го нямаше – пушеше цигара преди да се качи. Засега мястото до нея беше свободно.

Докато си помисли кой ли ще седне до нея, италианецът изникна като че от нищото и взе да се настанява до нея с въпроса:

- Tu sei italiana?

- No, English! – отговори тя.

Това бяха първите реплики, които си размениха. Автобусът тръгна. Въпреки резкия й отговор, италианецът не можа да се въздържи и пак я заговори, но този път на английски.

- Англичанка ли си?

Сега тя осъзна, че преди малко не го беше разбрала. Тя си помисли, че я пита дали говори италиански, а всъщност той я бе попитал дали е италианка!

- Не, българка съм.

Сега вече се разбраха.

- Сигурна ли си, че си българка? – повтори въпроса си той.

- Да, абсолютно! – усмихна се тя.

- Преди малко с моите приятелки говорехме за теб. Бяхме сигурни, че си италианка и ни игнорираш нарочно!

Тя се разсмя. Не очакваше да й каже подобно нещо. Ех, тези италианци! Винаги са толкова напористи, мислеше си тя.

Мъжът я гледаше с големите си кафяви усмихнати очи. Иначе изглеждаше точно като италианец – къдрава тъмна коса, брада, матова кожа и много топли очи. Не беше много висок, но изглеждаше добре сложен и силен.

- Защо отиваш в София? Студентка ли си? – продължи с въпросите си той.

- Не, не съм студентка. По-възрастна съм. Отивам, за да се срещна с един мъж! – отговори през смях тя.

Всъщност разсмяха се заедно. Той не можеше да повярва на откровения й бърз отговор, а тя се изненада като чу думите си, изречени на глас, при това на непознат!

Разказа му набързо за мъжа – познавала го отскоро, но решили да се срещнат в столицата, и тя тръгнала.

- Ако не ми допадне, ще се върна! – заяви тя.

- Защо ми каза, че си възрастна? На колко години си?

- На 33. А ти?

- 30.

- Казах ти – по-възрастна съм!

- Не изглеждаш на толкова. Но много приличаш на италианка от Северна Италия – от Милано! Или не, по-скоро на венецианка приличаш!

- Никога не съм била във Венеция. Трябва да отида, за да проверя! – отговори тя.

- Била ли си в Италия?

- Само в южната част – в Бари.

- И аз съм от юга, но живея в Болоня. Казвам се Дарио.

- А аз - Рита. Приятно ми е!

- Рита е съкратено име. От какво?

- От Маргарита.

-  Маргарита. – повтори той. – И ние го имаме това име… обаче при нас е Маргерита…Знаеш ли? Не обичам да говоря на английски! По-добре е да говорим на италиански или на български.

- Само, че аз не знам италиански, а ти – български! – засмя се тя.  – Но мога да те науча  на български. Аз съм учителка.

- И аз съм учител! Какво преподаваш?

- Български език? А ти?

- История. Но не съм редовен учител. Все работя по заместване.

Тя хвърли око към екрана и с изненада установи, че бяха пуснали един от любимите й романтични филми – „Ваканцията“.

- О, обичам този филм! – възкликна тя.

- Гледала ли си го?

- Много пъти!

- За какво става дума?

- Ето тези двете жени си разменят домовете, защото и двете са разочаровани от любовните си връзки. Едната е англичанка, а другата – американка. Разменят си домовете за Коледа и там без да очакват и двете срещат истинската любов.

- В живота не става така! – заяви Дарио.

- Не, не става така! – потвърди Рита.

- Такава любов има само по филмите. – заключи той.

Тя се съгласи с него. Обичаше тези романтични истории, но животът много ясно й беше показал, че на обикновените хора тук, в реалността, подобни неща не им се случват.

Продължиха да говорят на различни теми. Дарио й разказа за своята двуседмична ваканция в България. Дошъл с тези две приятелки. Едната била илюстратор и аниматор, а  другата работела в социален дом и се грижела за деца с различни проблеми. Рита беше сигурна, че двете жени слушат разговора им. Не знаеше до колко говорят английски. По някое време само се провикнаха:

- Дарио, заспивай!

Но тъй като той не им обърна никакво внимание,  те повече не се обадиха.

Италианецът й каза, че първата седмица били в София и решили втората да прекарат във Варна. За съжаление, бяха уцелили дъждовна и мрачна седмица. А морският град замира при лошо време, обезлюдава се и става пуст, дори през летния сезон. Така че впечатленията на Дарио за града бяха за спокоен, даже скучен град.

- Скоро ще започне филмовият фестивал. – каза тя.

- Така ли? Кога?

- В края на седмицата. Казва се „Любовта е лудост“.

- Не знаех, че има. Но ние утре летим за Италия.

- Ясно, може би следващия път.

Загледаха се във филма. Да си чужденец и да пътуваш в български автобус сигурно в много странно. Филмите, които пускат са без звук и със субтитри на български!

- Странно е! – каза Дарио. – Нищо не разбирам. Какво става?

- Ами… това е бившият на англичанката (Кейт Уинслет). Той обяви пред всички колеги, че се жени за друга, но същевременно не спира да й се обажда, а тя е влюбена в него.

- Те ли говорят толкова бързо, или ти знаеш филма?

- Нали ти казах, че ми е любим! – засмя се тя. – Гледала съм го много пъти!

- Ааа, добре – усмихна се той.

- Той ще те вземе ли? – Попита Дарио, като видя, че жената до него пише на мъжа от телефона си.

- Да, или поне така каза.

Продължиха да пътуват в мълчание. Тя и той гледаха през прозореца в тъмнината. След известно време той пак проговори:

- Когато пътувахме към Варна, имаше гъста мъгла и аз нищо не видях от пейзажа.

- През деня ли пътувахте? – попита тя.

- Да, но мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Освен това бях до прозореца, а до мен - мнооого дебела жена! И през цялото време пътувах ето така свит – показа той и се сгърчи.

Тя се усмихна на жеста му и си помисли, че сега доста се беше разположил. За компенсация.

- И сега пак нищо не виждам! Къде сме? В гората ли?

От фаровете на автобуса се виждаше само гора и нищо друго.

- В гората сме, но няма вълци! Спокойно! – пошегува се тя.

Той я погледна въпросително и се разсмя.

- Защо казваш, че няма вълци?

- Това е шега! Преди два дни с приятели решихме да ходим на концерт на плажа, но объркахме пътя. Но с нас бяха и техните малки деца и за да не се страхуват им казах, че няма вълци! И сега на теб! Няма вълци!

Засмяха се. Автобусът беше притихнал, но Дарио и Рита не спираха да говорят и да се смеят.

- Трябва да поспиш – каза той.

- Ти също.

- На мен ми стигат и пет часа сън – заяви той. – Спя малко и след това съм свеж!

- Браво на теб! А аз не мога да заспивам лесно и след това трудно ставам.

Отново замълчаха. Но не спяха. Изведнъж Дарио взе ръката й в своята – съвсем спонтанно.

- Колко е малка! – възкликна все така спонтанно мъжа.

Тя не каза нищо, само се усмихна. Той пусна ръката й.

- Не бива. Ти отиваш при друг…

- Няма проблем… – каза тя и сграбчи ръката му. Той обаче я издърпа. А тя съжали за прибързаността.

Какво правеше наистина! Нали отиваше да се срещне с онзи мъж!

Продължиха пътуването. Не след дълго стигнаха Велико Търново, а там автобусът спираше за кратка почивка. Дарио каза, че слиза до тоалетна. Тя също.

Слязоха и се наредиха на дългата опашка пред тоалетните. Дарио веднага предложи монети за тоалетната, но тя отказа – имаше монети.

 След почивката двамата спътници спряха да си говорят. И двамата се опитваха да заспят, но въобще не им се получаваше. Дарио от време на време прошепваше:

- Ти трябва да спиш.

Но самият той не заспиваше. Рита беше обърнала лице на другата страна и стоеше със затворени очи, но по някакъв тайнствен начин той усещаше, че тя не спи.

В един момент италианецът нежно помилва по ръката  жената до себе си. Докосваше малката ръка едва все едно я галеше с перце. Тя се опитваше да не отвръща на милувката, стремеше се да стои абсолютно неподвижно, но той разбираше, че тя не спи. Продължаваше да гали съвсем леко ръката й. Рита се разтапяше от удоволствие. Никой не беше правил това с ръката й преди. Вече не можеше да се въздържа и уж случайно наместваше ръката си в неговата. След малко се обърна към него и сложи глава на рамото му. Дарио беше толкова силен, тя усещаше мускулите му с цялото си същество. Изведнъж мъжът се изправи и я целуна и отново каза:

- Трябва да поспиш.

Тя отново не отговори.  Вече навлизаха в София. Жената не искаше изобщо да слиза, не искаше това пътуване да свършва. Съвсем беше забравила за мъжа, с когото щеше да се срещне. Сети се, че трябва да му звънне, за да я посрещне. Направи го.

Пристигнаха в София.Рита беше най-обърканият човек в онази сутрин. Не знаеше какво да прави. Ясно осъзнаваше, че никога повече няма да види Дарио, но и разбираше още нещо. Дарио се появи, за да разбере, че не трябва да прави грешката да свързва с мъжа от интернет. Дарио беше подаръкът – смисълът.

- До скоро – каза Дарио.

- Да, до скоро. – отвърна с тъжна усмивка Рита.

Слязоха от автобуса. Рита си купи билет за връщане.

Ангелско перце

Беше много студено навън. Тя се прибираше от работа, омотана в топлия шал, закопчана до горе, само кафявите й очи се виждаха. Не се чувстваше щастлива. Не беше я обхванал коледния дух. Чувстваше се уморена. Уморена от работата, от колегите, от хората, от самотата, от живота...

Прибираше се уморена, след като беше работила и днес, в събота, заради дългите празници, които предстояха. И сега трябваше да свърши куп домакинска работа, след това да пазарува, да избере подаръци, да изпрати коледни картички... Всичко й беше неприятно...

Прибра се у дома. Трудно беше да нарече този едностаен апартамент, просмукан от влага, дом, но това беше нейният дом сега... Преоблече се, направи си чаша зелен чай с жасмин – любимият й и седна да отдъхне за миг. Зачете се в едно от списанията, които беше натрупала на масата. Прочете една статия, огледа се. Стаята беше натрупа с различни вещи – книги, лаптоп, телефони, сувенири, евтини бижута, папки, свързани с работата й, саксии с цветя, дрехи... пълен безпорядък. Трябваше да се вземе в ръце...

Тя изпи последната глътка чай и стана рязко. Реши днес да се отдаде на чистене и подреждане, а пазаруването за Коледа да остави за утре.

Бършеше прах, подреждаше вещите струпани навсякъде... Досадно й беше. Сякаш всичко това беше струпано в душата й...Някои вещи й напомняха за хора, които си бяха тръгнали от живота й, а други – за такива, които, за щастие, бяха останали до нея... Но този, от когото нямаше нищо, си беше тръгнал безмълвно и неочаквано, както се беше появил в живота й и го беше преобърнал... Страдаше докато чистеше. Стрaдаше от настоящето, от самотата. Преподреждаше апартамента, чистеше, но не можеше да подреди отново душата си, не можеше да изчисти сърцето си...

Докато търкаше банята, миеше мивката, душа сълзите й потекоха. Яд я беше на самата нея, че не можеше да се вземе в ръце и да продължи, ядосваше се на самотата, в която беше потънала, и не можеше да излезе, ядосваше се на съветите, които й даваха приятелките, сякаш тя не знаеше как да постъпи, но те разбираха, че тя не намираще сили да продължи... И на всичкото отгоре идваха празници – всички щяха да бъдат щастливи, а тя - пак щеше да е сама и да отговаря на въпросите на роднините „Ама как така не е довела някого за празниците!” Все повече се отчайваше от собствените си мисли...

Приключи с чистенето и тъкмо седна на дивана да отдъхне, когато мерна нещо бяло на килима. „Какво е това? Досега чистих!”, каза си тя. Стана и учудена вдигна от пода едно малко нежно бяло перце.

 „Хм, ангелско перце!”, помисли си. И се усмихна. Как се беше озовало на пода не знаеше – може би докато вратата е била отворена, за да се проветрява, то беше долетяло. Но то като че ли се появяваше точно сега,за да й каже, че не всичко е изгубено, че не бива да се отчайва, че не бива да се отказва от живота, че има надежда...

Ника и свeтеца

Вече четири дни тя ходеше след стареца. Наблюдаваше го много внимателно. Старецът беше дребничък, ходеше прегърбен и имаше снежнобяла коса и брада. Крачеше пъргаво и уверено, никога не се оглеждаше. Винаги носеше издута платнена торба. Ника го забеляза от прозореца на стаята си преди седмица и й направи впечатление, че мъжът минава всеки ден в два следобед с издутата торба, а по-късно, след около два часа и половина се връща без торба, но с усмивка на лицето. Така детето реши да го проследи и да разбере какъв беше този дядо. Не беше трудно за момичето да върви след стареца, той вървеше с умерен ход, не се оглеждаше.

Първият ден детето тръгна предпазливо след стареца, следвано от Биби. Мъжът не вървя много дълго. Скоро стигна до една не много висока сграда, с опадала мазилка. Влезе през входната врата и се забави около… ами Ника не знаеше колко точно, но ръцете й измръзнаха, докато чакаше. Беше началото на декември и времето беше започнало да става доста студено. Детето реши да не следва мъжа обратно.

На следващия ден момиченцето се приготви отново да проследи загадъчния старец. Точен като часовник, старецът се появи на улицата в 2 часа. Детето, разбира се следвано от кучето си, отново тръгна предпазливо след мъжа. Изведнъж обаче незнайно защо Биби реши, че трябва да скача около стареца и да го лае с неговия си радостен лай. Момиченцето много се притесни. Извини се на стареца със зачервени бузи и се върна обратно. Явно днес не можеше да го следи, все пак той я видя.

- Хей, Биби, всичко развали! – ядоса се детето, но после реши, че може би така е по-добре. Мъжът можеше да е опасен. Ами ако краде деца с тази голяма торба!

Ника се прибра у дома и скоро забрави за стареца, погълната от една нова игра с въпроси, която играеше на телефона. Докато не реши да отиде да пие вода в кухнята и неволно не погледна през прозореца. Старецът се връщаше с празна торба. Детето погледна часовникът в дневната, показваше 16:34. „Забави се два часа и половина този път“, рече си момичето. „Утре пак ще го проследя, но този път без издайници“, погледна намръщено към Биби, който кротко си лежеше на пода в стаята й.

На третия ден момиченцето последва стареца отново. Той беше точен, както и предишните дни. Ника се стараеше да бъде незабележима и май успя. Старецът вървя доста, докато в един момент се насочи към една от крайните улици. Момичето знаеше, че тук е „страшно“ и не бива да идва сама. Това беше по-бедна и неугледна част от града. Къщите бяха сиви и тъжни тук, а по улицата можеха да се видят бездомни кучета. Страшно си беше! Ника потърси в джоба на якето си златното сърце за повече смелост и продължи да следва възрастния мъж. Скоро обаче той спря до една бедна на вид къща, отвори пътната врата и влезе в двора. Момиченцето стоеше на разстояние, за да не я види мъжът. Когато влезе в двора обаче, се приближи и видя как мъжът се вмъква в къщата без да чука на вратата или да звъни. Ника се стресна. Нима той е крадец! Детето гледаше с широко отворени очи и не знаеше какво да направи. „Спокойно, сега трябва само да наблюдавам!“, рече си за кураж момиченцето и се скри зад едно дърво малко встрани от къщата, но с добра видимост към нея. Мъжът се забави около десетина минути и излезе само че с празна торба. Когато стигна пътната врата се обърна и погледна към прозореца. От там му махаха за довиждане две малки ръчички. Старецът отвърна с усмивка и тръгна обратно. Ника беше удивена, но все още не разбираше какво прави този възрастен мъж в тази „гадна“ част на града. Защо ходи в чужди къщи с пълна торба и излиза с празна? Защо се усмихва така?

Момиченцето остави старецът да се отдалечи достатъчно и тръгна да се прибира все така замислено. „Пак ще го проследя! Трябва да разбера!“

На другия ден детето се подготви отрано, чакаше нетърпеливо да наближи часа, когато мъжът минава, за да го последва. Беше се замислила за него и не можеше да прави нищо друго. Точно в два без пет момиченцето си обу обувките и излезе.

Старецът отново беше точен. Появи се на улицата в 14 часа и Ника го последва. Днес обаче не внимаваше особено да не я забележи, защото беше потънала в размишления кой всъщност е той и какво прави с тази торба. Както вървеше, изведнъж мъжът спря точно пред нея и й се усмихна с очите си.

- Защо ме следиш, дете? – попита директно той.

- Аз, аз… извинете, не исках… - Ника така се уплаши от резкия въпрос, че не знаеше какво да каже или направи. Инстинктивно искаше да побегне, но любопитството й беше по-силно.

- Спокойно, не исках да те уплаша – рече със спокоен глас стареца.

- Аз Ви видях преди няколко дни и ми направи впечатление – вече по-уверено заговори детето – че все минавате по едно и също време с огромна торба, а по-късно се връщате с празна. Исках да разбера къде ходите и какво правите.

- Това ли било! Хаха – засмя мъжът. Имаше най- топлите кафяви очи, според Ника, и най-гръмкия смях!. – Ела тогава с мен.

- Може ли? Нали не крадете деца? – рече с треперещ глас детето.

- Не се страхувай, ела.

Момичето стисна в ръка златното си сърце за смелост и закрачи до тайнствения мъж.

-  Аз съм Николай – рече стареца.

-  А аз Ника – каза детето и леко се усмихна. – може ли да Ви попитам нещо?

- Да, щом съм ти позволил да дойдеш с мен, значи може.

- Какво носите в тази торба? Защо влизате в различни къщи? Какво правите там?

- Чакай, чакай – засмя се мъжът – това са цели три въпроса! Ти май си доста нетърпелива, а!?

- Малко… - засрами се Ника.

Николай спря и рече:

- Виж тук – каза й, отваряйки торбата. Тя беше пълна с красиво опаковани подаръци. – Има играчки, дрехи и лакомства…

Ника не можеше да повярва. Старецът носеше подаръци!

- Но как така! Кой си ти? Защо ги носиш?

- Знаеш ли, Ника, има много деца, които никога не получават подаръци.

- Дори за Коледа и рождените си дни?

- Да, дори тогава. Затова аз реших да променя това. По това време на годината нося подаръци на децата.

- Значи ти си дядо Коледа!

- Хаха, неее, аз съм Николай, казах ти!

- Но как така? Как успяваш?

- Цяла година се подготвям, за да мога през декември да зарадвам някои деца.

-  Само послушните ли?

- Най-вече тези, които отдавна не са получавали подаръци.

- А защо ходиш следобед? Да те видят всички ли?

- Нее, в никакъв случай. Ходя по това време, докато родителите са на работа и децата са сами. Обикновено възрастните мислят, че искам нещо от тях и не ме пускат в домовете си. Децата са с отворени сърца, приемат ме, я някои дори споделят бисквитките си мен – усмихна се Николай.

Момиченцето гледаше с широко отворени очи и не знаеше какво да каже. Беше много изненадана от всичко, което чу.

- Да вървим ли? – попита старецът.

- Да, да… Ти си светец, нали?

Старецът се усмихна и стисна ръката на Ника. Тя не се страхуваше от него.

Не след дълго старецът и детето стигнаха до набелязаната сграда. Мъжът каза:

- Тук трябва да посетим три адреса, ще дойдеш ли с мен?

- Не знам, май не трябва…

- Ти избери - предложи стареца.

- Ще те изчакам тук! – рече твърдо момичето. Наистина не искаше да пречи, та този човек правеше чудеса!

Ника го изчака и заедно тръгнаха да се прибират. Николай отново се обърна към сградата, а оттам му махаха усмихнати ръчички.

***

- Ника, написа ли писмо на дядо Коледа? – попита вечерта татко й.

- Да, но днес срещнах един свят човек, който носи подаръци на децата, и мисля да променя някои неща – каза съвсем сериозно момичето.

- Интересно, ще ми разкажеш ли?

- Не сега, тате. Трябва да помисля и да променя списъка си…

Ника и мечките

- Тате, не разбирам!

- Какво не разбираш, Ника?

- За мечките. Защо плашат малките деца с тях, а в същото време има играчки мечета?

- Хм, не бях се замислял. Но си права. Дай да помислим заедно. Ти харесваш ли играчките мечета?

- И още как! Имам няколко, толкова са сладички!

- А страхуваш ли се от мечките?

- Ами не знам. Не съм сигурна. От тези в зоопарка със сигурност не. Те са далече от посетителите и обикновено не им обръщат внимание. Но не съм виждала мечка отблизо, тате!

- Е, то и аз не съм…

- Теб страх ли те е от мечките?

- Те са големи животни и опасни…

- Но, тате, чакай не сме решили защо плашат децата с тях!

- Дали защото са толкова голеееми...

- Тате, виж тук пише, че има и Мечкин ден...

- Какъв ден?

- Мечкин, ден на мечките…

-  А не знам аз такъв ден.

- Тук пише:” В Северна България на 30 ноември се почита свети Андрей като покровител на мечките. Легендата разказва, че по време на от..шел..ничеството му (ох, че трудна дума) мечка убила вола, с който свети Андрей орял. Тогава той преборил мечката и впрегнал нея вместо вола. Всъщност, хората се страхуват от мечките и от евентуалните им нападения. Вярва се, че ако окажеш почит на зверовете, те няма да са настроени агресивно към теб." И още: "На Мечкин ден най-възрастната жена в домакинството става рано и сварява някакво вариво, в общия случай царевица. После го хвърля нагоре към небето или в комина и нарича: „На ти мечко кукуруз, да ядеш варения, а не суровия и хората“. Това е обреда на предпазването.” Ти мислиш ли, че са истина тези неща?

- Виж, Ника, някога хората са се страхували от природата и затова са измисляли всякакви истории, с които да се успокояват или предпазват…Затова е казано “обред на предпазването”.

-  Имаш предвид като приказките ли?

- Да, и като тях.

- Добре, разбрах. Отивам да поиграя с Биби на двора.

- Добре, и се пази.

Отскоро Ника и семейството й живееха в нова къща с неголям двор. Най- хубавото според момиченцето беше огромното дърво, на което имаше къщичка! Толкова се зарадва като я видя. Веднага се изкачи да я разгледа, но остана малко разочарована. Къщичката не беше в добро състояние. Едната стена беше без няколко дъски, покривът беше счупен от единия край, подът беше влажен и покрит с изсъхнали листа, заради покрива, вратата не се затваряше… Дълъг списък за ремонт, както каза татко. Бащата на Ника й обеща да й помогне да я постегнат, за да може тя да играе там. Но я предупреди, че ще отнеме време, защото татко е много зает.

Така поработиха доста, но имаше и още работа. Важното беше, че вече от време на време можеше да играе там!

Сега детето излезе с кучето навън и веднага се покачиха в къщичката. С изненада Ника откри, че вратата на къщичката е изкривена, а вчера татко й я поправи. Когато влезе вътре, на пода имаше нещо кафяво. Приближи се бавно и що да види, малко мече! Мокро и треперещо.

- Студено ли ти е, миличко? - спусна се към животинчето Ника.

- Да, много ми е студено - проплака мечето.

- Но ти говориш! - ахна детето.

- И ти говориш! - отвърна мечката.

- Но аз съм човек, а ти… ти си мече...

- И какво от това, ние също говорим. Само че не всички ни разбират!

- Аз те разбирам! - Рече по-смело детето.

- Ами помогни ми, щом ме разбираш!

- Но как, аз съм дете?

- Стопли ме…

- Добре, чакай, чакай - Ника скочи на стълбата и заслиза забързано надолу.

Върна се много бързо с две одеяла и подскачащия Биби. Като наближиха дървото с къщичката, кучето стана неспокойно и взе лекичко да лае.

- Спокойно, Биби, тук имаме един гост… но трябва да си мълчиш...Ако лаеш, няма да те взема с мен - предупреди го сериозно детето.

Кучето веднага се умири и тръгна след стопанката си.

- Ето, нося ти да се стоплиш – рече Ника.

- А нещо да се стопля отвътре?

- Моляяя? – почти извика детето.

- Амии, нещо за ядене, момиче?

- Ааа, не се сетих. Ти какво ядеш? Мед и ябълки?

- Ммм, не отказвам, да.

- Ей сега ще дойда! – рече Ника и хукна пак към къщата.

Тъкмо беше награбила един голям буркан с мед и една голяма кесия с ябълки, когато татко й се появи в кухнята.

- Май си огладняла?

- Аз… такова – Ника се изчерви и татко й веднага се досети, че тя нещо крие.

-  Какво има, Ника?

- Тате, искам да ти кажа, но се страхувам…

- От какво се страхуваш? – татко й стана сериозен. – Кажи какво има?

- По-добре ела с мен в къщичката на дървото.

- Само да си взема якето – рече татко.

- Чакам те там – каза детето и излезе преди баща си.

Отиде в къщичката и занесе храната на мечето. То лакомо загриза ябълките.

- Татко сега ще дойде да те види – рече детето.

- Какво? Защо? – уплаши се мечето.

- Спокойно, няма нищо лошо да ти направи...

- Абе, момиче, ти си много глупаво! Хората са опасни! Трябва да тръгвам!

- Ама…

Ника не успя да каже нищо повече, мечето побягна без да се обръща, без да благодари.

Момиченцето сериозно се натъжи и когато татко й най-после дойде, тя бършеше някоя и друга издайническа сълза.

- Е, какво ще ми покажеш, Ника?

- Вече не мога… - изхлипа Ника и заплака.

- Но какво се е случило? Хайде, ела да те гушна. Успокой се.. – татко прегърна дъщеря си и тя спря да плаче.

- Тук беше дошло едно малко мече, тате. Беше цялото мокро, трепереше от студ, а и беше гладно. Аз донесох одеяла, да го подсуша и да го стопля. Но забравих, че може да е гладно и тогава ти ме видя да нося ябълки и мед.

- И какво стана после?

- Ами, то беше много гладно, излапа почти всичко, което бях донесла, но като му казах, че ще дойдеш да го видиш, то избяга!

- Искаш да кажеш, че те е разбрало какво му казваш и е избягало?

- Да, тате, и каза, че хората са опасни, а аз съм глупава… - Ника пак заплака.

- Ти не си глупава! А хората са опасни наистина, мечето има право! – рече тъжно татко. – Но все не разбирам как така ти си говорила с някакво зверче?

- И аз не знам татко, но го разбирах, както и то мен!

- Сигурно защото сутринта говорихме за мечките… Хайде да влизаме вкъщи, тук е доста хладно и мокро. Имаме още работа по къщата...

- Ще я поправим, нали тате?

- Да! Ще я поправим. Хайде да пием какао за стопляне!

- Чудесна идея!