Всичко за кучетата

Тя бързаше в снега, за да стигне на време, да занесе парите. Притесняваше се, че пак закъснява. Мислеше, че ще излезе по-рано от работа днес, ще изтегли парите и ще ги занесе, но не стана така. Трябваше до последно да пише и пренаписва писмата, които шефът й изискваше. И ето че докато завърши всичко отново стана 17 часа. А те я чакаха да бъде на мястото в 17 и 30.  Като излезе от офиса се опита да хване такси, но твърде неуспешно се оказа това начинание в студения зимен ден. И понеже нямаше търпение да чака, реши да тръгне, а ако мине някое такси, да го спре. Искаше да спаси последния.

Всъщност тя правеше всичко за кучетата. Но не за всички, а за онези бездомните, отхвърлените. Имаше дарба да разпознава интелигентните животни, а сред тези безпризорните имаше много от тях. Дали несретният живот ги беше направил такива, или те се раждаха с тази интелигентност тя не знаеше, но винаги се поразяваше като срещне толкова умни животни. Тази Коледа успя да помогне на едно животно да замине за Германия. Чувстваше се доволна, че нещата за кучето се наредиха добре. 

Преди месец, докато извеждаше собственото си куче, намери тази кучка край пътя блъсната от кола, но жива. Задният й крак беше счупен и животното скимтеше жално, когато тя го откри. Въпреки че тежеше много за нейните възможности, тя заведе кучето у дома си и започна да търси помощ. Така попадна на една частна клиника недалеч от дома й. Лекарите там се оказаха много свестни, дойдоха с животинска линейка да вземат животното и го отнесоха в клиниката. Съгласиха да го лекуват на „разсрочено“ плащане. Тя не можеше веднага да плати за лечението, но скоро щеше да вземе заплата и тогава щеше да плати. Ветеринарите проявиха разбиране и се съгласиха. Жената всяваше доверие. А и колко хора виждайки ранено животно, го прибираха у дома си и го лекуваха! Тя беше с посивели коси, дребна, с много живи очи и силно желание да помага. Не можеха да й откажат. Оперираха кучето, наместиха костите, превързаха го и го оставиха под наблюдение в клиниката. Този случай беше възможност и за клиниката да задейства програмата, по която лекарите работеха от няколко месеца, а именно за осиновяване на бездомни кучета в Германия. Когато се захванаха с тази дейност въобще нямаха представа какво ще се случи, даже не знаеха дали да се включат. Ами ако всичко беше измама? Не вярваха, че ако изпратят животно, то ще заживее там щастливо. Беше дошло време да проверят. Пуснаха съобщение до новите си партньори и те им отговориха с дълъг имейл с конкретни стъпки какво да направят, за да бъде легално всичко. Германците се оказаха сериозна организация и скоро подпомогнаха новите си български партньори да транспортират вече възстановеното куче.

В рамките на същия месец тя спаси още един бездомник. За щастие, този път кучето не беше ранено. Него жената го хранеше цели две седмици. Сутрин и вечер, когато извеждаше своя любимец, този пес се появи и взе да я придружава, първоначално от разстояние, а после лека-полека се присламчи и взе да ги охранява. Тя го забеляза, но малко се страхуваше в началото. Той беше доста едър и внушителен с черната си лъскава козина и черните си умни очи. Жената започна да слага от храната на своето куче в джоба си и когато се появеше черният странник, му даваше по малко. Веднага й направи впечатление, че не е лаком. Може да е гладен, но не се нахвърля. Някаква гордост имаше у този екземпляр. Една сутрин подгони нейния Мики точно навреме преди да го отнесе една префучала кола. Тя много се уплаши, но и бързо разбра какво беше направило бездомното псе. След този случай задължително му носеше нещо за ядене в знак на благодарност, но той продължаваше да е все така въздържан.

След няколко  дни при вечерната разходка на Мики тя го примами до клиниката на онези, които спасиха ранената кучка, и ги помоли да се погрижат за него. Задачата обаче не се оказа толкова лесна. Когато подуши ветеринарите, черният бездомник се врътна и тръгна да бяга. Жената го очакваше. Този нов познайник беше свободолюбив и много интелигентен. Тя искаше само да го спаси. Но той все още не искаше. Жената се разочарова, но не се отказа. След около седмица вече беше по-добре подготвена – сложи му едно упойващо хапче в почерпката и го доведе до клиниката, точно на време – когато песа се строполи с омекнали крайници. Лекарите го прибраха и му направиха изследвания. Кучето се оказа съвсем младо – на година и половина и в отлично здраве. Жената отново плати за прегледите и ги помоли да му потърсят дом в чужбина. Тя много добре знаеше, че тук този красавец няма бъдеще. Тук никой не иска да прибере бездомно куче, колкото и умно да е то. Тя също не можеше да го прибере. Живееше в двустаен апартамент и имаше вече домашен любимец, за който едва успяваше да се грижи. А много искаше да го спаси. Няколко пъти ходи в клиниката, за да обсъди с лекарите възможностите за по-добро бъдеще. Ветерианарите приеха да й съдействат, а германските партньори бяха съгласни да го приемат и даже много бързо му намериха семейство. Оказа се обаче, че този път пътните разходи трябва да се поемат от българската страна. Това беше част от условията на партньорството. Лекарите от клиниката бяха в труден период и предложиха на жената, която спасяваше бездомни кучета, да поеме част от разходите. Тя се съгласи без колебание, не можеше да не спаси красивия бездомник. Когато се прибра вкъщи установи, че няма да е толкова лесно, защото не разполагаше с цялата сума. На следващия ден пак отиде до клиниката, за да разбере в какъв срок трябва да събере парите. Лекарите й казаха, че е добре да изпратят кучето до 31 декември. Тя се замисли за момент, после се сети, че вероятно ще вземе някоя премия в края на годината, все пак работи здраво цялата проклета година. Усмихна се и каза, че няма да има проблем.

И ето днес 30 декември, тя бързаше по заснежените улици да занесе парите, за да може утре сутрин кучето да отпътува за Германия. Спря на светофара и нервно погледна часовника си – 17:20. Имаше само десет минути и още доста път. Огледа се, беше близо до автобусна спирка, но автобус не се виждаше, таксита също. „Какво да правя?“ Не можеше да се откаже, след всичко, през което беше минала, трябваше да го спаси! Пак погледна часовника – 17:22. Нямаше нито автобус, нито таксита. Изведнъж една кола спря рязко до нея. Тя извика, толкова се уплаши. Вратата се отвори и от колата се подаде главата на единия лекар от ветеринарната клиника:

-  Хей, здравейте! При нас ли идвате! – извика той.

- Да, да. Но няма никакъв транспорт и…

- Качвайте се, ще Ви закарам! – прекъсна я ветеринарят.

Жената не можеше да повярва на съвпадението. Качи се в колата, спъвайки се в буцата сняг, останала от почистващите машини. Седна и въздъхна.

- Този черният трябва да бъде спасен явно! – каза тя съвсем тихо.

Хрътката

Тя беше първокласна хрътка. С елегантна издължена фигура, дълги слаби крайници и силен нюх. И сега крачеше нервно, докато чакаше. От години я наричаха Хрътката, иначе се казваше Лидия и работеше по нощните барове от двайсетгодишна. Всички я познаваха, защото тя беше човекът с власт по нощните барове от 18 години! Винаги ще ти разреши проблема, ще ти намери място в претъпкания бар, ще прати сервитьор да те ухажва така, че да си тръгнеш доволен и щастлив, въпреки олекналия портфейл. Хрътката беше ценена заради факта, че познаваше много хора и често им сътрудничеше на разни дела, разбира се, не безвъзмездно.

Напоследък Хрътката изглеждаше променена. Беше тъжна, недоволна и някак освирепяла. Сякаш вече не искаше да се грижи за хората. Не се усмихваше с онази нейната презрителната усмивка, не гледаше да угоди на богаташите, които си мислеха, че тя винаги ще ги „уреди“. Криеше се от тези, които имаха нужда от нейната помощ. Прикриваше се, но твърде неуспешно. Те бързо схванаха, че хрътката, не е това, което беше.

- Добър вечер! На чие име е резервацията? – Пресрещна поредните клиенти в новогодишната нощ със строг тон и без следа от усмивка.

-  Добър вечер! – Отговори по-възрастен мъж, който водеше със себе си сравнително млада жена, която със сигурност можеше да му бъде дъщеря. – Иван Христов.

- Да, заповядайте – Хрътката поведе двойката към отредената им маса. – Сервитьорът ще вземе палтата Ви.

С бързо движение на главата Хрътката съумя да извика един от десетте сервитьори, които бяха на работа тази нощ. След което се врътна и се върна на мястото си на стълбите  до вратата.

Днес беше с черна къса рокля без презрамки, на раменете с червен шал, а косата й беше събрана в кок на тила. Лицето й беше бледо и тъжно. Гримът й беше опушен, червилото твърде бледо и така подчертаваше отчаянието на лицето й.

Постоянно влизаше и излизаше от основното помещение на бара, за да води новодошлите до местата им. Беше по-раздразнена от всякога, въпреки че се опитваше да се прикрива. Но ако човек си направи труда да я проследи, можеше да види как буквално излайваше заповеди на сервитьорите, които бяха млади хора, и й се подчиняваха на секундата.

Взе да й става студено тази нощ, явно температурите взеха да спадат, и тя захвърли червения шал и облече черно късо кожено елече, което беше модерно за този сезон. Мразеше да й е студено! Добре, че беше избрала ботуши с по-нисък ток иначе досега да беше пропищяла от болки в краката. Всъщност тя беше на „пост“ от 21 часа, за да посреща гостите за тази вечер, а сега минаваше 2 часа след полунощ и умората беше взела да пълзи по слабото й тяло. Беше влязла за малко в основната част на бара уж да се постопли, а то беше толкова задимено, че хич не беше приятно и вътре да стои. Хрътката не пушеше, но ясно разбираше, че за да има клиенти, трябва да лавират със Закона за забрана на тютюнопушенето на публични места, а и собствениците на бара го изискваха от нея. Тази вечер обаче я беше яд на тези, които никога не се съобразяваха с другите. А  сега в бара едни идиоти, както ги нарече тя в ума си, бяха довели и малките си деца! Колко трябва да си егоистичен, че да водиш децата си на бар само за да бъдеш и ти там! Хрътката се потресе от погнуса. Яд я беше на хората, на безчовечността им.

- Лидия, взеха да идват за свободната – извади я от размислите гласът на Ганчо, охраната.

- Да, да, идвам – отговори автоматично Хрътката и погледна часовника си.

2 и 40 след полунощ от новата година. Бяха обявили, че след 2 часа всеки може да влезе в бара срещу по-нисък вход и ето, че взеха да пристигат. Хрътката трябваше да знае кои места са се освободили, за да настанява дошлите на тези места. Затова хвърли бърз поглед на скицата, която имаше и излезе, за да посрещне новодошлите.

- Честита нова година! – поздрави тя.

- Честитааа! Има ли места?

- Да, за колко души?

- Амии, четирима сме.

- Нали знаете, че на двама души един стол се полага.

- Да, бе, знаем.

- Заповядайте тогава, ще Ви заведа до местата.

Хрътката тръгна с плавната си походка, а  гостите я последваха. Местата бяха в дъното, но новодошлите ги харесаха. Сервитьор веднага се появи, за да вземе палтата, а друг – за да им донесе менюто. Доволна от организацията, Хрътката излезе пак на стълбите. Изведнъж започнаха да идват доста хора и тя се оказа заета за около трийсетина минути. Някои тръгваха, сервитьорите веднага я известяваха, за да знае къде да настанява новодошлите; други, най-вече подпийнали, идваха с конкретни изисквания къде да бъдат настанени. Хрътката взе да се раздразва от тези претенциозни особи. Не й се занимаваше с тях! Но това й беше работата. „Още малко!“, каза си наум.

От известно време Хрътката се усещаше променена. Искаше тотално да промени живота си. Само й трябваше още малко време. Искаше да се махне. Благодарение на дългогодишната работа по заведенията, имаше много контакти на различни места. Беше заделила и малко пари. Искаше да отиде на село и да отглежда коне. Обожаваше ги! Още като дете се научи на язди и оттогава не беше спирала. Ходеше три пъти седмично в конната база в покрайнините на града, но не й беше достатъчно.  Обожаваше общуването с тези животни. Бяха толкова хармонични и искрени. Само в общуването с конете се чувстваше жива, се чувстваше истинска. Искаше да има свое място за коне. Далеч от тази суета. Далеч от тази празнота. „Вярвам, че ще стане“, каза си Хрътката и изпъна гръб. Беше започнал да я боли от дългите часове права. „Не знам как ще се оправя, но трябва да се махна от тук!“ И пак се размечта за своето място - тишина, спокойствие, коне, свобода...

- Добър вечер! Честита нова година! – каза автоматично Хрътката, чувайки отварянето на входната врата, и вдигна глава.

- За много години! Има ли свободни места? – познатият глас я накара да се усмихне. Това беше човекът, от когото щеше да разбере дали ще се случи промяната. Беше дошъл при нея точно тази вечер.

- За Вас винаги! – прегърна го тя сърдечно и най-после се усмихна.