Ника и русалиите

Ника се събуди, но не знаеше къде се намира. Помнеше, че беше излязла с кучето на разходка и че беше обещала да се прибере навреме, т.е. преди да се е стъмнило. Но сега беше тъмно, а кучето Бибо го нямаше. Детето се изправи и се огледа сънено. Беше много тъмно , наоколо нямаше никаква светлинка, нямаше къщи, нямаше хора – пълна тишина. Момиченцето разтърка очи и видя високите дървета, които очертаваха края на гората в близост до града. Как беше стигнала до тук? Как така беше заспала? И къде е Бибо? Ника се огледа, за да се ориентира и да тръгне към дома си. В далечината видя проблясващите светлинки от крайните къщи на града и се насочи към тях.

„Не ме е страх! Не ме е страх! От какво да се страхувам – тук няма никого!“ – детето си повтаряше това, защото всъщност доста се страхуваше. Стъпваше неуверено, но възможно най-бързо, оглеждаше се, стискаше силно златното сърце за кураж, искаше да стигне възможно най-бързо до града и до вкъщи.

Изведнъж се дочу дрънчене на звънци и тих човешки говор. Ника се стресна. Не виждаше нищо в мрака, но ясно чуваше приближаващата група. Детето забърза още повече с треперещите си крачета. Изведнъж пред нея се появи група от няколко фигури, които бяха високи, облечени със странни дрехи и много страшни маски. Детето съвсем се уплаши. Опита се да се скрие в сянката на големите дървета, които бяха в началото на града. Групата обаче забеляза момиченцето и притихна, спряха да говорят и дрънчат и се заоглеждаха (малко театрално), опитвайки се да привлекат любопитството на малкото момиче. Един от групата се приближи към дървото и я повика с жест на ръката. Ника се „предаде“ и  излезе изпод сянката.

- Кои сте вие?

- Грррр – беше отговорът.

- Можете ли да говорите изобщо или само да ръмжите? – по-уверено рече детето.

- Грррр…. Говорим…. – отговори този, който се беше приближил.

- И кои сте?

- Ти защо си навън по това време? Не знаеш ли, че тази седмица не се ходи по тъмно? Ааааа? – изрече на един дъх.

- Баба спомена нещо, но днес се обърках… - каза колебливо Ника. – Кои сте вие?

- Ние сме русалиии – обади се друг от групата.

- Русалии ли? Имаш предвид русалки?

- Неее, не си ли чувала за нас?! Ние сме опаснииии… можем да отнемаме, но можем  да даряваме…. – обади се трети от групата.

-  Как така? Искаш да кажеш, че хем сте лоши, хем сте добри?! – учудено попита Ника.

- Ммм, не се бях замислил, но да! Така е!

- Разкажете ми! Моля! – не можа да скрие любопитството си Ника.

- Ние излизаме само през тази седмица…

- Русалската? – прекъсна го детето.

- Да, точно така. Тя е винаги след Петдесетница. През тази седмица хората не бива да излизат на полето да вършат работа.

- Защо? - пак го прекъсна нетърпеливото дете.

- Защото ще се разсърдим! – извика някой от групата.

- Точно така. Идваме с добри намерения да благословим труда на хората, но ако те не спазят забраната за работа през тази седмица, ставаме зли! И правим гадни заклинания! – обади се пак разказвачът.

- Какво друго искате?

- Искаме хората да не излизат по тъмно и да не приближават водите!

- А когато сте добри? – попита с очакване момиченцето.

- Тогава сме лечители, един вид лекари, но не точно. Защото не лекуваме с лекарства.

- А как тогава?

- С танц и специални думи. Ето сега сме тръгнали да лекуваме.

- Значи днес сте добри – каза с надежда Ника.

- Само дето ти се опитваш да ни разсърдиш – обади се страшен глас.

- Не, не, аз се загубих, не съм искала да ви преча – изрече сълзливо детето. – А освен това загубих кучето си!

- Спокойно, дете, не се тревожи, ще ти помогнем – рече един, който беше главен в групата и имаше спокоен глас.

- Не, не, няма нужда, ще се оправя – каза почти разплакано детето.

- Ще ти помогнем – казаха всички русалии заедно.

- А ти може да ни придружиш при посещението на болния. Да видиш как лекуваме.

- Наистина?

- Да, но имаме едно условие трябва през цялото време да мълчиш. Още от момента, в който тръгнем.

- Добре, обещавам да не говоря! – каза момичето. – И да не преча.

- Разбрахме се, тогава! Всъщност ние днес ще лекуваме много близо до къщата на баба ти и дядо ти. Ще посетим Стефан.

- А, да, дядо каза, че бил много болен.

- Точно така разбрахме и ние. И затова отиваме там. Готова ли си да тръгваме?

Ника само кимна и тръгна с групата на русалиите. По пътя тя успя да спази обещанието си да не говори. Въпреки че имаше много, много въпроси. Направи й впечатление, че човекът с добрия глас наистина е водач и носи специално знаме. От разговора им разбра още, че той е основният лечител, но не може да лекува без групата. Сега Ника се страхуваше по-малко. Единствено се притесняваше за семейството си. Сигурно се тревожат, че не се е прибрала все още. А къде ли беше изчезнал Бибо? Това също я вълнуваше.

Скоро стигнаха до тяхната улица. Ника вече се чувстваше сигурна, защото тази улица беше осветена и приветлива, не се страхуваше.

-  Сега ще трябва да те маскираме, да не те познаят – рече главният. – Ето сложи тази кожа на раменете, а на лицето тази маска.

Ника се подчини без да каже и думичка. Главният отвори пътната врата на Стефан и започна да издава странни звуци, които полека преминаха в мелодия на песен и всички запяха. Тогава излезе жената на Стефан да ги посрещне и покани при болния. Групата, която се състоеше от петима души (едва сега момиченцето успя да преброи), влезе в къщата с песен на уста. Болният беше разположен в най-голямата стая на къщата. Беше легнал на специално легло в средата. Изглеждаше много зле според Ника. Тя все пак не беше виждала други тежко болни хора. Лицето му се беше смалило и посивяло, косата му беше станала сякаш по-дълга, имаше и брада. Ръцете му бяха със същия сивкав цвят и трепереха. Русалиите застанаха в кръг около болния и взеха леко да напяват. Детето стоеше встрани като гледаше да не пречи  и да не говори. Главният на групата извади една специална торба, от която изля някаква течност. После Ника разбра, че тази торба се нарича мех и се направена от животинска кожа, а течността е специална билкова отвара. Интересно беше, че не болният пиеше от отварата, а русалиите. Много искаше да попита защо, но се страхуваше да не прекъсне лечителите, а и беше обещала да мълчи. Опита се само да гледа, въпреки многото въпроси, които напираха. Забеляза, че всеки един от групата пи от отварата по три малки глътки, като преди това измърморваше някакви думи, които детето не разбираше. След отварата русалиите продължиха с танц около болния. Главният извади знамето и накара Стефан да го целуне три пъти. И с това ритуалното лечение приключи. „Лечителите“ седнаха за малко да отдъхнат – изглеждаха уморени от работата, която бяха свършили. Един от мъжете повика Ника с жест да се приближи и рече:

- Видя ли, дете, как лекуваме?

Ника само кимна. Не смееше да пита всичко, което я вълнуваше. Успя само да попита:

- Вече излекуван ли е?

- Вярваме, че успяхме. Виждаш ли колко уморени сме ние сега. Това е защото се борихме с болестта, много жилава беше,  но напусна тялото на Стефан. Утре ще може вече да става, но сега има нужда да поспи. Между впрочем време е ти да спиш, малка приятелко!

- Да, да тръгвам. Но…

- Кажи, момиченце?

- Ще ме изпратите ли до вкъщи?

- Ама,  разбира се! Иска ли питане?!

  

За четенето

„По традиция“ около 24 май се правят статистики колко четем или не четем, колко сме грамотни или не сме. За съжаление, всичко остава в рамките на празното говорене. На 25 май всеки кара постарому – чете или не, пише правилно или не, говори книжовен език или не…

Честно казано стряскащо ми прозвучаха данните, че 12 процента от българите нямали отношение към книгите. Не само не четат, но и на практика книгите  не съществуват за тях! ЕТО това е страшното. За такива хора надежда няма. Те ще продължат да живеят в собственото си блато и мнооого ще им харесва.

Вярвам, че любовта към четенето и уважението към езика се възпитават още от най-ранна възраст първо в семейството и после в учебните заведения. Не може да изискваш от детето си да чете, като то никога не те е виждало с книга! Не може да искаш детето ти да говори красиво, когато ти не можеш две приказки да кажеш или напишеш, така че да те разберат околните.

Ние в България все умуваме как младите не четели, как били неграмотни и т.н. А какво ще кажете за възрастните, от които само половината знаят как правилно да поставят пълен член? А за онези, които от десетилетия не са пипвали книга? Как тези хора да са пример за младото поколение?!

По стечения на обстоятелствата сега живеем в Холандия и мога да ви дам пример как се възпитава интерес, а по-късно и любов към четенето. По някакъв начин държавата е решила, че може да подпомага децата в тази така важна част от живота – интереса към знанието. Разбира се, че и тук със сигурност има хора, които не се вълнуват от книги, но е факт, че се предприемат действия за промяна.

Седмица след като дъщеря ми навърши 3 месеца, получи от общината покана да се запише в местната библиотека! В писмо, адресирано до нея и с пряко обръщение към родителите, е разяснено как да постъпим, така че детето ни да има първи достъп с книгите. Да! Учудващо, но така именно се грижат холандците децата да четат и да обичат да четат. Имат специална програма, наречена BoekStart, която се грижи най-невръстните жители на общината да имат досег с книгите. Мотото на програмата е „Бебета се наслаждават на книгите!“, а целта е грижа за цялостното развитие на децата. При първото посещение в библиотеката Ника ще получи, освен първа регистрация, и куфарче с първи книжки, от онези бебешките, направени от плат и подходящи за тримесечната й възраст.

Не знам каква е статистиката за Холандия – колко процента четат; не знам колко родители отиват реално в библиотеката с бебето си и го регистрират. Виждам обаче много инициативи, в които млади хора доброволно посещават възрастни хора, за да им четат, или пенсионери, които помагат на деца със затруднения в четенето, отново доброволно. И не става дума за пари, тъй като това често е оправданието на българите да не четат, тук иде реч за потребността да знаеш. Всички се грижат за четенето, защото то дава простор и свобода на ума. Не е трудно, когато има желание!

Ника и Торбалан

Шестгодишната Ника си играеше с брашното, докато чакаше баба й да разточи тестото, а тя да изрязва с формичките коледните сладки, които бяха решили да направят.

- Бабо, помниш ли, че като малка се страхувах от Торбалан?

Баба й се засмя. Внучката й беше доста безстрашна като малка и затова с дядо й приложиха историята за Торбалан, за да я плашат. Това обаче се оказа и опасно за малкото момиченце, което дълго време се стряскаше при най-малкото почукване на прозореца или вратата.

- Помня, да. Не биваше да те плашим с него – извинително рече баба й.

- И сега понякога се страхувам от него... – изчерви се Ника.

- Но защо, скъпа? Ние никога не бихме те дали на когото и да било...

- Да, да, знам, но се страхувам...

- Чакай да ти разкажа една история за Торбалан. Обещавам ти, че никога няма да се страхуваш.

- История ли? Ти да не го познаваш, бабо?

- Хаха, може да се каже... – загадъчно каза баба й и продължи – даже и ти го познаваш, срещала си го вече...

-  Каквооо?

- Чакай! Спокойно! Чуй историята. Всички ние възрастните казваме на малките си деца в един или друг момент, че съществува Торбалан. Обикновено им казваме, че е старец, който ходи по земята и събира в торба непослушните деца. Някои възрастни даже казват, че после ги хапвал – обожавал крехко детско месце...

- Бабооо, пак ли ме плашиш?

- Не, не, спокойно. Казвам ти какво се говори. Истината е, че така наречения Торбалан живее в края на града, точно в най-последната къща вдясно.

- В онази страшната къща ли? Която прилича на призрачна къща? – удивено попита Ника.

- Точно така. Но някога не е било така. Казват, че Торбалан имал най-хубавата къща, с разкошна градина, в която обичали да играят децата му...

- Има и деца?! – Ника все повече се учудваше на разказа на баба си.

- Имаше... Две деца – момиче и момче... Докато не изчезнаха. Оттогава спря да се грижи за каквото и да било, само ходеше из града с торбата.... – баба се беше насълзила, докато изричаше тези думи.

- Нещо се обърках, бабо! Моля те, разкажи ми по-ясно, като за шестгодишно момиче...

- Да, да, извинявай, скъпа. Ще започна отначало. Живял някога, в края на града един мъж със своето семейство. Той обожавал растенията и затова посадил прекрасна градина за своите близки. Децата му обожавали да играят там. Градината често била пълна с деца, където си устройвали най-интересните игри. Помощник в игрите бил таткото, който измислял всякакви забавления...Случило се обаче...., било през зимата... докато се прибирали от училище, децата му се изгубили... Не се прибрали... Разтревожили се клетите родители. Времето се влошавало, завалял обилен сняг, излязал мъжът да ги търси, но нямало и следа от тях. Върнал се у дома при жена си премръзнал, изтощен и отчаян. Полицията също ги издирвала, но без резултат. Цяла нощ не мигнали родителите. Бащата едва изчакал да съмне и излязал отново да ги търси. Снегът бил спрял, но бил натрупал големи преспи. Тръгнал по пътя бащата с една лопата, за да разчиства пътя си. Както разчиствал се натъкнал на една червена ръкавичка с избродирана бяла снежинка – това било ръкавичката на дъщеря му. „Значи са били тук!“  Продължил да рови с лопатата все по-напред, но не намерил нищо повече... Само тази малка червена ръкавичка с бяла снежинка... Така и не открили двете деца. Те сякаш изчезали безследно. Тогава родителите се отказали да живеят. Майката се поболяла и скоро починала. Таткото останал съвсем сам, нещо се прекършило у него, не бил вече същият. Угаснали очите му, градината обрасла, започнала полека да захапва къщата... Всеки ден мъжът излизал рано сутрин и вечер късно с една торба, за да търси децата си. Оттогава децата взели да му се присмиват и да го наричат „чичо Торбалан“, после станал „дядо Торбалан“. И понеже се страхували от него, започнали да измислят страшни истории, в които той да е главен герой.

- Ооо, горкият - каза Ника.

- Да, горкият. Започнали децата с подигравките, а ние възрастните, за да ги стреснем добавяхме още подробности. Направихме нещастния човек злодей.

- А той дали знае, бабо?

- Мисля, че знае. Казвали са ми, че някога правел опити да поговори с децата, но те започвали да бягат от него в страха си. Първо се питал защо така реагират, но после разбрал от един свой приятел какво се говори за него. 

- Горкият дядо Торбалан! – съчувствено казва Ника. – Може ли утре да му занесем от коледните сладки, бабо. Аз не се страхувам вече от него!

- Може, миличка! Ще сложим в една кутия и ще отидете с дядо ти да му занесете. Искаш ли? 

- Да! Благодаря!

- Хайде, твой ред е да изрязваш с формичките – подкани я баба, която беше разточила тестото на масата.