Удавница

„Зовем те по име…. Мааринааа…“

Всеки ден като вървеше край реката чуваше гласовете им. Зовяха я. Първо, бяха нежни тихи гласове. После станаха по-силни и по-настойчиви, а напоследък бяха непоносими, крещяха й, викаха я.

***

Животът й не беше приказката, за която мечтаеше. Вярно, постигна много в работата, но това вече не й беше достатъчно. Завърши с отличие Правния факултет и почти веднага я назначиха за съдия в Административния съд. Работи като съдия 10 години и тогава й предложиха да стане преподавател в същия факултет. Преди месец стана професор, но това не й носеше удовлетворението, за което си мечтаеше.

***

Беше решила тя! Нямаше какво повече да отлага. Стигаха й шейсет години. Стана рано, приготви се както обикновено за работа, взе малка чанта, бутилка с вода, каза “довиждане” на баща си и тръгна.

***

Марина беше привлекателна жена. Беше средна на ръст, със светла коса и закачливи теменужени очи. Нравът й беше весел и на пръв поглед повърхностен. Жената имаше много познати и само неколцина приятели. А най-близкият й човек бе Ради. С него израснаха, с него споделяха всичко.

***

“Тази Марина ще го направи! Убеден съм! Не съм я виждал по-решителна!”, Ради не спираше да мисли за своята приятелка, откакто вчера пиха кафе за малко и тя му довери намерението си и го закле да не казва на никого.

„Трябва нещо да направя…“

***

Марина живееше с 92-годишния си баща, стария професор. Обичаше много баща си, но някак израсна под неговата сянка, пое по пътя на правото като него, но все под сянката му живееше, или поне така й се струваше, та до днес, когато навърши 60! Не можеше да каже, че дължи всичко на него, даже напротив. Много здраво беше работила, за да постигне, всичко това в кариерата. Макар че усещаше как в очите на хората, тя беше това което е, само заради стария професор. Правеше се, че не забелязва подигравателните погледи и насмешката в думите на някои от колегите, предимно комплексирани адвокати, без кой знае какви умения, но често я болеше от това. Беше се уморила да се доказва.

***

“Стига толкова! 60 стигат!”, крачеше в полумрака Марина и все това си повтаряше. Малко й беше студено. Въпреки че беше лято, утрото беше хладно или поне на нея така й се стори. „След малко няма да усещам вече нищо!“, рече си за кураж и продължи с леко забързана крачка.

А пък и те я зовяха, месеци наред вече. Трябваше да отиде при тях.

„Маааринааа…. Зовем те по име….“

***

Ради се събуди много рано. Толкова рядко му се случваше. Обикновено беше нощна птица и сутрин обичаше да поспива, особено откакто реши да се пенсионира и нямаше за къде да бърза рано сутринта. Стана почти веднага от леглото. Нещо силно го тревожеше. Погледна през прозореца – пред погледа му се разкри осветения все още град, а в далечината бяха взели да се показват очертанията на лъкатушещата река. И тогава се сепна.

- Марина! – изрече на глас.

„Дали ще го направи?! Трябва непременно да й се обадя!“. Ради забърза към телефона. Веднага избра името на Марина и зачака със свито сърце. Свободен сигнал. Никой не вдига. Включва се гласовата поща. Ради натиска червената слушалка, за да прекъсне. Не иска да оставя съобщение. „Дали съм закъснял?“. Ради усети, че го обзема паника.

- Марина! Не можеш да го направиш! – мърмореше под носа си, докато се обличаше.

„Ще отида до тях. Трябва да проверя как е.“ Ради не живееше далече от приятелката си, на десет минути с колата. За колко нямаше да стигне.

***

Марина наближаваше реката и започна отново да чува гласовете, които я приканваха да се потопи във водите на забързаната вода. Жената усети тръпките по гърба си да се превръщат в радостен гъдел, сякаш тялото й предусещаше неземно удоволствие.

„Сигурно съм луда. Е, да, луда съм! Но какво от това. Време е….“

„Време е, време е, време е ….“ говореха гласовете, а ехото поемаше тази мантра и я завърташе около жената.

***

Марина беше постигнала толкова много в кариерата си, а и донякъде в личния си живот, и въпреки това никога не е била удовлетворена, никога не успя да изпита щастие. Често си мислеше, че така е програмирана още от малка. Да работи много, да жъне успехи и после напред към следващата цел, без да има време да се зарадва на настоящето. Сякаш все живееше за утре, за следващата задача, за следващата цел.

И във връзките си с мъжете не успяваше да намери пристан. Беше се влюбвала, веднъж даже живя почти година с един португалец. Харесваше й да има някого до себе си, а и вкъщи, но когато влезеше в работен ритъм напълно забравяше за хората около себе си и затова мъжете просто си тръгваха или спираха да й се обаждат.

Най-близкия й човек беше Ради. С него споделяше всичко, само на него можеше да каже какво е решила…

***

Ради стигна за по-малко от осем минути до дома на Марина. Още отдолу видя, че у тях свети. „Господи, дано да е още вкъщи!“ помоли се набързо мъжът и слезе от колата. За негов късмет на входа се засече с една съседка, която го познаваше и го пусна. Не се налагаше да звъни отвън. Едва дочака асансьора, влезе веднага и натисна бутона за шестия етаж. Струваше му се, че асансьорът едва се движеше нагоре. Веднага щом стигна на етажа, позвъни на входната врата на Марина. Никакъв отговор. Натисна по-продължително. Пак нищо. Изведнъж чу тътрене на чехли. „Това е професорът“.

- Какво стана, че звъните така неприятно? – рече сърдито професорът, който беше с халат и чехли.

- Извинете ме, професоре. Търся Марина. Тук ли е?

- Ради, ти ли си? Какво е станало, че така звъниш? – без да му даде възможност да отговори, продължи. – Марина излезе доста рано, не ми каза защо. Но гледам, че не си е взела работната чанта, а и си е забравила телефона.

- О, не! – рече Ради, обърна се и хукна по стълбите, оставайки в недоумение възрастния баща.

***

„Зовем те по име, Марина! Маринааа, Маринааа…“

Жената почти беше стигнала мястото, откъдето щеше да го направи. Вятърът край реката беше по-остър и по-хладен. Марина стъпваше все по-уверено, беше все по-убедена в решението си.

„Зовем те по име…по име… Маааринааа….Маааринааа…..“
***
„Направила го е! По дяволите! Как да я намеря!? Къде ще го направи? Не ми каза….“ Ради трепереше. Чувстваше се ужасно безпомощен. Знаеше, че най-добрата му приятелка, неговата духовна половинка ще сложи край на всичко и нищо не можеше да направи. „Как може да съм такъв слабак!“, не спираше да се вини Ради. Обичаше много Марина, още в тийнейджърските си години се беше влюбил в нея, но никога не й разкри чувствата си. Страхуваше се, че ако й признае любовта си, ще я загуби. Така постепенно се превърнаха в най-близки приятели. Но истината беше, че Ради беше безкрайно влюбен в Марина и това изобщо не се промени с годините. Затова и той остана сам. Да, беше имал разни връзки, но те не бяха нищо съществено за него. Така и не можа да заобича някоя от жените в живота си. И ето сега тя си отиваше, каза му го вчера. Сигурно я е било страх. Нали казват, че самоубийците споделят намеренията си, когато се страхуват… „Ужасен страхливец съм! По дяволите!“

***

Марина стигна до мястото, което беше избрала, за да се хвърли в реката. Там имаше един огромен камък, от който мислеше да скочи, в бързея. Водата на това място беше доста дълбока и със скрити водовъртежи. Марина беше проучила всичко, искаше да е сигурна, че няма да има спасение.

Изкатери се леко по гладкия камък. Свали малката чанта, до нея остави бутилката с водата и обувките си. Погледна към небето. Слънцето вече се подаваше на хоризонта, ято птици прелетяха наблизо. Беше настанала някаква неочаквана тишина. И изведнъж „Мааринаааа…. Мааринааа… съвсем лек шепот.

***

Ради насочи колата към парка край реката. Сети се, че тя веднъж му беше говорила за едно усамотено място с голям камък или нещо подобно. Стигна много бързо, слънцето вече се беше показало, реката бучеше, в парка беше съвсем безлюдно. След известно време срещна двама младежи – момче и момиче, които тичаха за здраве край реката, кимна им и продължи забързано. Искаше му се да извика, но сякаш някой го беше хванал яко за гърлото и не пускаше.

***

„Идвам…“, изрече на себе си Марина, вдиша утринния хладен въздух за последно и скочи във водата.

***

Ради не можа да намери мястото с „огромния камък“. Обиколи целия парк без резултат. Беше станало 11 часа, когато реши да се откаже. Прибра се вкъщи, направи си кафе и седна за миг пред телевизора.

-  Вещите на неизвестна жена са намерени в парка до…. от мъж, който събирал ….

„Това е тя! Направила го е!“ Ради изпусната чашата с кафе…

А можете ли да замълчите в сърцата си?*

На 5 и 6 май 2019 година бе историческото посещение на папа Франциск в България. Седмица след Възкресение Христово. И отново българите се разделиха - едни хулиха и търсиха конспирации в посещението на светия отец, а други се опитваха да чуят словата на госта и с тихи гласове да помолят онези викащите да чуят поне частичка от думите на „обикновения“ папа.

И още седмица след посещението почти не се чуват никакви „мнения“, замлъкнаха хулителите, както винаги „Всяко чудо за три дни“.

Наистина ли толкова опошля обществото ни? Наистина ли са толкова студени сърцата ни? То не бяха злостни коментари, то не бяха конспиративни теории, то не беше омраза. Имам усещането, че всички, които не бяха “забегнали” към Гърция и Турция, за да празнуват “патриотично” Гергьовден, бяха заседнали във Фейсбук, за да се изкажат (както и колкото могат). Ами темата за бежанците. Наистина ли сме толкова нехуманни? Наистина ли нямаме и капчица милосърдие към ближните?

Въобще не мисля да съдя никого. Всеки да отговаря за действията, мислите и думите си. Голяма част от злостните текстове не съм ги чела, заглавията ми бяха достатъчни. Или пък онези гооолеми постове с още по-големи букви как папата трябвало да ги вземе във Ватикана бежанците, а не да ни казва на нас какво да правим.

Все ми се иска малко доброта да се прокрадне у тези закостенели хорица…

Как ние като общество нито веднъж не съумяхме да чуем словата на по-мъдрите от нас, как все ние българите сме прави, съвършени и „няма на нас да ни казват какво да правим!“.

“А можете ли да замълчите в сърцата си?”, така се обърна светият гост към група младежи, скандиращи Viva la papa. А дали не се обърна към всички говорещи?!

За щастие, имаше и хора, които се опитваха да чуят папа Франциск, да почувстват Божието слово отново, да се завърнат в дома на Отца. Хареса ми, че правиха опити да убедят и разгневената тълпа, да послушат, да отворят сърцата си. Много ми напомни цялото посещение за влизането на Исус в Йерусалим и последвалото арестуване и осъждане. Сякаш посещението на папата дни след Великден красноречиво ни показа събитията от преди две хилядолетия. Е, човечеството (в случая в лицето на българите) не се е променило особено много. И никой не иска да ставаме католици или ревностни християни, а само малко по-добри хора. Иска ми се...

*Цитат от думите на папа Франциск: “Вижда се, че сте млади и умеете да вдигате шум, но ще ви запитам нещо. А можете ли да мълчите в сърцата си?! Защото именно в сърцето можем да открием най-благородните чувства и това е много хубаво, начин е да се молим. Но продължавайте да шумите. Винаги шумете, но винаги и мъничко мълчете в сърцата си. Молете се за мен!”.