Ника и змея

Това е една необикновена история за смелата Ника и змея. Или по-точно за Ника и хълцащият змей. Всичко започва от един кладенец и стига до… Но нека започнем отначало.

Както знаете нашата героиня Ника е изключително любопитна и много смела. Е, понякога се страхува, но ние всички се страхуваме, нали? Та както си беше любопитна и се разхождаше със своя любим Биби, попадна в гората. Наистина сама не разбра как стигна до там. Сигурно защото през цялото време си мислеше за змея, който сънува нощес. Не, тя не се уплаши, защото беше убедена, че змейове не съществуват. Но пък от друга страна защо има толкова много приказки със змейове? А може някога да е имало…

Изведнъж Ника спря и се огледа. Беше в гората, а в самото начало на нетолкова страшната гора имаше един кладенец. Никога не беше го виждала преди. А откъде знаеше, че е кладенец? Ами беше виждала в една книжка със стари български приказки.  Детето се приближи, опита се да погледне вътре, но кладенецът беше висок и то дълго време се надига на пръсти, за да успее да види в него, но така и не успяваше. Трябваше й нещо, на което да се качи, за да погледне. Момиченцето се огледа и видя от другата страна на кладенеца един голям камък. Реши да стъпи на него само за малко да види какво има там. Речено, сторено. Качи се Ника на камъка, но пак не виждаше добре. Може би ако се надигнеше на пръсти… докато се чудеше какво да направи, Биби тревожно обикаляше около нея и джавкаше.

- Чакай, Биби! Само да видя и продължаваме към къщи… - детето се надигна, опита да види… - Ааааа…

Както се надигаше на пръсти, кучето я задърпа, Ника се олюля и полетя надолу в кладенеца.

- Аааааааа – викаше силно и летеше надолу.

Вътре беше тъмно, стените на кладенеца бяха мокри и лъхаше хлад, все едно вътре живееше малък ветрец.

Изведнъж момиченцето се приземи на нещо меко. Интересно, че нямаше вода, както очакваше. Когато очите й свикнаха с мрака, Ника установи, че е паднала върху меко пухено легло. „Как ли е попаднало тук?“ запита се детето и се изправи. Огледа се и видя един дълъг коридор от дясната страна  и един по-къс отляво. Десният изглеждаше страшен и много тъмен, по пода имаше малки локвички. „Явно има някаква вода все пак.“ Помисли си детето. Левият коридор изглеждаше по „гостоприемен“ там имаше топла жълта светлина, която идваше от недалеч, откъде точно Ника не знаеше и затова реши да провери. Тръгна бавно, страхуваше се и затова стисна златното си сърце за смелост. Направи няколко крачки и дочу странен звук. Ослуша се по-старателно. Да! Някой определено хълцаше. Продължи бавно по коридора. Спря под жълтата светлина, там имаше отворена врата, откъдето все по-силно се чуваше хълцане.  Детето бутна вратата и надникна. Озова се на вратата на много голяма стая, ярко осветена, а на пода лежеше гоооолямо зелено чудовище! Ника изтръпна и тръгна назад да се връща. Тогава чу хълцането отново. Беше силно и кънтеше силно в почти празната стая. „Чудовището“ се изви и момиченцето разбра. Това беше змей! И то какъв! Голям, със синьо-зелени люспи, огромни крака, дълга опашка, страшна уста с остри зъби, червени насълзени очи и … хълцащ. При всяко хълцане от носа му излизаше пара, а от очите му потичаха сълзи.

- Извинете,…. не исках да Ви безпокоя…. – изрече едва детето.

- Толкова съм зле, че ти хич не ме интересуваш – отвърна малко грубо змеят.

- Какво Ви е? – Ника никога не можеше да прикрие любопитството си.

- Не е ли ясно?! Хълцам!

- Това ли Ви тревожи? Не може да бъде!

- Ей, момиче! Не ме ядосвай, достатъчно зле се чувствам!

- Извинете – засмя се детето. – Но това е смешно, никой не може да се оплаква от едно хълцане. Аз също хълцам понякога. Даже съм хълцала, докато съм била в корема на мама!

- И това е смешно! А парата, сълзите и главоболието?! Хълцам така от 10 дни!

- Ооо, може би при змейовете е по-различно… - вдигна учудено рамене детето.- На мен ми се случва понякога, когато ям бързо или говоря, докато се храня – изчерви се Ника. – Но мама винаги ми помага и ми минава бързо.

- Тази твоя майка да не е лекар?

- Не, тя е мама.

- И как точно ти помага?

- Дава ми да пия вода и хълцането спира.

- Вода? Сигурна ли си? – попита по-оживено змеят.

- Да, разбира се, че съм сигурна! Пия вода и ми минава. Искаш ли да опитаме това „лекарство“?

- Да, моля – погледна с надежда змеят. – Влез, там има вода.

Змеят посочи към единият ъгъл на стаята, където имаше голяма маса, а върху нея стъклена бутилка с вода. Ника отиде до масата, но се оказа твърде ниска, за да стигне. Детето се огледа и видя един стол. Избута го с всички сили и се качи. Успя да налее от бутилката в чаша малко вода и внимателно, като държеше с две ръце гигантската чаша, слезе от стола и поднесе „лекарството“ на страдащия змей.

Той я изля в огромната си уста и…

-   Хлъц… - и отново пара и сълзи. – Май не действа.

- Не, не може да бъде! Сигурна съм, че действа. – Ника се замисли. „Понякога пия по няколко пъти, за да спре. Змеят обаче е доста голям, само с чаша няма да мине.“ На глас рече:

- Ще трябва да пийнете повече вода, защото сте по-голям от мен.

- Хм, дали? Може и да имаш право. Ще ми дадеш ли бутилката?

- Извинете, но аз… аз не мога да я вдигна…

- О, да, да, аз ще си я взема.

Змеят се надигна, беше много по-голям отколкото си мислеше Ника. С бавни стъпки, по-точно с две бавни стъпки стигна до масата и надигна бутилката с вода. Изпия до дъно и …

-   Хлъц…

Ника вече се озадачи. „Не може да бъде! Трябва да помогне водата, дори на змейовете!!“ А на глас рече:

-   Вероятно имате нужда от много повече вода. Може би от някой извор да пиете или кладенец? Но ние сме в кладенец, нали? Тук трябва да има достатъчно вода, за да спре хълцането Ви?

- Е, вода има...

- Ами тогава, хайде – каза ентусиазирано Ника – да пийнете.

- Ще дойдеш ли с мен? – попита с надежда змеят.

„Уж, е змей пък иска да отида с него. Но не мога и да го оставя така. Явно, че страда…“

-   Добре, ще Ви придружа.

- Благодаря ти, момиче. Между другото как се казваш?

- Аз съм Ника.

- Хм, хубаво име, необичайно.

- Благодаря.

Змеят тръгна бавно към дъното на голямата стая, в чийто край имаше друга врата. Излязоха през нея и се озоваха в чудно хубава градина. Тук не беше тъмно, напротив беше много, много светло, а слънце нямаше. Когато се вгледа по-внимателно детето установи, че всички дървета са златни, а цветята покрай алеите сребърни. Затова беше толкова светло!

- Ах! – рече удивеното дете. – Тук всичко е от злато!

- Да, това е моята градина – рече леко срамежливо змея. – Аз не мога да стоя на слънце, а толкова обичам градините, затова си направих тази…

Градината беше невероятна. Всяко едно цветенце, тревичка, храстче – всичко от злато и сребро, имаше и много разноцветни камъни. "Сигурно са скъпоценни...", рече си Ника. Чуваха се птици, усещаше се лек ветрец, но беше малко хладно…Детето неволно потръпна при повея на вятъра.

- Красива е, а има ли вода?

-  Да, ето там – посочи змеят.

Имаше прекрасна златна чешма, от която се лееше вода.

- Хайде, пийте.

Змеят отиде и започна пие. Пи дълго време, а когато спря… Хълцането беше изчезнало.

- Хей, успяхме, Ника! – по своему се усмихна змеят.

- Дааа, казах Ви.

- Благодаря, благодаря!

Детето се зарадва, че успя да помогне, но и се притесни какво ще стане сега. Как ще се измъкне от този кладенец, ами ако нещо й навреди змеят и тя никога вече не видеше Биби, и мама, и тате...

- Ника, в знак на благодарност, ще ти подаря нещо от моята градина.

- Няма нужда, само искам да ми помогнете да изляза оттук. Може ли?

- Разбира се, че ще ти помогна, но настоявам и да вземеш това – змеят подаде нещо златно на момичето.

- Какво е то?

- Това е златна ягода, от моята градина! Тя не се яде, но може да я носиш като бижу.

- Оооо, много благодаря. Обичам ягоди, дори и тези, които не се ядат.

След това змеят вдигна Ника и я изведе от кладенеца. Всичко стана толкова бързо, че детето въобще не разбра как се озова извън кладенеца. А навън тревожно я чакаше Биби.

- Да, вървим у дома, приятелю!

Ника се обърна за да се сбогува със змея, но там нямаше никого. Само кладенецът си беше на мястото.

Ника и самодивите

Ника се събуди от някаква музика. Чуваше се от далече. Момиченцето разтърка сънено очи. По някакъв чудат начин се беше озовала на една полянка, обградена от високи черни дървета. Хем беше тъмно, хем не точно. Детето вдигна глава и видя огромната луна, която сякаш се беше надвесила на полянката и служеше за прожектор. Ника се изправи и се огледа. В средата на полянката имаше няколко светещи жени, които танцуваха най-красивия танц, който беше виждало детето. Отстрани имаше двама мъже, които свиреха на музикални инструменти. Явно тази музика беше чула. Нещо им имаше на тези мъже обаче все едно бяха слепи. „Странно!“ рече си момичето. „Какво ли става там?“ запита се и тръгна към събраните хора. Страхуваше се от непознатите и същевременно беше любопитна да узнае какво става на тази полянка. Запристъпва леко по тревата, като същевременно стискаше златното си сърце за кураж.

Когато се приближи на не повече от 10 стъпки от танцуващите, те спряха и се вгледаха в нея. Ника изтръпна. Сега се сети – тези красиви жени с бели ризи и дълги до земята коси бяха самодиви. Очите им светеха особено. Три от самодивите напуснаха кръга и тръгнаха право към детето. Момиченцето трепереше от страх и още по-силно стискаше сърцето. Трите жени приближиха Ника, започнаха да обикалят около нея и да я разглеждат.

- Извинете, не исках да ви преча…аз… аз май се загубих…

Самодивите не отговориха, продължиха да я оглеждат със странните си очи.

-   Много хубаво танцувате! Ще ме научите ли и мен да танцувам така? … Моля? – умолително погледна детето.

Светещите жени отново я погледнаха, но този път се засмяха…

-   Може, дете! Но как се озова тук?- попита една от тях.

Сега Ника успя да я види по-добре. Жената беше с прозрачна бяла кожа, затова й се струваше, че свети, а и носеше бяла рокля; имаше красива дълга коса, която падаше чак до петите; очите й светеха в най-яркозеления цвят, който детето беше виждало.

-  Аз не знам как стигнах до тук… честно. Чух музика и тръгнах в тази посока, след това … ви видях да танцувате така великолепно…

- А ти знаеш ли кои сме ние?

- Мисля, че сте самодиви… така ли е?

- Дааа, точно така.

- Четох за вас в интернет! – заяви по-уверено момиченцето.

- Не знам какво е това интернет, но значи сме известни, щом четеш за нас! – каза развълнувано самодивата.

- Вярно ли е, че сте много лоши?- осмели се да попита Ника.

- Лоши? Как така лоши?! Хората просто не ни разбират, това е! – леко повиши тон жената.

Ника се огледа уплашено. Не биваше да ядосва самодивата. „ Баба е права. Задаването на прекалено много въпроси, може да ми навлече беди. Ще трябва да съм по-внимателна.“

Самодивата разбра, че е уплашила детето и смени тона на говорене.

-  Хайде, ела! Нали искаш да танцуваш като самодива?

- Да, моля! – оживено рече детето. – Извинете, ако съм Ви обидила.

- Няма проблем, спокойно. Последвай ме.

Момиченцето тръгна бавно след самодивата. Скоро се озоваха в кръга, в който танцуваха жените. Ника забеляза, че там, където са стъпвали самодивите, тревата е сменила цвета си. От зелена беше станала златистожълта. Жените накараха детето да се събуе босо. Когато пристъпи в кръга, Ника усети топлината на земята и усети как от нея се издига едва доловима пара.

- Виж, земята диша… - рече в ухото й една от самодивите.

Детето затвори очи от удоволствие. Обичаше да ходи боса по тревата, но никога досега не беше усещала диханието на земята.

-  Ще мога ли да танцувам като вас? – прошепна едва детето без да отваря очи.

-Да, може да ти покажем, но… - тук самодивата замълча.

Ника погледна с широко отворени очи и в трепетно очакване и доза страх.

-  Какво? – не се сдържа и попита.

- Ще трябва да изпълниш три наши задачи! – плесна с ръце самодивата и сестрите й се приближиха.

- Ще трябва да ги изпълниш една по една. Съгласна ли си?

Ника се поуплаши. Замисли се, стисна силно златното си сърце и каза.

-  Ами, аз съм само на шест години. Не съм много силна, но май искам да опитам.

- Хм, смела си… - усмихна се дяволито самодивата. – Ето и първата ти задача: трябва да помогнеш на сестрите ми в грижата за елените.

- И какво трябва да направя?

- Всеки ден на здрачаване ние се грижим за козината им като ги почистваме с четка. Ела, да ти покажем как точно.

Ника се изправи и тръгна след самодивата. Все не можеше да се начуди на външността й. Сега, докато пристъпваше с лек страх след нея, забеляза колко копринена и червена е косата на жената. Обзета от възхищение детето леко протегна ръка, за да докосне тази копринена река, която се стичаше по гърба на самодивата.

Много бързо се озоваха в ограденото място, където спокойно похапваха трева дванадесет сури елени. Животните се сториха огромни на шестгодишното момиченце. „Като великани с гигантски рога!“ – каза си на ума Ника.

-  Но аз как ще ги почистя? Те са толкова гооолеми!

- Сега ще видиш. Важното е да спечелиш доверието на елена и тогава няма да имаш никакви затруднения.

Докато изричаше това самодивата пристъпи до най-близкото животно, протегна ръка и приклекна. Еленът се приближи, близна я по ръката, след което легна кротко до жената, а тя започна леко да го чисти с кадифена четка.

- Видя ли? – попита самодивата.

Ника само кимна и пристъпи към друг елен, който пасеше наблизо. Протегна треперещата си ръчичка и зачака. Скоро животното се приближи, подуши я отдалече, след това леко я погъделичка с език и се отпусна доверчиво на земята. Ника се усмихна широко и се захвана за работа. Галеше с четката грациозните елени и беше доволна от себе си, че успява да се справи с първата задача. Оставаше й да почисти само още две животни, когато внезапно се изви силен вятър, засвири силно в клоните на високите дървета и подплаши елените. Те се разбягаха в различни посоки, а един толкова се засили, че прескочи оградата и хукна към гъстата гора.

-  О, неее! – извика детето. – Какво ще правя сега?

Момиченцето се свлече на  земята и заплака. Изведнъж усети една влажна милувка. Вдигна глава и видя двата елена, които трябваше да почисти. Сами бяха дошли до нея, сякаш да я подсетят, че има още работа и същевременно да я успокоят, че всичко ще бъде наред. Ника бързо изтри сълзите си и протегна ръка към животните. Те  я близнаха нежно и легнаха спокойно до нея.  Момиченцето внимателно изчетка и последните елени, като не спираше да мисли какво ли ще й кажат самодивите за изгубения елен. Толкова беше погълната от тревожните си мисли, че не усети как при нея и елените бяха дошли две самодиви.

- Виждаме, че добре работиш – рече едната, а детето подскочи от уплаха.

- Аз, аз… старая се, но…

- Славният пак е избягал, а? – каза другата.

- Не исках, но вятърът го уплаши и той побягна – взе да обяснява Ника.

- Знаем, дете, не му се случва за първи път – казаха едновременно жените.

И докато изрекоха думите, се чу тропот. Еленът, който те наричаха Славният, се завърна, язден от една самодива.

- Тук сме вече – каза весело тя. – Видяхме се в гората до еленовия извор с този красавец и се връщаме заедно.

Самодивите се засмяха и погледнаха Ника, за да я успокоят.

-  Не се притеснявай. Не е твоя вината. Някога Славният бил отгледан от северния вятър и затова сега всеки път като излезе силен вятър, той хуква да го гони…

- Аааа – успя да каже детето.

- Справи се чудесно с първата задача. Време е за втората. Последвай ме. – каза едната самодива.

Тя беше също толкова красива, колкото и първата, с която разговаря Ника. Тази обаче беше с най-сините очи, които омагьосват веднага, щом ги погледнеш. Момиченцето последва жената послушно. Докато вървяха, самодивата й обясни каква е втората й задача:

-  Когато яздим елените, винаги имаме камшици, но не за да пришпорваме елените, а за да си проправяме по-лесно път през гората. Твоята задача ще бъде да ги нахраниш с топла каша.

- Ама как така ще храня камшици с каша! Те не са живи същества.

- Не и тези! – рече загадъчно самодивата. – Тези са си много живи даже!

Скоро стигнаха до едно огромно дърво, в чийто ствол бе издълбана огромна дупка, а в дупката беше сложен голям плосък камък. Все едно имаше врата. Самодивата отмести камъка и бръкна с ръка в дупката. След няколко движения извади от там 12 змии.

- Ето ги нашите камшици!  Виж какви са ни живички милите!

Ника се отдръпна инстинктивно назад, но после се усмихна. Тя отдавна не се страхуваше от змии и гущери, изобщо от влечуги.

-  А къде е кашата? – рече делово детето.

Самодивата повдигна вежди изненадано. Не очакваше такава реакция от това малко дете. Явно беше смело.

- Ела, да ти покажа. И не забравяй, не трябва да е много гореща..

- … да не си изгорят езици – прекъсна я Ника.

Самодивата пак се изненада. А момиченцето се захвана за работа. Умело наля вода и я сложи на огнището да се сгорещи. От време на време проверяваше водата. Като прецени, че е достатъчно топла, свали тенджерата от огъня и започна бавно да сипва от сместа за кашата. Бъркаше леко, като внимаваше кашата да стане гладка и без бучици. Когато забърка „вкусотията“, сипа внимателно в 12-те купички и ги постави при змиите. Те хапнаха без страх, а самодивата се възхищаваше на пъргавото дете.

Когато приключиха с яденето, змиите сами се подредиха до дървото с дупката и зачакаха самодивите да ги вземат. Скоро се появиха 12 сестри самодиви, яхнали 12 елена. Всяка взе по един „камшик“ и се отправиха към западната част на гората. Ника гледаше всичко това с учудване и възхита. Все едно беше в приказка, толкова прекрасни бяха тези създания в очите на детето.

-  Време и за последната задача – стресна я гласът на трета самодива. – Сестрите ми отиват на извора да перат. Когато свършат, ще закачат прането да съхне на лунна светлина. Твоята задача ще бъде да го пазиш!

- Как ще пазя пране? И какво има да му се пази? – рече леко раздразнено момичето. Струваше й се, че тази задача е без всякакъв смисъл.

- Не бързай, дете. Изслушай ме. – рязко я прекъсна самодивата.

- Много е важно някой да не открадне дреха на самодива. Тук понякога се навъртат овчари, които искат да си вземат за жена самодива. А това може да стане само ако й отнемат дрехата. Затова се налага да пазим прането си.

- Но аз съм малка! Как ще опазя прането ви от някакви мъже! – проплака детето. Чувстваше, че тази задача е непосилна за нея.

- Ти ще пазиш три часа само. Но трябва да внимаваш да не заспиш.

Ника се прозя, когато самодивата изрече тези думи. Досега не усещаше умората, но като й заговориха за спане и на нея мигом й се доспа.

-  Колко време ще трябва да пазя? – попита пак детето.

- Ти ще пазиш три часа. Ако успееш да опазиш прането без да заспиш, ще ти разрешим да дойдеш на сборището с танците и ще ти покажем най-красивият самодивски танц.

- А ще ме научите ли да танцувам?

- Това зависи само от теб – отговори самодивата загадъчно и изчезна.

Момичето се огледа. Вече беше почти тъмно, но луната не се виждаше, сигурно заради огромните дървета. Реши да поседне, докато чака. Скоро дочу гласовете на самодивите, които се смееха за нещо. Луната вече се беше показала и Ника се изправи, да покаже, че е готова за последната задача.

-  Хей, ти ли ще пазиш? – обади се подигравателен глас.

- Да, аз – каза уверено момиченцето.

- И само да не ни опазиш дрехите! Мисли му! – заплашително рече друга самодива.

- Ще пазя – пак каза детето.

Самодивите я поведоха към мястото, на което щяха да разположат прането. Ника видя светещи въжета, опънати между няколко тънки дървета, а отгоре точно над тях грееше луната, сякаш в специално положение специално за самодивите. Те много бързо сложиха прането да съхне и оставиха Ника да пази.

Детето се огледа, странно, но не се страхуваше, тъмнината не я плашеше, а обикновено вкъщи все искаше да спи на светло. За да не заспи, реши да ходи около прането, като истински войник на стража. Както крачеше обаче, усети как клепачите й натежават, стресна се. „Не мога, не трябва да заспивам!“, започна да си повтаря на ум. И пак крачеше. „Дали мина поне един час?“, питаше се и се оглеждаше. „Ще седна малко да си почина, че ме болят краката“. Но докато седна и заспа. Събуди се от леко потупване по рамото. Скочи уплашено. Беше заспала. Не успя да изпълни задачата!

- Събуди ли се, дете? – рече самодивата, която й беше поставила последната задача.

- Извинете, аз съм заспала – изчерви се момиченцето.

- Няма страшно, за щастие нищо не се случи на прането.

- Така ли?

- Да, казах, за щастие! Но ти не изпълни последната задача.

- И сега няма да видя танца ви?

- Не, ще го видиш!

- Как?

- Ще ти позволим да присъстваш на танца, защото ти изпълни перфектно първите  две задачи.  Но след това ще забравиш всичко, което си видяла.

- И няма да ме научите да танцувам?

- Не, няма.

- Нищо, аз все пак искам да го видя.

Самодивите поведоха Ника на сборището. Скоро се дочу много нежна музика от кавал. И те затанцуваха! Бяха изящни, красиви, блестящи, неописуеми….

***

Ника се събуди и отиде при дядо си.

- Дядо?

- Да, какво има Ника?

- Може ли утре като ходим за билки в гората да бъдем много бързи?

- Хм, не мога да ти обещая подобно нещо. Брането на билки отнема време. Но защо искаш да сме бързи?

- Амии, малко ме е страх – изчерви се малкото момиченце.

- Няма от какво да се страхуваш – отсече дядо й и продължи да чете вестник.

- Но, дядо, горите са страшни… има самодиви…

- Че какво им е страшното на самодивите. Чувал съм, че са много красиви...

- Не, не, дядо, те са зли. Ако те погледнат, може да се разболееш тежко и да умреш! Страшнооо! – потръпна Ника, докато обясняваше сериозно на дядо си.

-  От къде знаеш всичко това?

- Прочетох за тях в интернет.

- А знаеш ли, че самодива всъщност означава „единствена богиня“?

- Не, как така?

- В славянските езици думата сама означава единствена, а дива значи богиня.

- Е, то има страшни богини…

- Права си, но не мисля, че има от какво да се страхуваш. Според мен те могат да бъдат и добри.

Ника се замисли и отиде в стаята си. Искаше й се да срещне самодиви и все пак се страхуваше, стисна златното сърце, което носеше на врата си и с което никога не се разделяше.  

Юлска поезия

На крилата на юли летя

Бурен вятър ме носи,

Слънце гали косите ми

И ми сгрява кръвта...

В утрото рано на юли

Стъпвам леко в житата,

А очите ми – грейнали слънчогледи,

Се оглеждат в облаци сини...

И пак този вятър в душата,

Този порив свободен ме изпълва

В плътта....

                                                           24.07.2012 г.

Изпразвам главата си

от мислите,

отварям сетивата си

и дишам...

Душата ми бе в плен на суетата,

На хорски мнения и ругатни...

Сега лети, разперила крила през юли...

И дишам с всяка клетка днес,

Копнея за любов, мечти и радост, свобода,

И дишам...

                                                          24.07.2012 г.

На юлското лято в зората

Прелитат птици над мен,

Слънчогледови погледи вперили

В равнината пред теб.

                                   13.07.2012г.

Ника и Пеперудата

Ника обожаваше пеперудите! Всякакви по вид и форма. Всичко започна, когато й подариха една изящна книжка за оцветяване. В нея имаше най-прекрасните създания, които тогава четиригодишното момиченце, беше виждало. После получи друга книжка, по-научна - нея започна да чете с помощта на майка си и да открива различни детайли за крехките създания. Беше се превърнала в ходеща енциклопедия относно пеперудите. Така детето започна да събира всичко за и със пеперуди.

През лятото момиченцето най-много обичаше да гостува на своята приятелка Натали, защото в техния двор имаше от онези пеперудените храсти, които привличаха десетки пеперуди. Ника и Натали обикновено се излягаха на тревата, без да обръщат внимание на горещото време, и с часове наблюдаваха красавиците. Изящни бяха крилцата им – различни по форма и цвят. Ника искаше да ги докосне, но откакто прочете, че това може да им навреди, се любуваше на пеперудите само от далече.

- Ника?

- Да?

- Прочетох, че в българския фолклор имало обичай, наречен пеперуда – продума Натали, след като от известно време се бяха умълчали с приятелката си.

- Така ли? И какво правят? – веднага полюбопитства Ника.

- Амиии, през лятото е и го правят когато няма дъжд – започна да обяснява Натали.

- И как го правят?

- Много не запомних – нещо свързано с момиче и специални думи… забравих какво точно. Но баба казва, че недалеч от тук, в някакво село щели да правят пеперуда.

- Къде? Къде? Трябва да отидем! – нетърпеливо заподскача Ника. – Ще кажа на моите родители да отидем.

- И аз искам много да отида.

- Трябва да тръгвам – рече решително Ника.

- Ама чакай, къде тръгна?

- Трябва да попитам дали може да отидем.

- Чакай, Ника, ела да попитаме баба първо къде ще бъде.

Двете момиченца скочиха пъргаво и се втурнаха в къщата да говорят с бабата на Натали. Откриха я в кухнята. Жената тъкмо миеше чиниите на мивката.

- Бабо, може ли да те попитаме нещо?

- Разбира се, деца – каза баба и спря чешмата. – Какво има? Нещо да не се е случило?

- Не, всъщност да – рече Натали. – С Ника искаме да отидем да видим този обичай пеперуда. Ще отидем ли, бабо? А и може ли да кажеш къде ще бъде точно, за да попита Ника своите родители?

- Ама, естествено, всичко ще ви кажа. Даже, знаете ли? Хрумна ми да ви заведа аз. Сега ще се обадя у Ника да обясня и ще отидем трите. Искате ли?

- Даа! – изрекоха двете деца.

Бабата на Натали направи, както им обеща – уговори се с родителите на Ника да заведе двете момиченца на обичая пеперуда. В събота сутринта станаха рано, приготвиха се и тръгнаха с колата на дядото на Натали. По време на пътуването бабата разказа на децата някои неща, които знаеше за пеперудата. Децата слушаха с интерес. Обичаят се правел най-често през юни, но няма точна дата. Чрез него хората отправят молитва за дъжд и богата реколта.

Всички пристигнаха след около час. Бабата заведе децата право в дома на една своя позната, чиято дъщеря щяла да бъде пеперуда.

- Как така? – попитаха Ника и Натали.

- Пеперудата трябва да е най-малката дъщеря в семейството – отговори баба. – А някога по селата са обличали като пеперуда момиче сираче.

-  Какъв е костюмът й, бабо? – попит Натали.

- Хм, костюмът е много специален – бяла риза, по която закачат зелени клонки. С част от зеленината правят крилца на пеперудата, слагат и на главата й венец от зелени клонки.

Докато жената обясняваше на двора излезе около десетгодишно момиче с бяла риза, но без зелени клонки. Двете момиченца веднага попитаха къде са зелените неща. Баба се засмя.

- Сега ще видите.

И докато изричаше това в двора влязоха още момичета, които носеха зелени клонки. Пеперудата, която се казваше Елица, застана по средата на двора, а другите започнаха да закрепят зелените клонки по бялата й риза. Накрая майка й сложи венец от зелени върбови клонки и всички запяха:

„Пеперуда лята през поле се мята
я дай Боже, я дай ситен дребен дъждец
да поникне просо, просо и пшеница”

Това беше молитвата за дъжд. Групата тръгна.

- Къде отиват? – попита Ника.

- Сега ще минат през няколко къщи, за да изрекат молитвата, а накрая ще отидат на реката – обясни майката на Елица.

- А ние може ли да отидем с тях?

- Да, деца, нали затова дойдохме! – рече бабата на Натали и всички тръгнаха.

Най-отпред вървеше Пеперудата, а след нея още 12 момичета. Щяха да минат през домовете на всяко момиче. Ника и Натали  гледаха случващото се с широко отворени очи. Усещаха, че нещо специално се случва и не смееха да продумат, въпреки че искаха да питат за много неща.

Когато групата влезеше в някоя къща, обикновено жената от къщата, която наричаха стопанка (после Ника и Натали щяха да питат какво означава тази стара дума!), излизаше с вода, брашно и сито. Момичетата пееха молитвения рефрен „ Дай, Боже, дъжд“,  а Пеперудата поскачаше,  въртеше се в кръг и махаше с ръце. След това „стопанката“ пръскаше с вода Пеперудата или наливаше водата през ситото, за да вали дребен дъждец, който да даде богата реколта. Накрая жената даряваше групата с брашно или други продукти за направата на хляб, за да има богато плодородие. Само беше забранено да се дават яйца, защото старите хора ги оприличавали на градушка.

Групата обиколи набелязаните къщи, като навсякъде се повтаряше едно и също – песен, танц, дарове, и се насочи към реката.

- Какво ще правят там? – не се въздържа и попита Ника.

- Сега ще видите.

Преди да стигнат до реката обаче момичетата спряха до три чешми в селото и изпълниха пак ритуала с молитвата за дъжд, но с малко по-различни думи.

"Лет летела пеперуда Вай Дудулей, дай Боже дъжд
по ораче по копаче Вай Дудулей, дай Боже дъжд
да е сита годината Вай Дудулей, дай Боже дъжд
да е сита и богата Вай Дудулей, дай Боже дъжд..”

Когато стигнаха реката всички момичетата заобиколиха Пеперудата и започнаха да свалят от нея зелените клонки и да ги хвърлят в реката, след това започнаха да се пръскат с вода една друга и весело да се смеят. 

Като поиграха с водата, дойде майката на Пеперудата и покани всички у дома им. Тя беше направила хляб с получените продукти и всички отидоха да хапнат.

Ника, Натали, бабата и дядото на Натали също бяха поканени.

- Хайде, деца, идете при групата, а ние възрастните тук ще седнем – майката на Елица подкани двете гостенчета.

Двете момиченца само това чакаха, за да могат да зададат  всичките си въпроси на Пеперудата.

-  Какво е да си Пеперуда? – веднага попита Ника. – Определено е нещо специално, нали?

- Така е – отговори с усмивка Елица. – Много отговорно е също така, и много забавно.

- А мислиш ли, че думите се сбъдват? – попита Натали.

- Кои думи?

- Тези от песните на вашата група.

- Да! Ако не вярваш, че се сбъдват, няма смисъл да го правиш! Затова е отговорно. Мама ме научи, че това не са просто думи, които да науча наизуст и да повтарям като папагал. Това са специални, свещени думи.

- Ели, ти знаеш ли защо точно пеперудата вика дъжда? – този път пита Ника.

- Когато ми казаха, че ще бъда Пеперуда, мама и другите жени от клуба, ми обясниха всичко. Казаха, че старите хора вярвали, че пеперудата общува с Бога, от него измолва дъжда. А някои са вярвали, че пеперудата е душа. Символ на душата още.

- Не се учудвам, те са толкова изящни, трябва да са божии души -  рече замислено Ника. – Много беше интересно, Ели! Благодаря ти, че ни каза всичко!

Изрече Ника и спонтанно прегърна Пеперудата. Последва угощение с най-красивия на външен вид хляб, а също и най-вкусния. Жените бяха направили много хубав хляб с цяла картина по него със капки дъжд и житни класове, а по средата с кръст. А коричката беше най-вкусната на света!

***

- Е, момичета, хареса ли ви обичаят пеперуда? – попита бабата на Натали в колата.

- Да, много интересно беше! – казаха заедно двете приятелки.

- Само едно не разбрах – рече Ника.

- Какво?

- Какво означава стопанка? От къде идва тази дума?

- Ооо, това е много стара дума – намеси се дядото на Натали. - Четох веднъж, че произходът й е от староиндийски и староперсийски и може да се преведе нещо като пазителя на дома, в случая пазителката на дома, защото стопанка е от женски род.

- Ехааа, ясно! Хубава дума! Макар и да не знаем тези старонещо си езици - засмяха се момичетата.

Ника и русалиите

Ника се събуди, но не знаеше къде се намира. Помнеше, че беше излязла с кучето на разходка и че беше обещала да се прибере навреме, т.е. преди да се е стъмнило. Но сега беше тъмно, а кучето Бибо го нямаше. Детето се изправи и се огледа сънено. Беше много тъмно , наоколо нямаше никаква светлинка, нямаше къщи, нямаше хора – пълна тишина. Момиченцето разтърка очи и видя високите дървета, които очертаваха края на гората в близост до града. Как беше стигнала до тук? Как така беше заспала? И къде е Бибо? Ника се огледа, за да се ориентира и да тръгне към дома си. В далечината видя проблясващите светлинки от крайните къщи на града и се насочи към тях.

„Не ме е страх! Не ме е страх! От какво да се страхувам – тук няма никого!“ – детето си повтаряше това, защото всъщност доста се страхуваше. Стъпваше неуверено, но възможно най-бързо, оглеждаше се, стискаше силно златното сърце за кураж, искаше да стигне възможно най-бързо до града и до вкъщи.

Изведнъж се дочу дрънчене на звънци и тих човешки говор. Ника се стресна. Не виждаше нищо в мрака, но ясно чуваше приближаващата група. Детето забърза още повече с треперещите си крачета. Изведнъж пред нея се появи група от няколко фигури, които бяха високи, облечени със странни дрехи и много страшни маски. Детето съвсем се уплаши. Опита се да се скрие в сянката на големите дървета, които бяха в началото на града. Групата обаче забеляза момиченцето и притихна, спряха да говорят и дрънчат и се заоглеждаха (малко театрално), опитвайки се да привлекат любопитството на малкото момиче. Един от групата се приближи към дървото и я повика с жест на ръката. Ника се „предаде“ и  излезе изпод сянката.

- Кои сте вие?

- Грррр – беше отговорът.

- Можете ли да говорите изобщо или само да ръмжите? – по-уверено рече детето.

- Грррр…. Говорим…. – отговори този, който се беше приближил.

- И кои сте?

- Ти защо си навън по това време? Не знаеш ли, че тази седмица не се ходи по тъмно? Ааааа? – изрече на един дъх.

- Баба спомена нещо, но днес се обърках… - каза колебливо Ника. – Кои сте вие?

- Ние сме русалиии – обади се друг от групата.

- Русалии ли? Имаш предвид русалки?

- Неее, не си ли чувала за нас?! Ние сме опаснииии… можем да отнемаме, но можем  да даряваме…. – обади се трети от групата.

-  Как така? Искаш да кажеш, че хем сте лоши, хем сте добри?! – учудено попита Ника.

- Ммм, не се бях замислил, но да! Така е!

- Разкажете ми! Моля! – не можа да скрие любопитството си Ника.

- Ние излизаме само през тази седмица…

- Русалската? – прекъсна го детето.

- Да, точно така. Тя е винаги след Петдесетница. През тази седмица хората не бива да излизат на полето да вършат работа.

- Защо? - пак го прекъсна нетърпеливото дете.

- Защото ще се разсърдим! – извика някой от групата.

- Точно така. Идваме с добри намерения да благословим труда на хората, но ако те не спазят забраната за работа през тази седмица, ставаме зли! И правим гадни заклинания! – обади се пак разказвачът.

- Какво друго искате?

- Искаме хората да не излизат по тъмно и да не приближават водите!

- А когато сте добри? – попита с очакване момиченцето.

- Тогава сме лечители, един вид лекари, но не точно. Защото не лекуваме с лекарства.

- А как тогава?

- С танц и специални думи. Ето сега сме тръгнали да лекуваме.

- Значи днес сте добри – каза с надежда Ника.

- Само дето ти се опитваш да ни разсърдиш – обади се страшен глас.

- Не, не, аз се загубих, не съм искала да ви преча – изрече сълзливо детето. – А освен това загубих кучето си!

- Спокойно, дете, не се тревожи, ще ти помогнем – рече един, който беше главен в групата и имаше спокоен глас.

- Не, не, няма нужда, ще се оправя – каза почти разплакано детето.

- Ще ти помогнем – казаха всички русалии заедно.

- А ти може да ни придружиш при посещението на болния. Да видиш как лекуваме.

- Наистина?

- Да, но имаме едно условие трябва през цялото време да мълчиш. Още от момента, в който тръгнем.

- Добре, обещавам да не говоря! – каза момичето. – И да не преча.

- Разбрахме се, тогава! Всъщност ние днес ще лекуваме много близо до къщата на баба ти и дядо ти. Ще посетим Стефан.

- А, да, дядо каза, че бил много болен.

- Точно така разбрахме и ние. И затова отиваме там. Готова ли си да тръгваме?

Ника само кимна и тръгна с групата на русалиите. По пътя тя успя да спази обещанието си да не говори. Въпреки че имаше много, много въпроси. Направи й впечатление, че човекът с добрия глас наистина е водач и носи специално знаме. От разговора им разбра още, че той е основният лечител, но не може да лекува без групата. Сега Ника се страхуваше по-малко. Единствено се притесняваше за семейството си. Сигурно се тревожат, че не се е прибрала все още. А къде ли беше изчезнал Бибо? Това също я вълнуваше.

Скоро стигнаха до тяхната улица. Ника вече се чувстваше сигурна, защото тази улица беше осветена и приветлива, не се страхуваше.

-  Сега ще трябва да те маскираме, да не те познаят – рече главният. – Ето сложи тази кожа на раменете, а на лицето тази маска.

Ника се подчини без да каже и думичка. Главният отвори пътната врата на Стефан и започна да издава странни звуци, които полека преминаха в мелодия на песен и всички запяха. Тогава излезе жената на Стефан да ги посрещне и покани при болния. Групата, която се състоеше от петима души (едва сега момиченцето успя да преброи), влезе в къщата с песен на уста. Болният беше разположен в най-голямата стая на къщата. Беше легнал на специално легло в средата. Изглеждаше много зле според Ника. Тя все пак не беше виждала други тежко болни хора. Лицето му се беше смалило и посивяло, косата му беше станала сякаш по-дълга, имаше и брада. Ръцете му бяха със същия сивкав цвят и трепереха. Русалиите застанаха в кръг около болния и взеха леко да напяват. Детето стоеше встрани като гледаше да не пречи  и да не говори. Главният на групата извади една специална торба, от която изля някаква течност. После Ника разбра, че тази торба се нарича мех и се направена от животинска кожа, а течността е специална билкова отвара. Интересно беше, че не болният пиеше от отварата, а русалиите. Много искаше да попита защо, но се страхуваше да не прекъсне лечителите, а и беше обещала да мълчи. Опита се само да гледа, въпреки многото въпроси, които напираха. Забеляза, че всеки един от групата пи от отварата по три малки глътки, като преди това измърморваше някакви думи, които детето не разбираше. След отварата русалиите продължиха с танц около болния. Главният извади знамето и накара Стефан да го целуне три пъти. И с това ритуалното лечение приключи. „Лечителите“ седнаха за малко да отдъхнат – изглеждаха уморени от работата, която бяха свършили. Един от мъжете повика Ника с жест да се приближи и рече:

- Видя ли, дете, как лекуваме?

Ника само кимна. Не смееше да пита всичко, което я вълнуваше. Успя само да попита:

- Вече излекуван ли е?

- Вярваме, че успяхме. Виждаш ли колко уморени сме ние сега. Това е защото се борихме с болестта, много жилава беше,  но напусна тялото на Стефан. Утре ще може вече да става, но сега има нужда да поспи. Между впрочем време е ти да спиш, малка приятелко!

- Да, да тръгвам. Но…

- Кажи, момиченце?

- Ще ме изпратите ли до вкъщи?

- Ама,  разбира се! Иска ли питане?!

  

За четенето

„По традиция“ около 24 май се правят статистики колко четем или не четем, колко сме грамотни или не сме. За съжаление, всичко остава в рамките на празното говорене. На 25 май всеки кара постарому – чете или не, пише правилно или не, говори книжовен език или не…

Честно казано стряскащо ми прозвучаха данните, че 12 процента от българите нямали отношение към книгите. Не само не четат, но и на практика книгите  не съществуват за тях! ЕТО това е страшното. За такива хора надежда няма. Те ще продължат да живеят в собственото си блато и мнооого ще им харесва.

Вярвам, че любовта към четенето и уважението към езика се възпитават още от най-ранна възраст първо в семейството и после в учебните заведения. Не може да изискваш от детето си да чете, като то никога не те е виждало с книга! Не може да искаш детето ти да говори красиво, когато ти не можеш две приказки да кажеш или напишеш, така че да те разберат околните.

Ние в България все умуваме как младите не четели, как били неграмотни и т.н. А какво ще кажете за възрастните, от които само половината знаят как правилно да поставят пълен член? А за онези, които от десетилетия не са пипвали книга? Как тези хора да са пример за младото поколение?!

По стечения на обстоятелствата сега живеем в Холандия и мога да ви дам пример как се възпитава интерес, а по-късно и любов към четенето. По някакъв начин държавата е решила, че може да подпомага децата в тази така важна част от живота – интереса към знанието. Разбира се, че и тук със сигурност има хора, които не се вълнуват от книги, но е факт, че се предприемат действия за промяна.

Седмица след като дъщеря ми навърши 3 месеца, получи от общината покана да се запише в местната библиотека! В писмо, адресирано до нея и с пряко обръщение към родителите, е разяснено как да постъпим, така че детето ни да има първи достъп с книгите. Да! Учудващо, но така именно се грижат холандците децата да четат и да обичат да четат. Имат специална програма, наречена BoekStart, която се грижи най-невръстните жители на общината да имат досег с книгите. Мотото на програмата е „Бебета се наслаждават на книгите!“, а целта е грижа за цялостното развитие на децата. При първото посещение в библиотеката Ника ще получи, освен първа регистрация, и куфарче с първи книжки, от онези бебешките, направени от плат и подходящи за тримесечната й възраст.

Не знам каква е статистиката за Холандия – колко процента четат; не знам колко родители отиват реално в библиотеката с бебето си и го регистрират. Виждам обаче много инициативи, в които млади хора доброволно посещават възрастни хора, за да им четат, или пенсионери, които помагат на деца със затруднения в четенето, отново доброволно. И не става дума за пари, тъй като това често е оправданието на българите да не четат, тук иде реч за потребността да знаеш. Всички се грижат за четенето, защото то дава простор и свобода на ума. Не е трудно, когато има желание!