Прибра си го тя след 15 години,
на следващия ден, след като тя тръгна.
***
- Ангелеее, излез, чакам те...
Ангел ясно чу гласа й. Сякаш
никога не си е тръгвала. Събуди го тя с вика си. Мъжът седна в леглото и се огледа.
Навън все още беше тъмно. Котката се беше свила на кълбо до изтиващата печка и
отвори едно око, за да го погледне стопанина си и пак се унесе.
- Ангелеее, къде си? Чакам те...
Пак чу гласа. Този път сякаш
идваше от двора. Старецът отметна завивката, стана бавно, облече се без да
светва лампата и тръгна да я търси.
***
Ангел си беше веселяк по душа. С
млад авантюристичен дух, обичаше да се смее и да пее. Е, обичаше и да пийва.
Затова тя все му се караше.
На 12 години беше останал без
баща и се наложи да поеме грижите за тежката работа у дома. Майка му и сестрите
му не можеха да правят всичко сами. Захващаше се с всичко вкъщи, за да отмени
майка си – все пак беше мъжът в семейството!
По същото време се случи и
Крайовската спогодба, при която България си върна Добруджа. Българите бяха
развълнувани от предстоящото преместване, колкото и неизвестни да криеше то. Една
част от хората веднага започнаха да се стягат за пътуването, други - се
колебаеха дали да изоставят всичко, което беше изградили тук, а трети -
категорично решаваха да останат. Семейството на Ангел искаше да се върне в
родината. Започнаха приготовленията и когато дойде момента тогава 12-годишния
Ангел трябваше да тръгне пеша сам с всички животни. А жените трябваше да се
придвижат с влак. Толкова копнееха да се върнат в родината, че бяха готови на
всичко. Не знаеха какво ги очаква. Не знаеха колко дълго ще трябва Ангел да
върви заедно с останалите мъже до
Добрич, а оттам щяха да ги разпределят по
обезлюдените турски села. Не знаеха колко тежка зима ги очаква в схлупените
къщури, които получиха. Но нали копнееха да се завърнат...
***
Ангел тръгна по посока на гласа,
който го поведе през зимника и задната врата на къщата. Рядко излизаше оттам,
но сега гласът го водеше.
- Идваш ли, Ангеле?
Сърцето му заби учестено,
вълнуваше се, че я чува пак.
***
С идването на пролетта нещата
взеха полека да се нареждат. Постегнаха къщата, оправиха градината, засадиха я.
Започнаха живота си на ново. Есента даже вдигнаха сватба – по-голямата му
сестра се омъжи. Животът се завъртя с ежедневния си ритъм. Полетяха годините
неусетно. Дойде време Ангел да постъпи в казармата. Вълнуваше, не беше ходил
по-далече от близкия град, а сега щеше да бъде изпратен в столицата. Не бяха
лесни тези две години. Там обаче научи да чете и пише на български, защото беше
учил четмо и писмо само на румънски. Сега се чувстваше пълноценен българин. При
първата отпуска до село даже се абонира за вестника, който идваше всяка
седмица. В казармата започна и да се почерпва по малко. Харесваше му да пийва с
другарите в града, когато ги пускаха градска отпуска.
***
Ангел светна лампата навън, усети
силна болка в гърдите си, задъхваше се, но прекрачи прага и излезе на двора...
***
След казармата Ангел се завърна,
зареден с желание да променя света. Искаше да започне работа, да се ожени, да
има деца. Беден беше, но не се боеше от
работа. И всичко, с което се захванеше му се отдаваше. Често „проектите“, които
захващаше, му омръзваха бързо, и се втурваше през глава към следващите. Имаше и
една слабост - много обичаше да пийва в кръчмата. Тогава преобразяваше света с
идеите си. Майка му, виждайки непостоянния му нрав, реши, че ще е по-добре за
него да се задоми, пък после пак да мисли за идеите си. След кратки срещи и съвещания с
приятелки, му намери прекрасна жена. Две години по-голяма от него, но много
трудолюбива и грижовна. Ангел я хареса, макар и да му изглеждаше малко
сериозна. Ожениха се зимата, но младежът все така продължаваше да витае в
облаците. Постоянно измисляше нещо ново, още работа уж за повече пари, но често
си оставяше само с работата. Печалбата се размиваше някъде между разходите за
къщата и семейството и продължителните посещения на кръчмата. Майка му не беше
доволна, даже изпитваше чувство на вина като погледнеше работливата си снаха,
която непрестанно се трудеше, макар и бременна.
***
Ангел се огледа, беше взело да се
развиделява. Беше облачна и влажна ноемврийска утрин. Дворът бе покрит с нападали
жълти и кафяви листа, пазени от високите черни силуети на дърветата. Отнякъде
изскочи кучето Мими и замаха радостно с опашка. Мъжът обаче разсеяно го погали
по гърба и продължи тревожно да се оглежда и да я търси...
***
Животът за Ангел беше прекрасен.
Работеше, измисляше нещо ново, с което бързо да спечели пари, вдигна нова къща, обичаше жена си и
двете си деца, макар че често не им го показваше. Добряк си беше, само да не
пиеше толкова...
***
Толкова много му липсваше тя през
всичките тези 15 години, че нямаше търпение пак да я зърне, да я прегърне и да
й разкаже всичко...
***
Изтъркули се животът като сън.
Много хубав сън при това. Е, имаше и горчиви моменти, но кой няма. Пък и ако ги
няма тях, как ще оцени човек сладките. Синовете му се ожениха, родиха им се
деца. Единият син беше работлив и грижовен като майка си, а другият беше повече
по приказките и изхвърлянията като Ангел. Но мъжът ги обичаше и двамата. Имаше
трима внуци – две момчета и едно момиче. Момчетата носеха неговото име, а
момичето – на жена му. Ангел най-много обичаше големия си внук. Може би защото
беше стоял при тях на село най-дълго време. Беше много палав, постоянно
измисляше някоя беля, но на Ангел това му харесваше, сякаш виждаше себе си като
дете. Обичаше зимите с големия внук, когато стояха на
топло край печката и го учеше на старите български коледни песни. После
си режеха суджук, а Ангел пийваше греяно вино с черен пипер, за да се стопли
(все му беше студено) и позволяваше на малкия глътка от винцето...
Бяха хубави години, докато
растяха внуците...
После тя се разболя и за по-малко
от година си отиде. Ангел беше съкрушен, затвори се вкъщи, не светваше лампата,
не пускаше радио или телевизия, не се хранеше, не спеше. Стоеше на тъмно и
пиеше. До един ден, в който почти беше преминал границата и се наложи големият
му син да го разтърси, да го заведе на лекар и Ангел полека-лека да се върне
към живота. Отне му цяла година....
***
- Ангелеее!
- Идвам, идвам – изрече едва чуто
и се строполи на земята...
Кучето застана до стопанина си, близна го по носа,
изскимтя леко и легна до стареца да го пази...
***
Много обичаше своята жена Ангел,
но беше убеден, че не успя да й покаже обичта си, докато тя беше жива... А не
спираше да мисли за нея, да разговаря в ума си с нея цели 15 години – до днес,
когато тя си го прибра...
