Певицата

Два се млади венчували, Калино ле млада,

в нова църква яворова,

църквите се разлюлеваа,

ют момини хубавини,

хубавини, гиздавини.

С тази песен в главата се събуди и излезе навън да поздрави лятото... То започваше днес, а тя искаше най-хубавото да й се случи...

***

Горана беше талантлива певица. Весела девойка беше. Третата, най-малка дъщеря в семейството на Йордан и Велика. Хубавица си беше и веселячка. Докато станеше сутрин, тръгваше боса по градинката да си нагледа цветенцата и да им попее. Още не сплела коси, тръгваше девойката през росата да поздрави утринта. Сестрите й се смееха, че е такава неугледна, че няма как да я харесат момците, ако в главата й са само песни и шегички; майка  й строго се караше, а баща и доволен се радваше на ведрото създание, което растеше в дома му.

Горана пеене не беше учила, но беше самороден талант. Като запееше, всеки спираше да я слуша. Защото Горана огласяше цялата улица от единия край на селото до другия. Още на седем години учителят по музика я качи на сцената в селското читалище. Оттогава всички разбраха, че там насред Добруджа расте едно талантливо момиче.  И вече не минаваше празник без участието на Горана.

***

- Зажни, Ружо, тебе лека ръка!

Леко зажни, да е леко лято,

Леко лето, како леко перо!

Запей, Ружо, ти си гласовита,

Запей, Ружо, тебе блага дума,

Леком пееш, далеком се чуе!

Сама Ружа, на сред поле била,

Сама пяла, сама отпявала.

Дочул я е Здравец из горица,

Па на Ружа тихом проговора:

- Попей Ружо, да се надпяваме!

Ти си цвеке у мала градина,

И се береш за моминска китка,

Я съм цвеке у гора зелена,

И съм цвеке над сите цвекета...

Изви глас Горана, за да подразни сестрите си, които само чакаха да се мерне навън, за да  започнат да й правят забележки, нали беше най-малката....

***

Тъкмо навърши четиринадесет години, когато я сполетя нещастието, което беляза живота й завинаги. По обичая си в онази прекрасна юлска утрин Горана тръгна из градината да нагледа цветята и както се въртеше и тананикаше, стъпи на нещо остро и изпищя. Домашните й веднага излязоха да видят какво се е случило, а тя не можеше да поеме въздух от болка и сълзи. Сестрите й веднага се засмяха – така й се падало като все боса ходи, майка й пък повтори „нали ти казах“, само баща й се втурна да я укротява. Горана се беше убола на ръждясало парче желязо, захвърлено кой знае от кога на двора, за да намери днес прекрасния глезен на девойката. Баща й я вдигна на ръце, тя обви ръце около шията му и продължи да хлипа. Наистина я беше заболяло, не се „преструваше“, както казаха сестрите й. Баща й я внесе в кухнята и прегледа ходилото й. Нямаше много кръв, но имаше малка порезна рана. Той взе малко от оная силната ракия, да дезинфектира мястото, после я превърза, целуна я по мокрото чело и я накара да се изправи. Горана стана, опита да стъпи, но много я болеше. Баща й я окуражи да пробва да се движи, за да мине по-скоро. Правейки гримаси с  лицето си момичето куцукаше, но се опитваше да ходи, все пак татко й й беше казал така. Минаха няколко седмици, но раната не зарастваше, все я наболяваше и кървеше. Баща й видимо се притесни. А една вечер Горана чу родителите си да обсъждат разтревожени, че трябва да я заведат на лекар направо в града, защото не е нормално толкова време да не се оправя. Горана иначе се беше посъвзела, даже лека-полека взе да припява. Сега обаче като чу родителите си, се поуплаши. На следващата сутрин те й казаха, че е добре да отидат на преглед в града, защото мислят, че нещо не е както трябва.

***

- Закъснели сте! – отсякоха лекарите. – Трябало да я докарате преди две седмици! Как можахте! Дъщеря ви сега ще куца до края на живота си!

Майката на Горана изпищя, вкопчи се в баща й и заплака горчиво. Баща й също заплака, а Горана само затрепера и замълча. Не пророни нито една сълза. Тя беше силна и щеше да им го покаже. Нищо, че все й се присмиваха и майка й, и сестрите й.

***

...На соборо, на люлките,

Замаглиха затамниха,

Мома Йова извишиха

Вишом небо под облаци.

Кой я видя, се я плака,

Кой я дочу, се я жали!

„Самовилите ме споходиха, също като в песента...“ често си мислеше момичето. Горана трябваше да ходи с бастун или патрица, за да не натоварва крака си. Стъпвайки на желязото, беше засегнала важно сухожилие, което щеше да спре растежа на десния й крак.

***

Горана свикна с помощните средства за придвижване, вече не ходеше боса по двора, но пак се радваше на всяко цветче от градинката си и пак запя. Сега излизаше на сцената на читалището с патерица или бастун, а гласът й все така владееше хората, които не спираха да съжаляват  девойката за сполетялото я нещастие.

Стъпил Добри на бял мермер камък,

да си мери сива гургуличка;

не удари сива гургуличка,

най удари клетото си сърце.

Викна Добри, викна та заплака:

— Дето умра, там ме заровете,

на глава ми черква направете,

на сърце ми лозе насадете,

на крака ми чешма направете;

там ще мине царювата войска,

който й грешен — Богу да се моли,

който й гладен — грозде да си бере,

който е жаден — вода да си пие!

***

Майката на Горана най се тревожеше, че малката й дъщеря ще остане стара мома. Затова се зае да й търси мъж, веднага щом тя навърши деветнадесет години. Реши, че е крайно време да я задоми. Много откази събра тя. Никой не искаше „саката“ снаха. Как ще върти къща такава жена? Каквито и аргументи да свеждаше майката, те оставаха нечути. Дъщеря й се справяше прекрасно с всякаква домакинска работа, но никой не вярваше на това.

***

Горана беше на 21, когато в селото се появи Коста. И той беше „сакат“ като нея. Беше преживял силно измръзване в казармата, вследствие на което беше трудно подвижен, трябваше да носи специални обувки, за да може да ходи без помощни средства. Младежът се установи в селото, след като получи назначение да работи като кондуктор на междуселския автобус. Коста не си търсеше жена, защото се притесняваше от своя недъг. Но тогава случайно се запозна с бащата на Горана в кръчмата, който след нещастието с дъщеря му все повече се задържаше там. След няколко ракии бащата разказа на младия мъж за най-малката си дъщеря и трагедията й.

След месец и половина Коста имаше възможност да чуе на живо талантливата Горана на новогодишното тържество в читалището. Беше поразен от гласа на талантливта девойка, плени го веселата й усмивка, въпреки всичко. Точно в този момент Коста взе решение да поиска ръката от баща й - на Васильовден – нова година, нов късмет, така си рече.. Бащата беше възхитен от младежа, от смелостта му; харесал го беше – скромен младеж, работлив, не се изхвърляше като другите момчета от селото. Горана също хареса Коста. Хареса добротата в очите му, вниманието, с което говореше с всеки. Младата жена даде съгласието си и вдигнаха сватба по Ивановден.

- Ой ви вази, коледари,

га питате да ви кажа,

отде си зеф тази риза:

по поли й дребно дзвезди,

по ръкави змейновунци,

на плещи й есен месец,

на чело й ясно слънце -

бавила съм Млада бога,

дарила ма й Божа майка,

дарила ма й тази риза,

тази риза копринена:

по поли й дребно дзвезди,

по ръкави змейновунци,

на плещи й есен месец,

на чело й ясно слънце!

Наздраве ти, малка мома,

нега пеем, бога славим!

Късметлийка се почувства Горана, избрана тъй да се каже. Нямаше да остане стара мома, къща щеше да върти, па да й се подиграват сестрите й колкото искат сега...

***

Родителите на Горана дадоха старата къща на баба и дядо й и младите заживяха там – влюбени и щастливи.

Горана започна редовна работа в читалището, а Коста продължи да работи като кондуктор по междуселските автобуси. Въпреки недъзите си, двамата заживяха добре, бързо свикнаха един с друг. Разбираха се без думи понякога.

***

Любили се до две млади,

Коледе, Коледе ле!

Любили се, лъгали се

От мънинки до големи;

Дошло време да се земат

Да се земат, да се женят -

Момина мама не я дава!

Закачливо припяваше Горана. Щастлива беше...

***

Изминаха 4 години от сватбата им, а все още нямаха детенце. И двамата искаха, но не се получаваше. И пак към лекарите се обърнаха. Този път не бяха „закъснели“, просто нямаше как да стане. Този път Горана плака горчиво дни наред, спря да пее, посърна, посивя. Тогава майка й се намеси. Сега тя беше по-силна, взе да търси решение.

Предложиха им да си осиновят дете. При все, че има толкова изоставени деца, защо да не вземат да отгледат едно. Младите се съгласиха, послушаха старите.

След 6 месеца доведоха Милко у дома. Той беше най-красивото и спокойно бебе на света. Обикнаха го веднага.

***

Mалечкоо, убоо, о Лазаре,

на диван ми седеше

со яблоко играше,

майка ле му викаше:

- Малечкоо, убоо,

доста седе на диван,

доста играш с яболко,

да н'те царот догледат,

да н'ти царство поклонит!

Уще речта не рече,

ми го цару догледа

и му царство поклони.

Все тази песен му припяваше Горана – на детето цар. Милко беше много умно  момче от съвсем малък и работлив се оказа като порасна. Помагаше много на родителите си, а те се гордееха със сина си, радваха се, че носи техните добри сърца, въпреки че не беше роден от тях.

Подухнали ми ти бел ветар

и низ Дунав, и воз Дунав,

та извеял врана коня,

на конята синьо седло,

на седлото малко дете,

на детето синя капа,

капата му обнизана:

колку билки, толку здравки,

да е дете млогу живо,

млогу живо, заман здраво,

от година до година!

***

Радваше ги момчето, но дойде време да се отдели от тях. Пратиха го в града да се изучи. Там Милко се промени. „Друг е! Не е същият!“ – не спираше да повтаря майката, усещаше детето си много добре тя, при все че не го беше раждала...

Коста също забеляза резкия тон, нервността, нетърпеливостта на сина си. Не искаше да признае, но разбра, че синът им често в кръчмата стои, харчи парите си там, мрачно гледа, недоволен е от живота на село, иска друго, без да знае какво. Не се хвърля да помага на сакатия си баща, както преди, не се смее, не говори много, все гледа да приляга и да спи, все едно не е спал от години...

Веднъж докато караше редовната смяна на автобуса, Коста неволно чу разговор на двама младежи. Беше ги виждал и преди, бяха на възрастта на Милко. Говореха именно за сина му как се биел в кръчмата, ама онези добре му „цепнали“ главата. Коста не се въздържа и седна до тях.

- А сега кажете какво станало с Милко? – рече твърдо Коста.

Момчетата се уплашиха,  спогледаха се, но заговориха един през друг:

- Ми той Милко все се прави на много голям, ама си намери майстора...

- Оная вечер пак се сби, но момчетата се оказаха по-силни...

- Или пък Милко бе по-пиян от обикновено...

- Абе фраснаха го с една бутилка в главата и той се строполи като зряла круша – ухили се единият. 

- И кога стана това? – пак пита Коста.

- А че трябва да има две-три седмици вече...

- Оттогава не е добре Милко – заяви момчето. – Все от глава се оплаква, не пие толкова. Идва пак в кръчмата, но сега не се хвърля да се бие.

- Пък и не стои дълго, не понася шума...

Коста стана от седалката и тръгна да продава билети на новите пътници. Не каза нищо на момчетата. Но сега разбра защо синът им е различен, защо поведението му е такова...

***

Една съботна сутрин Горана викаше Милко да излезе на двора да й помогне, че не успяваше да запре част от овцете. Той не чуваше или не искаше да чуе майка си. А тя беше съвсем безпомощна с животните и патериците. Затова и завика по-силно. Тогава Милко излезе разлютен, главата адски го болеше, очите му бяха по-кървави от всякога, Горана се уплаши като го видя. Без да каже нищо Милко събори майка си на земята и я ритна. Горана ахна, не я заболя от удара, а от обидата. Без да каже нищо Милко загърби майка си и прибра животните. След това влезе вкъщи без да подаде ръка на майка си да се изправи или да й се извини...

***

Запя Горана и сега, запя на ум.

Чул се е Стоян и прочул,

че има Стоян, че има,

че има двори камени,

у двори кули железни,

у кули бачва олово,

у бачва вино червено,

у вино елен играе,

сас позлатени рогове

и на рогове пиргове,

и на пиргове тугове,

на тугове синьо седло,

на седлото мажко дете,

у рака му златна чаша,

у чашата студна вода,

у водата росна китка.

Водата е от чешмата,

китката е низ градина,

що я брала малка мома.

Плачеше сърцето й с кървави сълзи, ала с песен можеше да преглътне тя. Постоя на земята припявайки на ум. После лека-полека успя да се изправи и да влезе у дома си. Не проговори цял ден. Не каза нищо на Милко, а и той не продума. Беше се захлюпил пак на леглото да спи.

Когато Коста се прибра, веднага разбра, че нещо не е наред. Веселието на дома се беше изпарило. Очите на жена му бяха мокри.

- Какво се е случило тук?

Горана само поклати глава и заплака. Коста я прегърна и я остави да се наплаче. После тя му разказа всичко. Страхуваше се да не се ядоса мъжът й, въпреки че той никога не беше гневен. И сега не се разгневи, а разказа:

- Нашето момче не е добре с главата, Горано. Днес разбрах, че често се биел в кръчмата. Но преди време го ударили сериозно и той загубил съзнание...

- Затова ли е такъв напоследък? – преглътна всички сълзи Горана.

- Явно, ще трябва на лекар да го заведем, да му помогнем, той си е нашето момче...

-  Нашето момче, Коста...

Прегърнаха се съпрузите, поплакаха си, а на другия ден започнаха да помагат на единствения си син... Трябваше да успеят, нали бяха късметлии... И Горана пак запя...

Ангел

Прибра си го тя след 15 години, на следващия ден, след като тя тръгна.

***

- Ангелеее, излез, чакам те...

Ангел ясно чу гласа й. Сякаш никога не си е тръгвала. Събуди го тя с вика си. Мъжът седна в леглото и се огледа. Навън все още беше тъмно. Котката се беше свила на кълбо до изтиващата печка и отвори едно око, за да го погледне  стопанина си и пак се унесе.

- Ангелеее, къде си? Чакам те...

Пак чу гласа. Този път сякаш идваше от двора. Старецът отметна завивката, стана бавно, облече се без да светва лампата и тръгна да я търси.

***

Ангел си беше веселяк по душа. С млад авантюристичен дух, обичаше да се смее и да пее. Е, обичаше и да пийва. Затова тя все му се караше.

На 12 години беше останал без баща и се наложи да поеме грижите за тежката работа у дома. Майка му и сестрите му не можеха да правят всичко сами. Захващаше се с всичко вкъщи, за да отмени майка си – все пак беше мъжът в семейството!

По същото време се случи и Крайовската спогодба, при която България си върна Добруджа. Българите бяха развълнувани от предстоящото преместване, колкото и неизвестни да криеше то. Една част от хората веднага започнаха да се стягат за пътуването, други - се колебаеха дали да изоставят всичко, което беше изградили тук, а трети - категорично решаваха да останат. Семейството на Ангел искаше да се върне в родината. Започнаха приготовленията и когато дойде момента тогава 12-годишния Ангел трябваше да тръгне пеша сам с всички животни. А жените трябваше да се придвижат с влак. Толкова копнееха да се върнат в родината, че бяха готови на всичко. Не знаеха какво ги очаква. Не знаеха колко дълго ще трябва Ангел да върви заедно с останалите мъже  до Добрич, а  оттам щяха да ги разпределят по обезлюдените турски села. Не знаеха колко тежка зима ги очаква в схлупените къщури, които получиха. Но нали копнееха да се завърнат...

***

Ангел тръгна по посока на гласа, който го поведе през зимника и задната врата на къщата. Рядко излизаше оттам, но сега гласът го водеше.

-  Идваш ли, Ангеле?

Сърцето му заби учестено, вълнуваше се, че я чува пак.

***

С идването на пролетта нещата взеха полека да се нареждат. Постегнаха къщата, оправиха градината, засадиха я. Започнаха живота си на ново. Есента даже вдигнаха сватба – по-голямата му сестра се омъжи. Животът се завъртя с ежедневния си ритъм. Полетяха годините неусетно. Дойде време Ангел да постъпи в казармата. Вълнуваше, не беше ходил по-далече от близкия град, а сега щеше да бъде изпратен в столицата. Не бяха лесни тези две години. Там обаче научи да чете и пише на български, защото беше учил четмо и писмо само на румънски. Сега се чувстваше пълноценен българин. При първата отпуска до село даже се абонира за вестника, който идваше всяка седмица. В казармата започна и да се почерпва по малко. Харесваше му да пийва с другарите в града, когато ги пускаха градска отпуска.

***

Ангел светна лампата навън, усети силна болка в гърдите си, задъхваше се, но прекрачи прага и излезе на двора...

***

След казармата Ангел се завърна, зареден с желание да променя света. Искаше да започне работа, да се ожени, да има деца. Беден беше, но не се боеше  от работа. И всичко, с което се захванеше му се отдаваше. Често „проектите“, които захващаше, му омръзваха бързо, и се втурваше през глава към следващите. Имаше и една слабост - много обичаше да пийва в кръчмата. Тогава преобразяваше света с идеите си. Майка му, виждайки непостоянния му нрав, реши, че ще е по-добре за него да се задоми, пък после пак да мисли за идеите си. След кратки срещи и съвещания с приятелки, му намери прекрасна жена. Две години по-голяма от него, но много трудолюбива и грижовна. Ангел я хареса, макар и да му изглеждаше малко сериозна. Ожениха се зимата, но младежът все така продължаваше да витае в облаците. Постоянно измисляше нещо ново, още работа уж за повече пари, но често си оставяше само с работата. Печалбата се размиваше някъде между разходите за къщата и семейството и продължителните посещения на кръчмата. Майка му не беше доволна, даже изпитваше чувство на вина като погледнеше работливата си снаха, която непрестанно се трудеше, макар и бременна.

***

Ангел се огледа, беше взело да се развиделява. Беше облачна и влажна ноемврийска утрин. Дворът бе покрит с нападали жълти и кафяви листа, пазени от високите черни силуети на дърветата. Отнякъде изскочи кучето Мими и замаха радостно с опашка. Мъжът обаче разсеяно го погали по гърба и продължи тревожно да се оглежда и да я търси...

***

Животът за Ангел беше прекрасен. Работеше, измисляше нещо ново, с което бързо да спечели пари, вдигна нова къща, обичаше жена си и двете си деца, макар че често не им го показваше. Добряк си беше, само да не пиеше толкова...

***

Толкова много му липсваше тя през всичките тези 15 години, че нямаше търпение пак да я зърне, да я прегърне и да й разкаже всичко...

***

Изтъркули се животът като сън. Много хубав сън при това. Е, имаше и горчиви моменти, но кой няма. Пък и ако ги няма тях, как ще оцени човек сладките. Синовете му се ожениха, родиха им се деца. Единият син беше работлив и грижовен като майка си, а другият беше повече по приказките и изхвърлянията като Ангел. Но мъжът ги обичаше и двамата. Имаше трима внуци – две момчета и едно момиче. Момчетата носеха неговото име, а момичето – на жена му. Ангел най-много обичаше големия си внук. Може би защото беше стоял при тях на село най-дълго време. Беше много палав, постоянно измисляше някоя беля, но на Ангел това му харесваше, сякаш виждаше себе си като дете. Обичаше зимите с големия внук, когато стояха на топло край печката и го учеше на старите български коледни песни. После си режеха суджук, а Ангел пийваше греяно вино с черен пипер, за да се стопли (все му беше студено) и позволяваше на малкия глътка от винцето...

Бяха хубави години, докато растяха внуците...

После тя се разболя и за по-малко от година си отиде. Ангел беше съкрушен, затвори се вкъщи, не светваше лампата, не пускаше радио или телевизия, не се хранеше, не спеше. Стоеше на тъмно и пиеше. До един ден, в който почти беше преминал границата и се наложи големият му син да го разтърси, да го заведе на лекар и Ангел полека-лека да се върне към живота. Отне му цяла година....

***

- Ангелеее!

- Идвам, идвам – изрече едва чуто и се строполи на земята... 

Кучето застана до стопанина си, близна го по носа, изскимтя леко и легна до стареца да го пази...

***

Много обичаше своята жена Ангел, но беше убеден, че не успя да й покаже обичта си, докато тя беше жива... А не спираше да мисли за нея, да разговаря в ума си с нея цели 15 години – до днес, когато тя си го прибра...

В очакване

Може да ги видите при всяко хубаво време, без значение от сезона, и двете, там, на пътя, край магистралата. Двете са приятелки от десетилетия, че даже и съседки. И двете си имат причина да седят точно тук на това кръгово всеки следобед. Какво правят тук ли? Ами чакат. Мариоара и Санда са над 70-годишни и живеят в селото цял живот, а къщите им са разположени на 500 метра от главния път. Селото обаче  доста се промени от младостта им. Някога беше голямо село, пълно с млади хора, много деца растяха тук край бабите си. Имаше работа за младите, детска градина за малките и училище за по-големите деца. Настъпиха промените в страната и селището неизбежно се промени. Все повече нямаше препитание за младежите, все по-често взеха да гледат към големите градове и постепенно да се изнасят на там. Селото се разреди, останаха старците да изживеят старините си. Намираше се от време на време работа за младите, но повечето предпочитаха да търсят щастието си в градовете, а някои и в чужбина. През селото минава главен път от Румъния в посока за България и движението е много интензивно всеки ден – камиони и леки коли прелитат непрестанно и в двете платна. От шест години близо до мястото, на което се събираха приятелките, построиха кръгово, за да намалят скоростта, тъй като на бившето кръстовище ставаха много катастрофи, причинени от засилените шофьори. Даже построиха и параклис отдясно на пътя в памет на загиналите. Та сега уж повечето намаляха скоростта, но имаше и доста „състезатели“.

Нашите героини обаче не се плашеха от движението. Може да се каже даже, че хич не го забелязваха. Седяха си кротко, говореха си и наблюдаваха. Понякога даже вземаха по някое ръкоделие, за да не скучаят, да са заети ръцете им. Много хора им се чудеха как може да стоят на този натоварен, шумен път. Как изобщо поемаха дъх сред всичките тези изгорели газове?! На двете жени обаче това не им правеше впечатление. Те си имаха „задачи“, затова стояха тук. Санда чакаше внука си. Той е шофьор и често минава през селото или поне така твърди. Последният път, който беше преди 5 години, обеща на баба си да й донесе нов телевизор, че нейният съвсем не се виждаше, дори като дръпнеше завесите в стаята. Може да се каже, че го използва повече като радио, звук има, картина – не. Та Александру каза на баба си, че в четвъртък ще донесе нов телевизор, но не уточни кой точно четвъртък. И така баба Санда си чакаше. Първо излизаше край пътя само в четвъртъците, след това всеки ден. Само да не валеше, че хич не обичаше да се мокри. Санда всеки път вземаше и ръчната количка, че да не разхожда момчето до къщата – да й го подаде и да тръгне. Е, чакаше си тя така първоначално в четвъртъците, докато към нея не се присъедини Мариоара. Тя  пък все  чакаше мъжа си да си дойде от работа, още от млади години. Като привърши с къщната работа, излизаше навън на улицата да го чака. Така си бяха свикнали. Тя цял живот беше работила у дома си. Беше отгледала 4 деца, но ритуалът на нея и съпругът й беше този – като свърши всичко у дома, да излезе да го посрещне от улицата. Бяха женени 53 години, но не спряха с тази традиция. Е, мъжът на Мариоара почина преди четири години и половина, но тя все излизаше да го посреща след работа. Така Санда и Мариоара чакаха всеки ден на „тяхното място“ край пътя.

И ако се мислите, че нашите героини нещо са „мръднали“ с възрастта, лъжете се. Спрете ли при тях да поговорите, дори само за десет минутки, ще разберете с какви жени си имате работа. Жени мъдри, жени, които много искат да живеят, да не спират да се веселят, да не променят живота си… А той животът се променя…

Двете възрастни жени обичаха да говорят помежду си и с хората, които минаваха и ги заговаряха. Бяха компетентни по всякакви въпроси - от тънкостите на ароматната пилешка яхния, през тайните на избелването на ленените завивки, вкусните консерви за зимата, взаимоотношенията между хората до политическите въпроси, свързани с корупцията в Румъния. 

Днес ги вълнуваше времето. Беше средата на юли, а жегите ставаха все по-непоносими. Тревожеха се за градините си със зеленчуци, които трябваше често да поливат, ако искат да оберат реколтата и да направят зимнини. А това си беше тежка работа и за двете.

- Цяла сутрин поливах, много се изморих – въздъхна тежко Санда.

- Е, ти пък! Аз не се уморих, ама ей тука крака ме боли нещо – отговори Мариоара.

- Ми то пак е нещо лошо - дали ще се умориш, или нещо ще те заболи, все е заради тежката работа – констатира Санда. - Догодина няма да слагам толкова зарзават!

- Да, да...

- Правих онази рецепта за лютите чушки, дето ми я даде Ана.

- И как е? Получи ли се? – заинтересува се Мариоара.

- Ми така мисля. Хубав цвят добиха и аромат също. Като дойде Александру, ще отворя, да ги пробваме, да хапне детето. Той обича да си подлюти...

- Той и моят мъж хапваше лютичко. Да взема и аз да я направя. Къде ли дянах рецептата обаче

- Аз ще ти я дам да си я препишеш – услужливо каза Санда.

- Казаха, че ще вали утре…

- А те все така казват, но още не е заваляло. Цял месец вече стана – мръщи се Санда.

- Пак ще поливаме утре - отговаря приятелката й.

После взеха да обсъждат детайлите по напичането на вълнените дрехи – процедура, която правеха всяко лято. В най-горещите дни на лятото, обикновено през юли и август изваждаха всички прибрани ръчно тъкани вълнени дрехи, останали от майки и свекърви, и ги разполагаха на простира и по оградите да вземат слънце. После ги изтупваха и прилагаха всевъзможни методи за предпазване от молци. Следваха тази традиция от десетилетия, въпреки че осъзнаваха, че е безсмислена. Какво ще стане с тези дрехи, когато те си отидат от този свят? Кой ще ги пече всяко лято? Обикновено замълчаваха, когато стигнеха до тези разсъждения…

Дойде ред да обсъдят новините от селото. Кметът беше обявил кога и как ще направят събора тази година и жените се вълнуваха от това. Отдавна им се искаше да потанцуват, въпреки болежките в краката, а на събора обикновено имаше такава възможност. Обичаха тези дни от годината. Селото обикновено празнуваше три дни през август. Организираха се различни събития с песни и танци на малкия площад. Идваха забравени роднини. Хората се събираха на сладки приказки и вкусни гозби. Спираха за малко ежедневните грижи  на лятото, сякаш за да поемат дъх и да продължат след това…

Смениха темата с тази за политическите промени в страната, но много се дразнеха на управниците и не разискваха дълго тези въпроси. Започна да се здрачава и решиха да се прибират по къщите си. Беше минал още един летен ден в очакване.

***

 И двете са наясно, че напразно стоят там на пътя, че нито внукът на Санда ще дойде да й донесе нов телевизор, нито съпругът на Мариоара, вече ще се завърне от работа. Но това е тяхното време „на спокойствие“. Време, в което могат да изкажат всичките си мисли на глас, само няма кой да ги запише…

Сватба в Хийтхоoрн

Хийтхоорн

Решиха да направят традиционната за Хийтхoорн сватба, тъй като корените на Марике бяха от това живописно холандско селце. Селото се намира в североизточната част на страната и е построено изцяло върху вода – по-точно на островчета, обградени отвсякъде с вода, а това се е получило, защото някога по тези места хората са се издържали, копаейки торф. Тук  може да се придвижваш само с лодка по тесните канали или да се движиш пеш по единствената тясна улица, а ако искаш да стигнеш до дома си, трябва да преминеш по дървения мост пред него. Марике не беше идвала тук за по-дълго време от два-три дни от 5 години насам, защото  от толкова постоянно се беше установила в Лондон.  А преди това прекарваше всяко лято по две седмици при баба си. В английската столица жената срещна и годеника си Том, с когото заживяха почти веднага заедно. Миналото лято го доведе да се запознае с баба й и на Том страшно много му хареса идеята да направят сватба като тази, за която се разказва в местния музей. Марике не беше мислила за това, но като че ли идеята не беше лоша. Още повече, че тя много обичаше баба си – единствената й останала роднина, след като родителите й загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше на 15 години. Щеше да бъде прекрасно, да подготвят всичко с любимата си баба и според местните традиции.

Така младата жена пристигна преди месец. (За щастие, след като беше работила дълго време в адвокатската кантора, й разрешиха да отсъства по-дълго от обичайното). След като прекараха една седмица в основно почистване на къщата, бабата и внучката се заеха да приготвят сватбените дрехи на булката. Според традицията младоженката трябваше да продължи да ходи със сватбената си рокля няколко дни след сватбата, освен това трябваше да приготвят малката бяла шапка от брюкселска дантела, към която се прикрепят златни украшения точно над слепоочията, а обувките да поръчат при местния обущар, който правеше невероятно красиви (а и удобни сватбени пантофки). Преди да се заемат с шева на роклята, Марике и баба й бяха прелистили стотици страници от старите списания, струпани на тавана, за да изберат най-подходящата, и разбира се, най-красивата. Избраха красив модел от две части – с дълга пола и горна вталена част с дълги ръкави, богато бродирани. Тъй като бабата на Марике цял живот беше шила дрехи за удоволствие – собствено и на приятелките си – имаше купища запаси от платове, които в днешно време трудно можеше да се намерят. След щателно преглеждане на запасите, двете жени избраха пепелнорозов шифон, който решиха да гарнират с прекрасно мастилено кадифе. Бабата на Марике беше толкова ентусиазирана от идеята да направи прекрасна рокля за единствената си внучка, че не спеше от вълнение и плануване как точно да стане всичко. Разбира се, имаше работа и за бъдещата булка. Тя трябваше да избродира ръкавите, долната част на полата и деколтето с нежни цветя, които баба й й беше показала. Прекрасни бяха тези моменти на творчество. Двете жени сякаш ставаха едно цяло, една душа, превръщаща парчетата плат и разноцветните конци в изящество. Говореха си, както някога. Възрастната жена разказваше истории за сватби на свои приятелки, за тогавашните приготовления, а Марике слушаше в захлас. Толкова уютно й беше станало. Допреди да дойде тук водеше съвсем различен начин на живот. Беше се превърнала в робот, който става рано, работи, среща се с Том, после пак работи, два пъти седмично ходи на фитнес, понякога й оставаше време и за глезотии в спа центъра недалеч от дома й и след това отново същото. А сега сякаш се бе родила отново. Беше забавила хода изцяло. Успяваше да се наспи пълноценно, заради тишината на Хийтхоорн, заради уюта на дома, заради близостта с баба си. Сега ставаше рано с желание, разхождаше се рано по безлюдната уличка, понякога вземаше и Били, кучето на баба й, после се прибираше, за да закусят и пият кафе заедно, и тогава започваха творенето. На пръв поглед дните бяха еднакви, но Марике толкова се зареждаше тук, че не усещаше еднообразие или скука. С непрестанна работа успяха да направят роклята  за една седмица. Получи се наистина изящна дреха, която много отиваше на русата жена. Междувременно пристигна и дантелата от Белгия, с която баба й уши сватбената шапка, а Марике приши златните украшения.

Следваше да подготвят всичко останало. Според традицията тук празненството беше преди сключването на гражданския брак в кметството. Три дни траеха празненствата – обикновено в дома на булката идваха приятели и роднини, хапваха традиционни лакомства, танцуваха и пееха. След трите дни се отиваше в кметството с лодка, където се осъществяваше сключването на гражданския брак. Тогава пак отиваха в дома на булката, за да пият кафе и хапнат сладки. В този ден се спазваше традицията, в която на неженените девойки се сервира в специални сватбени кафени чаши, най-често в розово, а на младежите – в синьо. На времето ако девойка поднесе кафе на младеж в синя чашка по време на сватбеното кафе, се считало, че без думи му дава знак, че го харесва. Разбира се, хората някога били доста срамежливи, та се случвало по-притеснителните момчета на зачервят бузите от стеснение и да изпият набързо горещото кафе, за да се махнат от помещението час по-скоро. Когато изпиели кафето и хапнели от сладкишите, всички се връщали към обичайните си делнични задължения, тъй като сключването на брака официално ставало в делничен ден.

Баба и внучка решиха, че няма да е по силите им да сготвят храна за около 50 души, които очакваха да дойдат на празненствата и затова се заеха да търсят подходящи фирми за кетъринг, които да осигурят всичко необходимо за трите дни празнуване и след това сладкишите за деня на сватбата. Трябваше да поръчат и украса за дома на баба й. Марике реши, че ще може да се справи с украсата, ако има нужните материали и се зае да търси такива в интернет. Успя да намери много красиви цветя, дантели и панделки в екрю, бледорозово и бяло и се зае да измисля украсата. Баба й я насърчаваше да прави нещо с ръцете си, защото виждаше колко има нужда детето й да твори, за да забрави за еднообразието на живота, в което се беше потопило. За няколко дни Марике направи чудеса. Нямаше търпение да преобрази къщата на баба си. Междувременно се сети, че ще трябва да намери и хотел за гостите си от Лондон, тъй като нямаше как да съберат всички в къщата. За нейна радост и това се разреши без проблем. В по-новата част на селото, в която можеше спокойно да се влиза с автомобил, вече бяха изникнали и  хотели. Младата жена успя да резервира стаи за гостите си. Намериха фирма, която да осигури храната, а Том щеше да доведе свои приятели музиканти, които да се погрижат за настроението на гостите.

Том пристигна седмица преди сватбата и беше поразен от промяната у своята годеница. Тя беше по-усмихната и по-спокойна от всякога, нямаше и следа от уморените й очи и мрачното настроение, което я обземаше понякога, следствие на преумората. Не можеше да се въздържи и да й каже, че я намира за променена:

- Различна си, любима! Обичам те! – изрече и я прегърна.

Марике не можа да скрие усмивката си.

- И аз те обичам!

- Направила си чудеса! – възкликна Том като видя какво е направила годеницата му, за да украсят дома на баба й.

- Но имам нужда от помощта ти, за да поставим всичко това на правилното място.

- Разбира се, само кажи как и къде! – Том сякаш мигновено се беше заразил от приповдигнатото настроение, което неусетно бяха създали двете жени, докато подготвяха сватбата.

- Нека първо да обядваме и след това ще се заемем с делото! – каза Марике и го поведе към кухнята, откъдето се носеше аромата на вкусния обяд, който бяха приготвили с  баба си.

Обядът беше превъзходен, обновяващ градските сили на гостите и същевременно зареждащ за нови дела. Така двамата годеници се впуснаха в следобедно декориране на дома. Къщата се освежи с нежните цветя, панделки и свещи, които поставиха на всякъде.

Следващите дни се заеха с градината. Бабата на Марике поддържаше безупречна градина в задния двор, така че младите хора нямаха чак толкова много работа тук, само добавиха още няколко маси и различни столове, за да има за всички място, ако времето се задържеше така хубаво и можеше да се празнува на открито. Том и Марике толкова се захласваха в приготовленията, сякаш това беше по-важно от самото събитие. Сега имаха време да са заедно, да си говорят, да се обичат още повече…

Някои от гостите дойдоха още за първия ден от празненствата, тоест в петък. Всички бяха възхитени от магическото място Хийтхоорн, което в превод означава Козият рог. Том и Марике предложиха обиколка на селото с лодка за първите пристигнали. Каналите тук наистина бяха много тесни, а трафик не липсваше – селцето беше доста посещавано, и всички предпочитаха да се възползват от многобройните лодки под наем, за да разгледат наоколо. След обиколката беше дошло време за първата вечеря у дома на Марике. Музикантите бяха поставили уредбите в градината и вече свиреха страхотна музика, когато сервираха основното ястие. За щастие нощта беше топла, а небето, обсипано със звезди. Всички се забавляваха, танцуваха, смееха се, говореха. Сякаш времето беше спряло.

- Бях толкова напрегната преди да дойда тук, а сега все едно съм потънала в безвремие, - сподели  Марике на баба си.

-  И аз се чувствам така… – изненада ги гласа на Том. – Винаги съм смятал, че да организираш сватба и да я преживееш, е голям стрес, а сега … сега се чувствам безкрайно щастлив и спокоен!

- Добре, че предложи да я направим тук, Том! – Каза Марике и целуна бъдещия си съпруг по бузата.

- Радвам се, че се съгласи!

- Благодаря ти, бабо! – Марике прегърна баба си и избърса очите й, а Том повтори след нея.

- Благодаря ти, бабо! Може ли да те наричам вече така? – попита мъжът.

- Разбира се, ти си  мой внук! Добре дошъл, синко!

В абсолютна хармония преминаха трите дни преди официалното сключване на брак. Всички присъстващи се бяха захласнали и изпаднали в състояние на мир със себе си и със света...

В понеделник сутринта Марике сложи сватбената рокля, бялата шапка и кокетните пантофки. Рано сутринта с баба си бяха украсили сватбената лодка и сега заедно с Том под ръка и баба си, се отправи към  нея. За останалите гости  бяха наели лодки, с които да се придвижат до кметството за сватбената церемония.  Направиха си снимки за спомен (като тези в музея), както заяви някой от гостите, и всички заедно влязоха в кметството. Церемонията не трая дълго. Двамата млади си казаха да, пиха шампанско, направиха си още снимки и се върнаха в дома на Марике за традиционното сватбено кафе. Изпълниха ритуалите със сервирането в специалните чашки, пошегуваха се с по-младите, ядоха сладки и с това сватбата приключи. Гостите си тръгнаха, а в къщата останаха само Том, Марике и баба им. 

Перуника

Перуника е руса красавица. Харесваше й да се нарича лечителка. „Лечителство“ беше учила, на хората да помага искаше. Болни бяха мнозина – с болни тела и по-страшното - с болни души. Перуника знае  всяко стръкче или тревица какво лекува и как успокоява болните души.  Младата жена обаче има дефект по рождение – липсват й пръсти, по-точно има само 8 на ръцете, а показалците й не израснаха, останаха по-малки от останалите пръсти. Родена по време на русалската неделя преди 35 години, Перуника израсна като изключително интелигентна жена. И малко суеверна.

Завърши медицина на Запад, а сега приключи труда си свързан с хомеопатията и й предстои да защити доцентура. Много усърдна в работата си беше Перуника. Още от малка си беше такава.  Сега обаче една седмица ще почива няма да прави нищо, защото ще дойдат русалиите.

Не може да се каже, че имаше лесно детство. Тъй като нямаше братя и сестри, момичето силно копнееше да общува със свои връстници и често търсеше контакт с тях. Децата обаче често я обиждаха с премите си въпроси относно състоянието на ръцете й. В началото обясняваше компетентно на децата, че така се е родила, заради грешка в природата (така й бяха казали родителите, за да обяснят различията от останалите), после много плачеше заради това. В грубостта си взеха да й се подиграват и да я наричат вещица. Това много я обиждаше и същевременно плашеше, защото знаеше това-онова за вещиците от детските приказки и то не беше положително. Въпреки желанието си за общуване, Перуника се затваряше и с часове четеше книжки за растителния и животинския свят, след това започна да се вълнува и от човешката анатомия с идеята да помогне на себе си.

Обожаваше растенията и особено билките. Вярваше в силата им. А може би вярваше на историите, които й разказваше съседката баба Тинка. Тя беше лечителка и цяло лято събираше билки и ги сушеше под навеса на къщата си. Баба Тинка често гледаше Перуника, когато родителите й бяха заети, а и си играеше с нея, когато децата не я искаха. Тинка разказваше увлекателно за силата на всяка трева, която беше набрала. Подканяше детето да пипа с „различните“ си ръчички тревите, да ги стрива леко и да ги мирише. Харесваха й ароматите на Перуника и така започна да чете още повече за растенията.

Веднъж баба Тинка разказа на Перуника за русалиите. Според нея те бяха чудати същества хем зли, хем добри. Явявали се в седмицата след Духовден и били способни да излекуват нелечими болести или да поразят някого с "русалска болест.

Перуника отдавна не се притесняваше от своя физически недостатък. Струваше й много, но преодоля  многото огорчения. Разказите за русалиите все не й излизаха от главата. Беше решила, че по някакъв начин е свързана с тези създания. Мислеше си, че е точно като  тях – хем може да помага, хем може да наранява, заради инвалидността си.

Помнеше едно лято, беше на около 5-6 години, баба Тинка я извика през оградата да отиде при нея. Денят беше неделя по обед. Родителите на Перуника си бяха легнали за следобеден сън, но на момиченцето му беше много горещо и не можа да заспи. Буквално приспа майка си и излезе на двора. Чудеше се с какво да се занимае. Тогава точно баба Тинка я повика.

-   Искаш ли да ми помогнеш, Перунче?

- Да! - отговори със светнали очи русото момиче, най-после беше дошъл краят на скуката.

- Ще идем за пелин, репей и орехова шума! – обяви тържествено старата жена.

-  И защо са ти?

- Утре ще дойдат русалиите! Трябва да се пазим!

Момичето потръпна. Щяха да дойдат онези чудатите, ами ако я вземат!

- Как ще се пазим, бе бабо? – очаквателно гледаше зеленоокото момиченце.

- Като наберем тези растения, ще ги сложим на различни места в къщата, за да не идват поразиите – обясни търпеливо баба Тинка. - Хайде да тръгваме.

Тръгнаха двете по улицата и скоро продължиха по черния път към селото. Повървяха малко под яркото слънце и не след дълго се озоваха на една дъхава поляна.

- На какво мирише, бабо? – попита Перуника.

-  Ето, това е пелинът.

- Ама на горчиво мирише? – въпросително погледна момиченцето.

- Да, браво, мило. Така е, горчива е тази билка, ама има способността да чисти от мръсотии. Затова и отблъсква русалиите.

- Ще берем ли, бабо?

- Да, ти ще откъснеш 7 стръка и аз толкова. Можеш ли да го направиш?

- Е, да!

Започнаха да берат мълчаливо или почти – момичето тихичко си шепнеше броя им.

- Седем! – обяви Перуника, а баба Тинка се усмихна и подаде своите стръкове на детето да ги носи.

- Сега продължаваме – каза възрастната жена и отново поеха по тясната пътечка. След петнайсетина минути стигнаха до ниски храсти, до които имаше пораснали доста репеи. Някои растения бяха цъфнали.

- Ама те имат бодли! – извика Перуника.

-  Бодлите им са мекички, не бой се. – каза весело Тинка. - Хайде тук аз ще действам, ти само гледай.

- Красиво е, бабо. Красиво и бодливо – усмихна се детето на прозрението си.

- Да, хубаво е, баба.

Набраха и от репея и тръгнаха пак към селото само че по друга пътека. Скоро стигнаха до крайните изоставени къщи, в дворовете на които имаше огромни орехови дървета.

-  От тук сега ще откъснем и листа. – обяви баба Тинка.

Клоните бяха ниско надвиснали, та дори и Перуника като се повдигне на пръсти можеше да стигне. Въпреки че имаше по-малко пръсти, детето беше доста сръчно. Вероятно заради грижите на майка си, която я караше да прави всичко наравно с нея, за да може да развие ръцете си. Протегна се на пръсти и започна да брои тихичко.

Откъснаха и от ореховите листа – пак по седем и тръгнаха към дома на баба Тинка.

-  Ще ми кажеш ли какво ще направиш с тези растения? – попита момиченцето, изгарящо от любопитство.

- Даа, на теб моята помощница, всичко ще кажа!

- Днес мъртвите се прибират. Този ден се казва Духов – Духовден.

- Има духове ли?

- Може и така да се каже. Казват, че Господ пуска мъртвите на Великден да отидат при близките си. На 51 ден обаче трябва да се върнат при него. Затова сутринта се носят орехови листа на гробовете на мъртвите, за да им пазят сянка.

- Ама ние за мъртвите ли ги брахме?

- Не, Перунче. Ние ще ги сложим по стаите у дома – рече баба Тинка и продължи. – Тая новата седмица, дето иде е опасна. Явяват се русалиите и носят беди, за да ги уплашим, ще сложим листата по стаите и те няма да припарят тук.

- Страх ги е от билките ли, бабо?

- Страх ги е, чедо. Но и нас ни е страх. Затова тази седмица няма да работим нищо, за да няма градушки, да няма болести.
- A как ще ги познаем русалиите?
- Ако видиш идната седмица бели или жълти пеперуди да летят - да знаеш, русалии са, не ги закачай, да не ги гневиш! - каза строго Тинка. Момиченцето замлъкна за кратко, после добави:

- Аз съм се родила в тая седмица, бабо, знаеш ли?

- Откъде знаеш това, чедо?

- Знам аз – рече тъжно момиченцето и погледна към ръцете си.

Баба Тинка скокна пъргаво и прегърна детето.

-  Перунче, мило Перунче, какво си ми добричко ти… - каза баба Тинка и обърса очите си незабележимо.

„Как пък ще ми рече такова нещо туй дете! Ама не вярват младите на старите приказки, пък злото ги настига“. Така си мислеше бабичката, ама на детето не каза нищо.

Перуника помогна на съседката на сложат стръковете по стаите, взе и за тяхната къща и се прибра, защото майка й я викаше.

Майка й на Перуника знаеше за този обичай, но не искаше да го спазва, да оставя листа по стаите, които се трошат и после трябва да се чисти. Перуника обаче заяви, че иска да спази традицията и майка отстъпи, даже й помогна да ги сложат.

Така съседката баба Тинка беше първата „учителка“ по тайнството срещу русалиите. Нея я няма от доста време на този свят, но Перуника продължи да спазва традицията. Спазва я и до днес. Затова сега една седмица няма да работи, ще почива и ще се пази от русалиите.

А после ще защитава труда си и ще продължи да се доказва, както досега. А кой знае може и да помогне да другите, ако не на себе си.