Ника и караконджулите

- Дядо, чу ли тази дума? – нетърпеливо задърпа стария човек Ника.

- Коя дума дете?

- Тази от новините. Каракон...

- Караконджули ли ? – налучка дядо.

- Да, да! Казаха, че каракон...джули излизали на Бъдни вечер. Ти виждал ли си ги? И какво означава каракон...

- Караконджули, дете. Повтори след мен: ка-ра-кон-джу-ли

- Ка-ра-кон-джу-ли. Запомних! Караконджули! Кажи ми, дядо, виждал ли си ги?

- В интерес на истината веднъж си имах работа с тях. Но те са опасни същества. Трябва да знаеш, че старите хора са вярвали, че те излизат в полунощ на Бъдни вечер и бродят до Ивановден.

- А какво е бродят?

- Ами, значи да ходят от едно място на друго, но не просто така – на разходка – подсмихна се дядо – а за да правят лоши работи.

- Значи, дядо, те са опасни? А ти не се ли страхуваш от тях?

- Ааа, страшнички са си. Приличат на дяволи, едни такива черни, с остри уши и рога, имат само по едно червено око, черни бради и опашки.

- Ууу, страшно... – рече Ника и инстинктивно докосна златното сърце за смелост.

- Старите хора вярват, че само коледарите могат да ги преборят.

- И как така?

- Чакай да ти разкажа за моята среща с тях.

Ника се настани удобно и зачака разказа на дядо си. Малко я беше страх, но пък много искаше да чуе за тези дяволи-караконджули.

- Тогава бях на 17 години и за втора година излизах с момчетата от улицата на Бъдни вечер, за да коледуваме. Бяхме научили коледарски песни, имахме от ния специалните дрехи, които има в твоя албум за Коледа.

- Носии ли, дядо?

- Да, точно така. Тъй като вече имах две години опит, ме направиха заместник на станеника.

- Какво е това?

- Станеник е водачът на коледарите. За разлика от обикновените коледари, той е по-възрастен и обикновено е женен. Мен ме направиха негов заместник, да му помагам при наричането на обредните хлябове.

- Още непознати думи, дядо! Какво е наричане и какво е обредни?

- Наричането е казването на определени думи, с които се пожелава здраве, късмет, щастие на хората. А обредни...., ами то идва от обред и значи нещо специално направено за даден празник.

- Аха, добре. Сега разбрах. И какво после?

- Та в онази далечна Коледа тръгнахме да коледуваме в полунощ на Бъдни вечер, както е по традиция. Обикаляхме къщите на роднините и познатите. Всяка къща се радваше да посрещне коледари.

- Защо?

- Хората, вярват, че коледарите им носят късмет и добро, затова.

- Ааа, добре.

- Бяхме обиколили около 5-6 къщи, когато срещнахме една група момчета. Първо помислихме, че и те са коледари като  нас. Бяха с ямурлуци и украсени калпаци като нас. Но и нещо беше по-различно. Не знаехме какво. Нещо светеше у тях. Взехме го за фенер първо, но като ги наближихме, разбрахме, че това са червените им очи!

- Ау! Вампири ли срещнахте, дядо?

- Неее, но много приличаха. Всъщност това бяха караконджулите! Те се бяха маскирали като коледари, за да навредят на хората в селото. Освен по очите, ги познахме и по дългите опашки, които не бяха скрили добре и се показваха. Пръв се досети дядо ти Антон. Познаваш го, нали?

- А, да, дядо Антон.

- Той беше момче като мен, но беше чувал от баба си как изглеждат тези злосторници и ги позна! Както крачехме весело, той ни спря и тихо каза: „Ей, момчета, това са ония, караконджулите!“ Всички ние трепнахме, уплашихме се, бяхме чували що за създания са и сега се изправяхме срещу тях.

- И победихте ли ги? - попита нетърпеливо Ника.

- Е, победихме, но не беше лесно. Първо се сбихме с тях. Чисто по  момчешки. Но те бяха далеч по-силни от нас. Тогава станеникът се сети, че ще ги преборим само с думи.

- Как така с думи?

- Караконджулите се страхуват от някои коледни песни и наричания.

- Е, че това е лесно. Казваш нещо и ... ПОБЕДА!

- Оказа се, че не е толкова лесно. Трябваше да изречем или изпеем конкретни думи, иначе не действаше.

- И  какво направихте?

- Станеникът се сети за песента „Замъчи се Божа Майка от Игнажден до Коледа“ и това ги вцепени. Ония не можеха да мръднат. Като разбрахме, че песента действа. Запяхме още по-силно, а какраконджулите започнаха да се гърчат от болка, запушваха си ушите, но ние викахме още по-силно. Някои припаднаха, явно по-чувствителните.

- И какво стана после?

- Като свършихме песента, ония дяволи бяха изпопадали, но някои се държаха само за коремите и повръщаха. Тогава приятелите ми ме накараха да изрека думите, които казваме над хлябовете на стопаните, които посещаваме. И аз заговорих, малко ми трепереше гласа в началото, но момчетата ме окуражиха и аз задекламирах с още по-силен глас.

- Представям си, дядо! Ти и сега имаш много дебел глас!

Дядо се усмихна неволно и продължи да разказва.

- А какви са думите? Знаеш ли ги още?

- Чакай да видим дали ще си спомня: „Колкото в тоя кравай зрънца – млети и премлети, трити и притрити, сети и посети, – толкова да има в тая къща чест и берекет.”

- Не разбирам, дядо. Какво страшно има в тези думи?

- За нас няма нищо страшно. Даже ние искаме да ги слушаме повече. Но караконджулите се страхуват от добрите думи. Те все пак искат само злини да вършат!

- Да, сега разбирам. А какво стана после?

- Докато изричах тези думи, те пак се заизвиваха от болка, но явно този път беше по-страшно за тях, защото сега всички се строполиха на земята и вярваш или не... се изпариха. Сякаш никога не ги е имало!

- Ехааа, и нищо не остана от тях?!

- Нищичко! Е, само ямурлуците, с които се бяха маскирали, за да заблудят хората!

- Значи вие сте ги победили?

- Да, в онази година. Но караконджули още бродят по земята в тия Мръсни дни, както ги наричат хората. Затова не бива човек да ходи сам по тъмно в този период, да не му навредят.

-  А коледарите може ли да ходят?

- Да, те са задължителни за Бъдни вечер. Само те могат да ги прогонят!

Почука някой на врата и Ника се стресна. Беше се унесла в приказката на дядо и сега това почукване, я изведе от състоянието й.

- Някой чука, дядо.

- Да видим кой е, Ника.

Ника и баба Хала

Ника е шестгодишно момиченце, което не се страхува от нищо или почти от нищо. И тъй като съществуваше това „почти“, тя помоли дядо си да й помогне точно то да изчезне. Ще попитате как така може един дядо да помогне с разрешването на този проблем. Ами, много лесно с помощта на героите от приказките.

Всичко започна една декемврийска вечер, когато запревхърчаха първите снежинки за годината. 

- Ника, погледни през прозореца – тихо прошепна дядо й, сякаш да не чуят другите у дома.

Ника скокна пъргаво и се залепи за прозореца. Първо не разбра какво става. Но изведнъж отвори широко очи и се обърна към дядо си, за да му кимне. Навън валеше сняг! Прекрасни нежни снежинки се завъртаха във вълшебен танц. Момиченцето не можеше да откъсне очи от съвършената картина. Изведнъж снеговалежът се усили – снежинките ставаха все по-големи, а танцът им още по-динамичен.

- Баба Хала е започнала почистването – пак така тихо прошепна дядо й, сядайки до нея да се полюбува на приказната картина.

- Да, май си прав...

Ника вече беше чувала за баба Хала, но не я беше срещала. Как ли изглежда тази чудна старица? Дали е страшна наистина? Или пък не? Дядо казва, че е справедлива. И както мислеше за тази чудна жена, Ника притвори очи. След миг ги отвори и с изненада установи, че вече не е на прозореца в дневната, а стои на ръба на зелена гора. „Толкова е топло тук! И слънчево!“, радваше се момиченцето. Тръгна по меката трева и установи, че е боса. Но беше толкова приятно да усеща стръкчетата трева под ходилата си – те я гъделичкаха, а тя се смееше от радостното усещане. Детето се завъртя, за да усети слънчевите лъчи по цялото си тяло и тогава я видя. В далечината се издигаше неголяма къщурка с балкон, на който усърдно изтупваше пухени юргани една посивяла старица. Тя правеше това с такава любов, че лицето й грееше. Възрастната жена забеляза момиченцето на поляната и направи жест да се приближи. Ника се огледа, видя, че няма други тук и тръгна с бавни стъпки към къщата.

- Добър ден! – изрече плахо Ника.

- Аааа, добър ден, дете! Виждаш ми се възпитана – поздравяваш.

Ника се изчерви и кимна с глава.

- Ела, де, приближи се! Не се страхувай! – ведро каза старицата. – Как ти е името?

- Аз... аз съм Ника! А вие коя сте?

- Наричат ме баба Хала – намигна бабата.

- Оооо, ти ли си това? Дядо ми е разказвал за теб – каза по-смело детето.

- Ааа, надявам се, че не е преувеличил.

Ника повдигна рамене. Все пак беше само на 6 години, не знаеше дали дядо й е преувеличил.

-  Защото някои хора ми приписват заслуги, които не съм заслужила – намигна отново Хала. – Ама хайде, влез, имам прекрасен билков чай и бисквитки с конфитюр от горски ягодки.

Ника обожаваше бисквитки с конфитюр, така че пренебрегна всяка съобразителност, като например факта, че току-що се е запознала с тази жена и влезе в къщата.

- Заповядай, заповядай, може да седнеш тук – бабата посочи единия стол в кухнята.

- Благодаря Ви – изрече момиченцето.

- Сега ще ти налея чай и ще сложа бисквитки. Ако искаш можеш да си поиграеш с моите домашни любимци – старицата посочи една заградена част от стаята. И понеже Ника си беше любопитно дете, скокна да погледне. Надникна и отскочи назад.

-  Не се страхувай – каза баба Хала. – Те са добри същества, хората само злословят за тях.„Какво ли значеше „злословят“ - запита се Ника. - Ще трябва да проверя, като се прибера.“ Тя пак погледна в заградената част, този път по-уверено. Беше пълно с дребни змийчета и гущери. Ника не беше виждала на живо змии. Мислеше си, че са страшни, поне така пишеше навсякъде за тях. Но тези не изглеждаха такива. Даже бяха мили.

-  Ела, ела, да пием чай, после може да си поиграеш, а и да ги нахраниш, ако искаш.

Ника кимна и се върна на стола си. Тя много не обичаше билков чай, предпочиташе от плодове или какао с мляко, но чаят на баба Хала беше превъзходен, ароматен  и леко подсладен, а бисквитките... топяха се в устата!

- Харесват ли ти бисквитките, чедо? – дяволито попита бабата.

- Ммм, да! Благодаря Ви!

- Хайде сега като хапнем да ми помогнеш. Искаш ли?

- Да, кажете как да Ви помогна? – попита с очакване детето.

- Трябва да изтупам още девет юргана, а после да изведа животинчетата на разходка. Ще ми помогнеш ли?

- Да, да, ще Ви помогна.

-  Хайде да се качим на балкона и да свършим с пухкавите юргани първо.

Баба Хала стана и тръгна по стълбите към втория етаж на къщата. Ника скочи веднага, за да я последва и едва сега имаше време да се огледа. Къщата на старицата не беше голяма. Беше изпълнена с една специфична жълто-оранжева светлина, но не беше страшна. В кухнята имаше много съдове, окачени около печката, а от лявата страна до големия бюфет бяха нареди десетки китки със сушени билки. Точно от другата страна на големия шкаф имаше врата, от която започваше стълбата за втория етаж. Ника се заизкачва след старицата. Странно, но не се страхуваше. Беше в непозната къща, при непозната жена, но не се страхуваше, че нещо може да й се случи. Когато свършиха стълбите, се озоваха на една площадка. В ляво и дясно имаше по една затворена врата, а в средата една голяма стая, цялата опасана с рафтове, на които имаше сгънати стотици юргани, снежнобели пухкави юргани! Момиченцето никога не беше виждало толкова завивки на едно място.

- Виж сега оттук ще трябва да вземем девет юргана и да ги изтупаме – даде напътствия бабата като сочеше втория рафт до прозореца. – Не е трудно, не е и тежко.

- Добре – рече детето и взе един юрган. – Но той е лек като перце! – ахна детето.

- Да, нали ти казах, не е тежка работа. Трябва обаче добре да се изтупат – каза по-строго старицата.

- Добре, няма проблем! – извика Ника.

Прекрачи на балкона и започна леко да тупа първия юрган. Старицата се приближи, за да наблюдава по-добре действията на своята помощничка.

- Засили малко, още малко! Ха така!

Ника се смееше радостно! Когато тупаше юргана, от него заваляваха снежинки и затанцуваха прекрасен танц.

-  Нека побелеее! – извика бабата и хвана един юрган.

Затупаха заедно във вълшебен ритъм бабата и гостенчето. Съвсем неусетно изтупаха деветте юргана.

- А защо девет, бабо? – полюбопитства Ника.

- Ами днес девет земи трябва да побелеят. Така е казано. Всеки ден е различно.

- Значи Вие се грижите за снега през зимата?

- Не съм сама, но аз поставям началото. Добре, че ми помогна, с годините започва да ми тежи тази работа!

Ника се учуди как така може да тежи нещо толкова приятно, но не каза нищо. Тя все пак е само на шест години, не можеше всичко да разбере. А долу, по  земята, децата вече се радваха на първия декемврийски сняг!

- Сега е време за разходката на моите гадини. Ще ми помогнеш ли?

- Да, нали обещах! – сериозно отговори Ника.

- Вярно е – подсмихна се старицата. „Много разбрано дете е това гостенче“, рече си на ум. „Ще трябва да го възнаградя“.

- Сега аз ще отворя вратата на животните, а ти ще тръгнеш напред да ги водиш. Не бива да се обръщаш нито веднъж назад, да не ги уплашиш, да се разбягат. Трябва да стигнем до онази полянка с жълтите цветя. Виждаш ли я?

- Да, виждам я!

- Там минава рекичката, от която пият водица гадинките.

- Добре, готова съм – рече Ника, макар че леки тръпки полазваха по гърба й само като си помислеше, че след нея ще се движат стотина змийчета и гущерчета. Стисна юмручета, изправи гръб и тръгна, а баба Хала отвори вратата. Детето чу съскане и лек шум от пълзенето на гадинките.

- Добре ли се движа? – попита плахо Ника.

- Да, така е чудесно.

Като чу потвърждението на старицата, момиченцето закрачи по-уверено към полянката с жълтите цветя. Оказа се, че тя не е толкова далече, колкото й се стори в началото. Когато стигнаха, Ника усети един по-особен аромат, който се носеше от жълтите цветя.

- Тези са змийски цветя – рече баба Хала, сякаш усетила какво вълнува момиченцето. – Моите любимци ги обожават. След като се напият с вода от рекичката, лягат да се попекат сред цветята, но не трябва да стоят твърде дълго, защото ще се превърнат с страшни змейове. Аз ще полегна да си почина, а ти ги наблюдавай. Като полежат на поляната и започнат да стават жълти, ме събуди, да ги прибираме.

- Добре, бабо, ти си почини – каза сериозно Ника.

Старицата легна под едно дърво и почти веднага задряма, а Ника остана да пази змийчетата и гущерите. Те минаха през водата на реката и после се изпънаха по тревата, между жълтите цветя. Постепенно се укротиха, спряха да шават и съскат. Настана блажена тишина. Ника се уплаши да не заспи и да пропусне момента и затова стана да ги обиколи и нагледа. Изведнъж забеляза как започват да жълтеят любимците на баба Хала. С леки стъпки отиде до дървото, под което спеше старицата и леко я докосна, за да я разбуди. Баба Хала отвори очи и попита:

-   Време ли е, Ника?

- Да, те са вече жълти.

- Хайде да ги прибираме тогава. Сега аз ще вървя напред, а ти отзад. Ще внимаваш, да не се загуби някое животинче.

Ника кимна с глава и застана най-отзад. Баба Хала поведе животните към дома си, а момиченцето вървеше накрая, като внимаваше да спазва указанията на жената.

Прибраха гадинките на тяхното място, а бабата рече:

-   Ника, сега не можеш да си тръгнеш, вече е много късно. Остани при мен тази нощ, ще те нагостя, а утре ще ти покажа пътя към дома.

- Сигурна ли сте? Аз винаги спя у дома. Дали няма да се тревожат за мен?

- Няма, не се страхувай. Ела, сега да вечеряме, после ще поспим, че добра работа свършихме днес, а утре рано ще се прибереш.

- Толкова съм уморена – едва прошепна Ника.

Вечеряха от супата на баба Хала и легнаха да спят. Както обеща, сутринта старицата събуди Ника:

- Хайде, момиче, време е да тръгваш!

Ника се протегна и стана да се приготви за тръгване. Баба Хала тръгна с нея по една пътека зад къщата, която трябваше да изведе Ника към дома й. Повървяха известно време заедно, когато стигнаха до един кръстопът, баба Хала рече:

- Това е за теб, Ника! – подаде и малка кутийка. – Ти ми помогна вчера много и в знак на благодарност получаваш смелост да се справяш с неприятности. Хайде отвори кутийката.

Детето отвори внимателно капака и видя едно златно пулсиращо сърце.

-  Като се прибереш, го слагаш до твоето сърце и ще бъдеш смела, когато те споходят неприятности, само трябва да го погалиш при нужда – даде своите наставления баба Хала.

- Благодаря Ви! – Ника прегърна старицата и тръгна към дома си.

- Ника, Ника!  Време е за лягане! – тихичко рече майка й.

- Къде съм? – сънено прошепна  детето.

- Заспала си на прозореца, докато гледаш снега – усмихна се майка й.

Ника докосна гърдите си и усети златното сърце от баба Хала.

-  Лека нощ, мамо!

Ника и дядо Великден

Чу се силно чукане на прозореца на кухнята и Ника изтича да погледне. Очакваше това почукване – сигурно беше той. Дядо Великден! Бяха е предупредили да стои вкъщи и да му отвори като дойде за яйцата.

- Добър ден, момиче! – каза старецът.

- Добър ден! – отговори детето.

- Идвам за боядисаните яйца – обясни човекът.

- Да, да, казаха ми – поколеба се Ника. – Само не разбирам защо?!

Дядо Великден погледна детето учудено. Никой досега не го беше питал защо. Или поне не го бяха питали отдавна. Даваха му яйцата и той продължаваше по пътя си. Мислеше си даже, че вече никой не се интересува защо се прави това и не си правеше труда да обяснява. Но сега това малко момиченце със тъмнозелени очи живо се интересуваше.

-  Искаш ли да узнаеш защо? – попита с надежда дядото.

- ДА! И още как! – каза развълнувано детето.

- Добре, само преди това ми сипи чаша вода, че ожаднях от пътя.

- Разбира се, влезте!

Докато дядото се настаняваше на дивана, Ника изтича да налее вода в една голяма чаша, донесе я и се настани срещу стареца, готова да слуша историята му.

- Хубави яйца сте направили, добре сте ги украсили.

- Да, благодаря Ви! Та каква е историята – нетърпеливо запита Ника.

- Някога, някога, преди стотици години по тези земи се появил един змей. Той бил много жесток, не обичал хората, искал само да се възползва от техния труд. Каквото отгледали в земите си, той го отнемал, обричал ги на глад. Нещо повече – един ден решил, че светлината му пречи и заключил слънцето, а после и луната.

- Но как са живели без топлина и светлина?! – попита детето.

- Много трудно, тежки времена били. Тогава на пра-пра-прадядо ми му се явил насън един светъл мъж.

- Ангел ли е бил? – прекъсна стареца детето.

- Може да се каже. Казал на моя дядо, че скоро ще успее да победи змея. Дошло е вече времето. НО не му казал как. Дядо ми се събудил, но не казал нищо на никого. Тогава вече бил около 50-годишен.

- И това ли е? – попита Ника.

- Не, разбира се. Историята продължава. Слушай… Един ден както си вървял по пътя дядо срещнал един радостен мъж. Това не се случвало от години, някой да се смее, да се радва. Дядо го попитал защо е радостен, а мъжът бръкнал в джоба си и му показал. Направил от дърво едно яйце и успял да го боядиса в червена боя. „Това е подаръкът за децата ми! Утре е Великден!“ Тогава дядо му казал: „Внимавай обаче, утре змеят ще излезе и ще поиска дарове за празника. Ти му покажи яйцето и той ще се уплаши и ще избяга.“ Мъжът се учудил на думите на дядо, но обещал да внимава. На следващия празничен ден тъкмо всички в семейството на мъжа щели да се съберат около скромната трапеза и той да поднесе изненадата на децата си (те отдавна не били получавали подаръци), когато земята се разтресла, а в прозорчето на кухнята се показала главата на змея. Тогава мъжът се сетил за непознатия, когото срещнал вчера. Извадил яйцето от джоба си и го насочил към неканения гост. Изведнъж ярка светлина огряла всичко наоколо. Змеят се сгърчил и се строполил на земята. Светлината се усилила, слънцето се показало, а змеят се стопил и изчезнал. Червеното яйце освободило небесното светило и победили заедно страшния змей. Земята била огряна от топлата слънчева светлина, хората излезли от  домовете си, усмихнали се, зарадвали се…

- Но аз пак не разбирам! – тропна с крак Ника. – Защо ти събираш боядисаните яйца!?

- Сега, сега. Всички се зарадвали на победата над змея. А децата на мъжа го попитали откъде има това яйце. Той им разказал историята за срещата с моя дядо. Казал им, че бил приготвил това яйце като подарък за тях, тъй като истинските яйца отдавна изчезнали. Децата поискали да  видят яйцето отблизо. Баща им го дал. Червеното яйце било топло и пулсирало като сърце. Тогава децата се спогледали и казали на баща си: „Това яйце, татко, трябва да го дадем на мъжа, когото си срещнал вчера. Той е пазителят на яйцата. Той е пазителят на светлината!“ Таткото отговорил, че не знае как да го открие, за да му го даде, но им разказал къде го е срещнал – близо до извора на елените. Децата помолили те да отидат и да го потърсят. Бащата им се доверил и им разрешил да опитат.

Като стигнали извора, децата веднага го познали, той стоял на един камък и светел или поне на децата така им се сторило. Те го доближили, поздравили го и му подали яйцето. „Вие сте пазителят на яйцето! Заповядайте!“ дали му яйцето, а той се усмихнал и казал, че ще бъде пазител само ако хората всяка година спазват традицията да боядисват яйцата преди големия празник Великден, а на самия празник си подаряват украсено яйце за здраве. На децата им харесала идеята. Договорили се с дядото всяка година той да идва и събира боядисаните яйца, а на празника да ги връща обратно с благословията си за здраве и щастие. Децата разказали на всички за пазителя, хората одобрили идеята и заживели отново в радост.

- Значи затова ти събираш яйцата всяка година?

- Дааа, аз съм поредният дядо Великден, който спазва традицията. Но вече никой не пита защо го правя. Ти си първата от 20 години, на която разказвам историята.

- Много хубава история! Аз ще я разкажа на моите приятели! И на някои роднини. Едва ли я знаят!

- Разказвай я, дете. Да се знае! – просълзи се старецът. – Но да тръгвам аз, че се застоях.

- Благодаря, че ми разказа, дядо Великден. Само още един въпрос. Ти ли слагаш яйцата под възглавниците на малките деца? Баба казва, че си ти.

- Може би – загадъчно отговори старецът, взе яйцата и тръгна.