Ника и самодивите

Ника се събуди от някаква музика. Чуваше се от далече. Момиченцето разтърка сънено очи. По някакъв чудат начин се беше озовала на една полянка, обградена от високи черни дървета. Хем беше тъмно, хем не точно. Детето вдигна глава и видя огромната луна, която сякаш се беше надвесила на полянката и служеше за прожектор. Ника се изправи и се огледа. В средата на полянката имаше няколко светещи жени, които танцуваха най-красивия танц, който беше виждало детето. Отстрани имаше двама мъже, които свиреха на музикални инструменти. Явно тази музика беше чула. Нещо им имаше на тези мъже обаче все едно бяха слепи. „Странно!“ рече си момичето. „Какво ли става там?“ запита се и тръгна към събраните хора. Страхуваше се от непознатите и същевременно беше любопитна да узнае какво става на тази полянка. Запристъпва леко по тревата, като същевременно стискаше златното си сърце за кураж.

Когато се приближи на не повече от 10 стъпки от танцуващите, те спряха и се вгледаха в нея. Ника изтръпна. Сега се сети – тези красиви жени с бели ризи и дълги до земята коси бяха самодиви. Очите им светеха особено. Три от самодивите напуснаха кръга и тръгнаха право към детето. Момиченцето трепереше от страх и още по-силно стискаше сърцето. Трите жени приближиха Ника, започнаха да обикалят около нея и да я разглеждат.

- Извинете, не исках да ви преча…аз… аз май се загубих…

Самодивите не отговориха, продължиха да я оглеждат със странните си очи.

-   Много хубаво танцувате! Ще ме научите ли и мен да танцувам така? … Моля? – умолително погледна детето.

Светещите жени отново я погледнаха, но този път се засмяха…

-   Може, дете! Но как се озова тук?- попита една от тях.

Сега Ника успя да я види по-добре. Жената беше с прозрачна бяла кожа, затова й се струваше, че свети, а и носеше бяла рокля; имаше красива дълга коса, която падаше чак до петите; очите й светеха в най-яркозеления цвят, който детето беше виждало.

-  Аз не знам как стигнах до тук… честно. Чух музика и тръгнах в тази посока, след това … ви видях да танцувате така великолепно…

- А ти знаеш ли кои сме ние?

- Мисля, че сте самодиви… така ли е?

- Дааа, точно така.

- Четох за вас в интернет! – заяви по-уверено момиченцето.

- Не знам какво е това интернет, но значи сме известни, щом четеш за нас! – каза развълнувано самодивата.

- Вярно ли е, че сте много лоши?- осмели се да попита Ника.

- Лоши? Как така лоши?! Хората просто не ни разбират, това е! – леко повиши тон жената.

Ника се огледа уплашено. Не биваше да ядосва самодивата. „ Баба е права. Задаването на прекалено много въпроси, може да ми навлече беди. Ще трябва да съм по-внимателна.“

Самодивата разбра, че е уплашила детето и смени тона на говорене.

-  Хайде, ела! Нали искаш да танцуваш като самодива?

- Да, моля! – оживено рече детето. – Извинете, ако съм Ви обидила.

- Няма проблем, спокойно. Последвай ме.

Момиченцето тръгна бавно след самодивата. Скоро се озоваха в кръга, в който танцуваха жените. Ника забеляза, че там, където са стъпвали самодивите, тревата е сменила цвета си. От зелена беше станала златистожълта. Жените накараха детето да се събуе босо. Когато пристъпи в кръга, Ника усети топлината на земята и усети как от нея се издига едва доловима пара.

- Виж, земята диша… - рече в ухото й една от самодивите.

Детето затвори очи от удоволствие. Обичаше да ходи боса по тревата, но никога досега не беше усещала диханието на земята.

-  Ще мога ли да танцувам като вас? – прошепна едва детето без да отваря очи.

-Да, може да ти покажем, но… - тук самодивата замълча.

Ника погледна с широко отворени очи и в трепетно очакване и доза страх.

-  Какво? – не се сдържа и попита.

- Ще трябва да изпълниш три наши задачи! – плесна с ръце самодивата и сестрите й се приближиха.

- Ще трябва да ги изпълниш една по една. Съгласна ли си?

Ника се поуплаши. Замисли се, стисна силно златното си сърце и каза.

-  Ами, аз съм само на шест години. Не съм много силна, но май искам да опитам.

- Хм, смела си… - усмихна се дяволито самодивата. – Ето и първата ти задача: трябва да помогнеш на сестрите ми в грижата за елените.

- И какво трябва да направя?

- Всеки ден на здрачаване ние се грижим за козината им като ги почистваме с четка. Ела, да ти покажем как точно.

Ника се изправи и тръгна след самодивата. Все не можеше да се начуди на външността й. Сега, докато пристъпваше с лек страх след нея, забеляза колко копринена и червена е косата на жената. Обзета от възхищение детето леко протегна ръка, за да докосне тази копринена река, която се стичаше по гърба на самодивата.

Много бързо се озоваха в ограденото място, където спокойно похапваха трева дванадесет сури елени. Животните се сториха огромни на шестгодишното момиченце. „Като великани с гигантски рога!“ – каза си на ума Ника.

-  Но аз как ще ги почистя? Те са толкова гооолеми!

- Сега ще видиш. Важното е да спечелиш доверието на елена и тогава няма да имаш никакви затруднения.

Докато изричаше това самодивата пристъпи до най-близкото животно, протегна ръка и приклекна. Еленът се приближи, близна я по ръката, след което легна кротко до жената, а тя започна леко да го чисти с кадифена четка.

- Видя ли? – попита самодивата.

Ника само кимна и пристъпи към друг елен, който пасеше наблизо. Протегна треперещата си ръчичка и зачака. Скоро животното се приближи, подуши я отдалече, след това леко я погъделичка с език и се отпусна доверчиво на земята. Ника се усмихна широко и се захвана за работа. Галеше с четката грациозните елени и беше доволна от себе си, че успява да се справи с първата задача. Оставаше й да почисти само още две животни, когато внезапно се изви силен вятър, засвири силно в клоните на високите дървета и подплаши елените. Те се разбягаха в различни посоки, а един толкова се засили, че прескочи оградата и хукна към гъстата гора.

-  О, неее! – извика детето. – Какво ще правя сега?

Момиченцето се свлече на  земята и заплака. Изведнъж усети една влажна милувка. Вдигна глава и видя двата елена, които трябваше да почисти. Сами бяха дошли до нея, сякаш да я подсетят, че има още работа и същевременно да я успокоят, че всичко ще бъде наред. Ника бързо изтри сълзите си и протегна ръка към животните. Те  я близнаха нежно и легнаха спокойно до нея.  Момиченцето внимателно изчетка и последните елени, като не спираше да мисли какво ли ще й кажат самодивите за изгубения елен. Толкова беше погълната от тревожните си мисли, че не усети как при нея и елените бяха дошли две самодиви.

- Виждаме, че добре работиш – рече едната, а детето подскочи от уплаха.

- Аз, аз… старая се, но…

- Славният пак е избягал, а? – каза другата.

- Не исках, но вятърът го уплаши и той побягна – взе да обяснява Ника.

- Знаем, дете, не му се случва за първи път – казаха едновременно жените.

И докато изрекоха думите, се чу тропот. Еленът, който те наричаха Славният, се завърна, язден от една самодива.

- Тук сме вече – каза весело тя. – Видяхме се в гората до еленовия извор с този красавец и се връщаме заедно.

Самодивите се засмяха и погледнаха Ника, за да я успокоят.

-  Не се притеснявай. Не е твоя вината. Някога Славният бил отгледан от северния вятър и затова сега всеки път като излезе силен вятър, той хуква да го гони…

- Аааа – успя да каже детето.

- Справи се чудесно с първата задача. Време е за втората. Последвай ме. – каза едната самодива.

Тя беше също толкова красива, колкото и първата, с която разговаря Ника. Тази обаче беше с най-сините очи, които омагьосват веднага, щом ги погледнеш. Момиченцето последва жената послушно. Докато вървяха, самодивата й обясни каква е втората й задача:

-  Когато яздим елените, винаги имаме камшици, но не за да пришпорваме елените, а за да си проправяме по-лесно път през гората. Твоята задача ще бъде да ги нахраниш с топла каша.

- Ама как така ще храня камшици с каша! Те не са живи същества.

- Не и тези! – рече загадъчно самодивата. – Тези са си много живи даже!

Скоро стигнаха до едно огромно дърво, в чийто ствол бе издълбана огромна дупка, а в дупката беше сложен голям плосък камък. Все едно имаше врата. Самодивата отмести камъка и бръкна с ръка в дупката. След няколко движения извади от там 12 змии.

- Ето ги нашите камшици!  Виж какви са ни живички милите!

Ника се отдръпна инстинктивно назад, но после се усмихна. Тя отдавна не се страхуваше от змии и гущери, изобщо от влечуги.

-  А къде е кашата? – рече делово детето.

Самодивата повдигна вежди изненадано. Не очакваше такава реакция от това малко дете. Явно беше смело.

- Ела, да ти покажа. И не забравяй, не трябва да е много гореща..

- … да не си изгорят езици – прекъсна я Ника.

Самодивата пак се изненада. А момиченцето се захвана за работа. Умело наля вода и я сложи на огнището да се сгорещи. От време на време проверяваше водата. Като прецени, че е достатъчно топла, свали тенджерата от огъня и започна бавно да сипва от сместа за кашата. Бъркаше леко, като внимаваше кашата да стане гладка и без бучици. Когато забърка „вкусотията“, сипа внимателно в 12-те купички и ги постави при змиите. Те хапнаха без страх, а самодивата се възхищаваше на пъргавото дете.

Когато приключиха с яденето, змиите сами се подредиха до дървото с дупката и зачакаха самодивите да ги вземат. Скоро се появиха 12 сестри самодиви, яхнали 12 елена. Всяка взе по един „камшик“ и се отправиха към западната част на гората. Ника гледаше всичко това с учудване и възхита. Все едно беше в приказка, толкова прекрасни бяха тези създания в очите на детето.

-  Време и за последната задача – стресна я гласът на трета самодива. – Сестрите ми отиват на извора да перат. Когато свършат, ще закачат прането да съхне на лунна светлина. Твоята задача ще бъде да го пазиш!

- Как ще пазя пране? И какво има да му се пази? – рече леко раздразнено момичето. Струваше й се, че тази задача е без всякакъв смисъл.

- Не бързай, дете. Изслушай ме. – рязко я прекъсна самодивата.

- Много е важно някой да не открадне дреха на самодива. Тук понякога се навъртат овчари, които искат да си вземат за жена самодива. А това може да стане само ако й отнемат дрехата. Затова се налага да пазим прането си.

- Но аз съм малка! Как ще опазя прането ви от някакви мъже! – проплака детето. Чувстваше, че тази задача е непосилна за нея.

- Ти ще пазиш три часа само. Но трябва да внимаваш да не заспиш.

Ника се прозя, когато самодивата изрече тези думи. Досега не усещаше умората, но като й заговориха за спане и на нея мигом й се доспа.

-  Колко време ще трябва да пазя? – попита пак детето.

- Ти ще пазиш три часа. Ако успееш да опазиш прането без да заспиш, ще ти разрешим да дойдеш на сборището с танците и ще ти покажем най-красивият самодивски танц.

- А ще ме научите ли да танцувам?

- Това зависи само от теб – отговори самодивата загадъчно и изчезна.

Момичето се огледа. Вече беше почти тъмно, но луната не се виждаше, сигурно заради огромните дървета. Реши да поседне, докато чака. Скоро дочу гласовете на самодивите, които се смееха за нещо. Луната вече се беше показала и Ника се изправи, да покаже, че е готова за последната задача.

-  Хей, ти ли ще пазиш? – обади се подигравателен глас.

- Да, аз – каза уверено момиченцето.

- И само да не ни опазиш дрехите! Мисли му! – заплашително рече друга самодива.

- Ще пазя – пак каза детето.

Самодивите я поведоха към мястото, на което щяха да разположат прането. Ника видя светещи въжета, опънати между няколко тънки дървета, а отгоре точно над тях грееше луната, сякаш в специално положение специално за самодивите. Те много бързо сложиха прането да съхне и оставиха Ника да пази.

Детето се огледа, странно, но не се страхуваше, тъмнината не я плашеше, а обикновено вкъщи все искаше да спи на светло. За да не заспи, реши да ходи около прането, като истински войник на стража. Както крачеше обаче, усети как клепачите й натежават, стресна се. „Не мога, не трябва да заспивам!“, започна да си повтаря на ум. И пак крачеше. „Дали мина поне един час?“, питаше се и се оглеждаше. „Ще седна малко да си почина, че ме болят краката“. Но докато седна и заспа. Събуди се от леко потупване по рамото. Скочи уплашено. Беше заспала. Не успя да изпълни задачата!

- Събуди ли се, дете? – рече самодивата, която й беше поставила последната задача.

- Извинете, аз съм заспала – изчерви се момиченцето.

- Няма страшно, за щастие нищо не се случи на прането.

- Така ли?

- Да, казах, за щастие! Но ти не изпълни последната задача.

- И сега няма да видя танца ви?

- Не, ще го видиш!

- Как?

- Ще ти позволим да присъстваш на танца, защото ти изпълни перфектно първите  две задачи.  Но след това ще забравиш всичко, което си видяла.

- И няма да ме научите да танцувам?

- Не, няма.

- Нищо, аз все пак искам да го видя.

Самодивите поведоха Ника на сборището. Скоро се дочу много нежна музика от кавал. И те затанцуваха! Бяха изящни, красиви, блестящи, неописуеми….

***

Ника се събуди и отиде при дядо си.

- Дядо?

- Да, какво има Ника?

- Може ли утре като ходим за билки в гората да бъдем много бързи?

- Хм, не мога да ти обещая подобно нещо. Брането на билки отнема време. Но защо искаш да сме бързи?

- Амии, малко ме е страх – изчерви се малкото момиченце.

- Няма от какво да се страхуваш – отсече дядо й и продължи да чете вестник.

- Но, дядо, горите са страшни… има самодиви…

- Че какво им е страшното на самодивите. Чувал съм, че са много красиви...

- Не, не, дядо, те са зли. Ако те погледнат, може да се разболееш тежко и да умреш! Страшнооо! – потръпна Ника, докато обясняваше сериозно на дядо си.

-  От къде знаеш всичко това?

- Прочетох за тях в интернет.

- А знаеш ли, че самодива всъщност означава „единствена богиня“?

- Не, как така?

- В славянските езици думата сама означава единствена, а дива значи богиня.

- Е, то има страшни богини…

- Права си, но не мисля, че има от какво да се страхуваш. Според мен те могат да бъдат и добри.

Ника се замисли и отиде в стаята си. Искаше й се да срещне самодиви и все пак се страхуваше, стисна златното сърце, което носеше на врата си и с което никога не се разделяше.