Ника и змея

Това е една необикновена история за смелата Ника и змея. Или по-точно за Ника и хълцащият змей. Всичко започва от един кладенец и стига до… Но нека започнем отначало.

Както знаете нашата героиня Ника е изключително любопитна и много смела. Е, понякога се страхува, но ние всички се страхуваме, нали? Та както си беше любопитна и се разхождаше със своя любим Биби, попадна в гората. Наистина сама не разбра как стигна до там. Сигурно защото през цялото време си мислеше за змея, който сънува нощес. Не, тя не се уплаши, защото беше убедена, че змейове не съществуват. Но пък от друга страна защо има толкова много приказки със змейове? А може някога да е имало…

Изведнъж Ника спря и се огледа. Беше в гората, а в самото начало на нетолкова страшната гора имаше един кладенец. Никога не беше го виждала преди. А откъде знаеше, че е кладенец? Ами беше виждала в една книжка със стари български приказки.  Детето се приближи, опита се да погледне вътре, но кладенецът беше висок и то дълго време се надига на пръсти, за да успее да види в него, но така и не успяваше. Трябваше й нещо, на което да се качи, за да погледне. Момиченцето се огледа и видя от другата страна на кладенеца един голям камък. Реши да стъпи на него само за малко да види какво има там. Речено, сторено. Качи се Ника на камъка, но пак не виждаше добре. Може би ако се надигнеше на пръсти… докато се чудеше какво да направи, Биби тревожно обикаляше около нея и джавкаше.

- Чакай, Биби! Само да видя и продължаваме към къщи… - детето се надигна, опита да види… - Ааааа…

Както се надигаше на пръсти, кучето я задърпа, Ника се олюля и полетя надолу в кладенеца.

- Аааааааа – викаше силно и летеше надолу.

Вътре беше тъмно, стените на кладенеца бяха мокри и лъхаше хлад, все едно вътре живееше малък ветрец.

Изведнъж момиченцето се приземи на нещо меко. Интересно, че нямаше вода, както очакваше. Когато очите й свикнаха с мрака, Ника установи, че е паднала върху меко пухено легло. „Как ли е попаднало тук?“ запита се детето и се изправи. Огледа се и видя един дълъг коридор от дясната страна  и един по-къс отляво. Десният изглеждаше страшен и много тъмен, по пода имаше малки локвички. „Явно има някаква вода все пак.“ Помисли си детето. Левият коридор изглеждаше по „гостоприемен“ там имаше топла жълта светлина, която идваше от недалеч, откъде точно Ника не знаеше и затова реши да провери. Тръгна бавно, страхуваше се и затова стисна златното си сърце за смелост. Направи няколко крачки и дочу странен звук. Ослуша се по-старателно. Да! Някой определено хълцаше. Продължи бавно по коридора. Спря под жълтата светлина, там имаше отворена врата, откъдето все по-силно се чуваше хълцане.  Детето бутна вратата и надникна. Озова се на вратата на много голяма стая, ярко осветена, а на пода лежеше гоооолямо зелено чудовище! Ника изтръпна и тръгна назад да се връща. Тогава чу хълцането отново. Беше силно и кънтеше силно в почти празната стая. „Чудовището“ се изви и момиченцето разбра. Това беше змей! И то какъв! Голям, със синьо-зелени люспи, огромни крака, дълга опашка, страшна уста с остри зъби, червени насълзени очи и … хълцащ. При всяко хълцане от носа му излизаше пара, а от очите му потичаха сълзи.

- Извинете,…. не исках да Ви безпокоя…. – изрече едва детето.

- Толкова съм зле, че ти хич не ме интересуваш – отвърна малко грубо змеят.

- Какво Ви е? – Ника никога не можеше да прикрие любопитството си.

- Не е ли ясно?! Хълцам!

- Това ли Ви тревожи? Не може да бъде!

- Ей, момиче! Не ме ядосвай, достатъчно зле се чувствам!

- Извинете – засмя се детето. – Но това е смешно, никой не може да се оплаква от едно хълцане. Аз също хълцам понякога. Даже съм хълцала, докато съм била в корема на мама!

- И това е смешно! А парата, сълзите и главоболието?! Хълцам така от 10 дни!

- Ооо, може би при змейовете е по-различно… - вдигна учудено рамене детето.- На мен ми се случва понякога, когато ям бързо или говоря, докато се храня – изчерви се Ника. – Но мама винаги ми помага и ми минава бързо.

- Тази твоя майка да не е лекар?

- Не, тя е мама.

- И как точно ти помага?

- Дава ми да пия вода и хълцането спира.

- Вода? Сигурна ли си? – попита по-оживено змеят.

- Да, разбира се, че съм сигурна! Пия вода и ми минава. Искаш ли да опитаме това „лекарство“?

- Да, моля – погледна с надежда змеят. – Влез, там има вода.

Змеят посочи към единият ъгъл на стаята, където имаше голяма маса, а върху нея стъклена бутилка с вода. Ника отиде до масата, но се оказа твърде ниска, за да стигне. Детето се огледа и видя един стол. Избута го с всички сили и се качи. Успя да налее от бутилката в чаша малко вода и внимателно, като държеше с две ръце гигантската чаша, слезе от стола и поднесе „лекарството“ на страдащия змей.

Той я изля в огромната си уста и…

-   Хлъц… - и отново пара и сълзи. – Май не действа.

- Не, не може да бъде! Сигурна съм, че действа. – Ника се замисли. „Понякога пия по няколко пъти, за да спре. Змеят обаче е доста голям, само с чаша няма да мине.“ На глас рече:

- Ще трябва да пийнете повече вода, защото сте по-голям от мен.

- Хм, дали? Може и да имаш право. Ще ми дадеш ли бутилката?

- Извинете, но аз… аз не мога да я вдигна…

- О, да, да, аз ще си я взема.

Змеят се надигна, беше много по-голям отколкото си мислеше Ника. С бавни стъпки, по-точно с две бавни стъпки стигна до масата и надигна бутилката с вода. Изпия до дъно и …

-   Хлъц…

Ника вече се озадачи. „Не може да бъде! Трябва да помогне водата, дори на змейовете!!“ А на глас рече:

-   Вероятно имате нужда от много повече вода. Може би от някой извор да пиете или кладенец? Но ние сме в кладенец, нали? Тук трябва да има достатъчно вода, за да спре хълцането Ви?

- Е, вода има...

- Ами тогава, хайде – каза ентусиазирано Ника – да пийнете.

- Ще дойдеш ли с мен? – попита с надежда змеят.

„Уж, е змей пък иска да отида с него. Но не мога и да го оставя така. Явно, че страда…“

-   Добре, ще Ви придружа.

- Благодаря ти, момиче. Между другото как се казваш?

- Аз съм Ника.

- Хм, хубаво име, необичайно.

- Благодаря.

Змеят тръгна бавно към дъното на голямата стая, в чийто край имаше друга врата. Излязоха през нея и се озоваха в чудно хубава градина. Тук не беше тъмно, напротив беше много, много светло, а слънце нямаше. Когато се вгледа по-внимателно детето установи, че всички дървета са златни, а цветята покрай алеите сребърни. Затова беше толкова светло!

- Ах! – рече удивеното дете. – Тук всичко е от злато!

- Да, това е моята градина – рече леко срамежливо змея. – Аз не мога да стоя на слънце, а толкова обичам градините, затова си направих тази…

Градината беше невероятна. Всяко едно цветенце, тревичка, храстче – всичко от злато и сребро, имаше и много разноцветни камъни. "Сигурно са скъпоценни...", рече си Ника. Чуваха се птици, усещаше се лек ветрец, но беше малко хладно…Детето неволно потръпна при повея на вятъра.

- Красива е, а има ли вода?

-  Да, ето там – посочи змеят.

Имаше прекрасна златна чешма, от която се лееше вода.

- Хайде, пийте.

Змеят отиде и започна пие. Пи дълго време, а когато спря… Хълцането беше изчезнало.

- Хей, успяхме, Ника! – по своему се усмихна змеят.

- Дааа, казах Ви.

- Благодаря, благодаря!

Детето се зарадва, че успя да помогне, но и се притесни какво ще стане сега. Как ще се измъкне от този кладенец, ами ако нещо й навреди змеят и тя никога вече не видеше Биби, и мама, и тате...

- Ника, в знак на благодарност, ще ти подаря нещо от моята градина.

- Няма нужда, само искам да ми помогнете да изляза оттук. Може ли?

- Разбира се, че ще ти помогна, но настоявам и да вземеш това – змеят подаде нещо златно на момичето.

- Какво е то?

- Това е златна ягода, от моята градина! Тя не се яде, но може да я носиш като бижу.

- Оооо, много благодаря. Обичам ягоди, дори и тези, които не се ядат.

След това змеят вдигна Ника и я изведе от кладенеца. Всичко стана толкова бързо, че детето въобще не разбра как се озова извън кладенеца. А навън тревожно я чакаше Биби.

- Да, вървим у дома, приятелю!

Ника се обърна за да се сбогува със змея, но там нямаше никого. Само кладенецът си беше на мястото.