Ника и Баба Марта

От няколко дни Ника и баба й правеха мартенички. Вземаха бял и червен конец, завързваха го по средата и всяка хващаше един край и започваше да върти конеца – задължително в различни посоки, след известно време пускаха конеца и той се усукваше красиво. После правеха пискюлчета от бял и червен конец, а от някои снопчета образуваха Пижо и Пенда. Ника много се забавляваше да твори, баба й й показваше различни начини за изработване на мартеници, а тя добавяше и по нещо от себе си. Бяха направили вече двайсетина мартенички, накрая на Ника се падаше отговорната задача да разпредели на кого коя мартеничка ще подари.

-  Почти сме готови, бабо! – радостно отбеляза Ника.

- Дааа, бързо работихме – усмихна се баба й. – Сега остава да ги надпишем и сложим в малките опаковки, за да изглеждат още по-красиви!

- Да, ще станат много хубави подаръци! И ще сме готови за утре! – каза Ника. – Не искам да я разсърдим тази Баба Марта - заяви сериозно детето.

- Няма, тя обича малките деца и младите изобщо. Не харесва нас стариците – засмя се баба й.

- Как така! Не мога да разбера! Нали и тя е стара, все пак я наричат „баба“.

- Амиии..., наричат я „баба“, но тя е по душа млада. Не харесва старите сърдити хора, които се оплакват. Тя обича да се весели и затова предпочита децата, обича песните и игрите.

- Казват обаче, че си сменяла настроенията, как беше думата – замисли се Ника – непос...

- Непостоянна и има силите да променя времето– помогна баба й.

- Да, такава. Но защо?

- Ядосва се често, тя - на нас бабите, на братята си Сечковците. Избухлива е. Но ти не се бой, обича децата! Да се надяваме, че няма да я разлютим тази година…

Ника се замисли как ли точно изглежда тази жена – дебела ли е, или слаба, висока или ниска, с бяла коса ли е, или пък не, какви ли са очите й, дали носи очила като баба…

- Хайде, да опаковаме и да приключваме, Ника.

- Да, хайде.

Утре сутринта детето щеше да подари мартенички на всички вкъщи, а после и на приятелите си. А и тя щеше да получи! Вълнуваше се много!

***

На първи март Ника стана сравнително рано. Винаги, когато се вълнуваше от нещо предстоящо, тя ставаше рано, не можеше дълго да спи, колкото и да обичаше да спи. Облече се набързо и отиде в кухнята, за да поздрави всички с празника и да им даде мартенички.

- Честита Баба Марта! – поздрави като влезе.

- Честита Баба Марта! – отговори баба й и я прегърна, след това й върза мартеничка.

- Много е красива, бабо! Но кога я направи, не те видях!

- А, това е моята изненада за теб, дете! – усмихна се баба.

- Благодаря ти! Виж, аз избрах тази за теб! – каза развълнувано Ника, подавайки една красива мартеничка с Пижо и Пенда.

- Оооо, благодаря! Точно тази исках да е за мен.

- А къде са другите? – попита детето.

- Дядо ти ще дойде всеки момент, а майка ти и татко ти още не са станали.

- Така ли? Сега ще ги събудя! – рече радостно детето и изтича бързо до стаята на родителите си.

Почука леко на вратата и отвори внимателно вратата. Видя, че родителите й спят и влезе на пръсти.

- Честита Баба Марта! – каза весело, а майка и татко й я гушнаха при себе си.

- Честита Баба Марта! Много рано си станала, Ника! – рече мама.

- Да, и вижте какво имам за вас – подаде на мама и татко по една красива мартеница и заяви – с баба ги правихме!

- Чудесни са! И ние имаме за теб! – рече мама и й подаде две мартенички. – Не сме ги правили ние, но ги купихме – каза извинително.

- Много са хубави! Благодаря ви! – радостно каза Ника и целуна родителите си.

- Хайде, време е за закуска! – рече татко и всички се отправиха към кухнята.

По време на закуската Ника подари мартеничка на дядо и той й завърза на ръчичката.

-  Може ли да изляза да вържа мартеничка на Биби, а после и на някои приятели? – попита в очакване детето.

- Разбира се, но сложи тънкото яке, тъй като сутринта е хладно – рече баба.

- Добреее, сега ще се облека.

Ника се приготви набързо, взе мартеничките и излезе. Навън наистина беше хладно и Биби се беше покрил някъде. Ника тръгна да го търси по двора.

- Бибооо, къде сиии? – провикна се момиченцето.

След малко към нея се зададе кафяво куче, махащо радостно с опашка.

- А, ето те! Ела, тук сега! Честита Баба Марта! – рече Ника и върза мартеничка на врата на кучето. – Хаха! Много си красив! – Животното я близна и изчезна.

Детето се изправи и тъкмо щеше да излиза, за да отиде при приятелите си, когато до къщата се доближи възрастна жена. Не изглеждаше много радостна. Жената не беше много висока, леко закръглена беше, косата й беше сребърна и вързана на кок. Беше облечена в кафяво елече и червена пола и носеше букет с бели кокичета.

- Добър ден, дете!

- Добър ден! Честита Баба Марта! – каза ведро Ника. – Защо не носите мартеничка?

- А, честита! Днес ли беше? Забравила съм – рече жената, а на момиченцето веднага му стана тъжно и реши да подари от своите мартенички на непознатата.

- Заповядайте! Имам и за Вас мартеничка! Правихме ги с баба.

- Благодаря, дете! Хубава е!

- И не ходете много по улиците – предупреди я Ника. – Баба Марта не обича стариците, може да я разлютите!

- Откъде знаеш това? – попита жената.

- Ами, баба ми разказа. Но Вие не се обиждайте, не сте много стара. 

След кратко колебание, детето продължи:

 - Виждате ли червения плат на балкона? Баба го сложи - за здраве е! Днес всички се окичват с мартенички, а когато видиш щъркел или цъфнали дърво сваляш мартеничките. Вижте, колко имам досега! – рече детето на един дъх и показа окичената си ръчичка и продължи. – Но баба казва, че Марта не обича старите хора, защото са тъжни и мърморят, затова не бива днес да се срещат с нея.

- Аха, сега разбрах. Май съм чувала това и преди – каза старицата и тръгна по пътя без да се сбогува с Ника.

„Сигурно се е уплашила!“, помисли детето и тръгна към приятелите си, които се бяха уговорили да отидат на детската площадка в близката градинка, за да си разменят мартеници.

Всички се бяха окичили с много мартеници, но искаха да имат и още. Игрите днес се състояха в това да броят кой колко мартеници е събрал. После пък решиха да ги оценяват по големина и красота. Така в мартенски вълнения премина първи март за децата от квартала.

Ника се прибра следобед у дома, развълнувана и окичена с безброй мартеници. Когато отвори пътната врата забеляза, че има закачена малка червена торбичка от кадифе. Детето я взе и надникна – вътре имаше голяма мартеница – бял и червен пискюл, завързани със зелен, оранжев, жълт и син конец, и закачени малки златни парички. Красота! На дъното на торбичката имаше три цвята от кокичета!

- Тя е била! - Ника ахна от изненада! Жената, която детето срещна сутринта, беше самата баба Марта!

Ника и Малък Сечко

Беше ледена февруарска утрин, когато Ника се събуди, обзета от нетърпение. Днес бе денят! Денят за шейната! Казаха й, че след рождения й ден ще може да излезе с шейната да се попързаля и момиченцето нямаше търпение. Чакаше този ден от Коледа насам, т.е. цели 46 дни! Не че рождения ден беше лош – в никакъв случай - получи подаръци, имаше много гости, веселба, вкусна торта! Хубав ден наистина! Но денят за шейната някак й беше по-важен. А шейната я получи като коледен подарък от дядо. Тогава обаче нямаше нито грам сняг, затова бяха сключили сделка с дядо, че ще излезе с шейната след рождения си ден, когато се “развилнеел Малък Сечко”. Така рече дядо. И ето го деня:

- Дядо, дядо, време е дядо! Видях, видях има сняг, дядо! – заподскача Ника развълнувана около дядо си все още по пижама и с боси крачета.

- За какво е време, дете? – опита се да бъде сериозен дядо й, като свали очилата и сгъна вестника, който четеше.

- Не може да си забравил, дядо! Имаме сделка! – съвсем сериозно застана детето с ръце на кръста. – За шейната, дядо!

- Аааа, тази сделка ли? Но аз не виждам ти да си готова? – рече дядо.

- Сега, сега – заподскача Ника и отиде да се облече.

Позабави се Ника, докато се облече с всички топли дрехи и се яви тържествено пред дядо си с шапка на главата, с влачещ се по земята пухкав шал и една ръкавица на ръката, а другата стърчаща от джоба.

- Готова съм!

- Ммм, не мисля така. А закуската?

- Оф, дядо и това ли?

- А как иначе ще имаш сили за шейната. Сядай да похапнеш от вкусните банички на баба си и след това тръгваме.

Детето не беше доволно от това развитие на плана. Хич не мислеше за ядене сега – само за шейната! Но и добре разбираше, че ако не хапне, няма да има шейна. Затова с неохота съблече якето, махна едната ръкавица и шапката и се настани на масата за закуска.

- Значи, той все пак дойде? – попита Ника.

- Кой е дошъл? – разсеяно попита дядо й.

- Как кой? Малък Сечко!

-  А, да, както ти казах. Винаги се явява по това време на годината, за да докаже на брат си, че е по-силен, въпреки че е по-малък. Истината е, че има ужасен характер, не можеш лесно да се разбереш с него.

Ника слушаше внимателно. Преди време дядо й беше разказал за Малък Сечко, но тя все искаше да узнае повече и повече. Малък Сечко се явява обикновено забележително и запомнящо се със снежните бури, които причинява, и студа, който носи. Обикновено идва през февруари – най-късия месец от годината. Когато хората си мислят, че със зимата е свършено, когато кокичетата са се показали, че и даже разцъфтели, както тази година, и всички започнат да чакат пролетта, тогава именно се явява този палавник. Сякаш за да разбие на пух и прах очакванията на всички. Казват също, че понякога се показвал на децата, защото много обичал ледените пързалки и особено шейните. Някога даже се забавлявал с тях. На Ника много й се искаше да го види, дали наистина е толкова невъзможен както казват или не точно. Каква ли е шейната му? Той облича ли се топло като толкова обича студа?

Ника лапна и последната хапка от баничката и скочи веднага.

-  Хайде, вече съм готова!

- Да, сега си готова. Ще те заведа на възвишението при другите деца, те вече минаха от тук с шейните и питаха за теб.

- Уха, супер! Само да сложа ботушките.

- Добре, чакам те отвън с шейната.

Момиченцето сложи отново топлото яке. Този път баба й помогна за шала и ръкавиците, сложи ботушките и излезе навън. А навън… ех, навън беше приказно. Беше натрупал много сняг, но вече не валеше. Слънцето се опитваше да се покаже и правеше навън всичко да блести. Ника чак притвори очи, за да свикне със силната светлина. Дворът не приличаше на този от вчера, когато с баба браха кокичета за рождения ден на Ника – сега всичко бе завито с пухен снежен юрган, някаква тишина бе обзела света, само няколко врабчета се боричкаха в чемшира на баба, който се бе сдобил с гигантска шапка. Въздухът беше леден, но на детето му харесваше. Дядо вече я чакаше с шейната.

- Искаш ли да те повозя до възвишението?

- Може ли, дядо?

- Е, нали аз ти предложих, скачай!

Ника се настани в шейната, а дядо й я задърпа по пътеката. Въпреки че бяха разчиствали пътя, всъщност имаше много сняг и шосето изглеждаше стеснено. Докато се возеше в шейната, Ника затвори очи, беше прекрасно! Леки снежинки политваха, когато минаваха с дядо и се залепяха за бузките и носа й. Това и доставяше удоволствие и тя се смееше с пълно гърло! Скоро стигнаха възвишението. Ника скокна от шейната и се заизкачва при другите деца, които вече бяха направили няколко спускания. Дядо й остана долу, при другите дядовци, дошли с внуците, да си поговорят за времето и политиката и да се порадват на веселите деца. От дълги години в града беше традиция при хубави снежни дни дядовците да водят децата на възвишението, което оставаше леко извън града, за да се попързалят дечицата и да порадват на снега.

- Хей, Ника! Ти дойде! – извикаха няколко деца едновременно.

- Дааа, малко спах повече – изчерви се извинително момиченцето.

- Няма страшно, случва се – рече една от приятелките й. – Давай да се спускаме.

Започна голямото спускане. Страхотна пързалка се беше образувала вече от предишните спускания на децата. Ника летеше със своята нова шейна. На първото спускане се засили твърде много и не можа да контролира докрай шейната, та на финала се преобърна. За щастие, не се нарани, а се засмя и продължи към следващото спускане. За следващите спускания вече беше по-внимателна, контролираше превозното си средство и пак летеше, но без опасност от катурване. Беше фантастично! Направиха над 10 спускания с приятелите й. не знаеха колко време беше минало, важното беше само, че се забавляват.

Дядо й извика, че е време да се прибират вече.

- Само едно последно, дядо – провикна се детето и се огледа, повечето деца се бяха разотишли, явно е станало време за тръгване.

- Хайде, давай, за последно!

Ника се приготви да се спусне за последно и тъкмо когато щеше да тръгва, до нея се появи едно момче, което не беше виждала досега. Изглеждаше по-голямо от нея, със синьо-бяла плетена шапка до веждите, които бяха свити и сърдити, с кафяви ръкавици само с един пръст, но без яке. Всъщност именно това привлече вниманието на Ника.

- Не ти ли е студено така? – попита детето.

- Не, никак, обичам да ми е студено.

- Ооо, така ли, за първи път виждам някого на когото да му харесва студа! – заяви момиченцето.

- Е, ето сега виждаш! – малко грубо отвърна момчето.

- Ще се спускаш ли? – попита Ника, като се стараеше да не обръща внимание на сърдитостта му.

- Нали затова съм дошъл! Ще се кача при теб! – заяви все така грубо момчето. – Твоята шейна е голяма!

- А вълшебната думичка?! – заяде се Ника.

- Каквоо? Какви думички?

- Ами моля, може ли, например.

- А тези ли? Добре, де? Може ли, момиче?

-  Казвам се Ника. А ти си много груб!

- Добре, добре, извинявай, Ника. Аз съм такъв, малко сприхав. Сечко се казвам.

- Сечко ли? Като Малък Сечко?

- Да, точно той!

- Дядо ми е разказвал за теб! Сега разбирам всичко. Макар и да не знам думата „сприхав“.

- Емиии…. „сприхав“ ей такъв като мен, груб и сърдит.

- Аааа – успя да изрече Ника. – Хайде да се спускаме, че дядо ме чака.

Спуснаха се двамата с шейната, като Ника седеше отпред, за да я управлява, а Сечко се беше настанил отзад. Момиченцето се вълнуваше от срещата с този Сечко. Сега вече знаеше как изглежда и що за птица е.

- Юхуууу – извика момиченцето и полетяха.

Това спускане беше вълшебно, на детето му се стори, че пързалката се е удължила и се спускат много повече време от преди. Невероятно! Снегът летеше след тях и разпръскваше по-пухкавите снежинки надалече. Явно Сечко беше направил пързалката незабравима за новата си позната.

- Благодаря! – каза Ника.

- Аз ти благодаря – страхотно спускане! Шейната ти е страшна!– отвърна Сечко и даже леко се усмихна.

- А тази дума я знаеш – намигна му момиченцето, наведе се, хвана въженцето на шейната, помаха за сбогом на Сечко и се запъти към дядо си.

Шейната наистина беше страхотна! Малък Сечко го потвърди!