В очакване

Може да ги видите при всяко хубаво време, без значение от сезона, и двете, там, на пътя, край магистралата. Двете са приятелки от десетилетия, че даже и съседки. И двете си имат причина да седят точно тук на това кръгово всеки следобед. Какво правят тук ли? Ами чакат. Мариоара и Санда са над 70-годишни и живеят в селото цял живот, а къщите им са разположени на 500 метра от главния път. Селото обаче  доста се промени от младостта им. Някога беше голямо село, пълно с млади хора, много деца растяха тук край бабите си. Имаше работа за младите, детска градина за малките и училище за по-големите деца. Настъпиха промените в страната и селището неизбежно се промени. Все повече нямаше препитание за младежите, все по-често взеха да гледат към големите градове и постепенно да се изнасят на там. Селото се разреди, останаха старците да изживеят старините си. Намираше се от време на време работа за младите, но повечето предпочитаха да търсят щастието си в градовете, а някои и в чужбина. През селото минава главен път от Румъния в посока за България и движението е много интензивно всеки ден – камиони и леки коли прелитат непрестанно и в двете платна. От шест години близо до мястото, на което се събираха приятелките, построиха кръгово, за да намалят скоростта, тъй като на бившето кръстовище ставаха много катастрофи, причинени от засилените шофьори. Даже построиха и параклис отдясно на пътя в памет на загиналите. Та сега уж повечето намаляха скоростта, но имаше и доста „състезатели“.

Нашите героини обаче не се плашеха от движението. Може да се каже даже, че хич не го забелязваха. Седяха си кротко, говореха си и наблюдаваха. Понякога даже вземаха по някое ръкоделие, за да не скучаят, да са заети ръцете им. Много хора им се чудеха как може да стоят на този натоварен, шумен път. Как изобщо поемаха дъх сред всичките тези изгорели газове?! На двете жени обаче това не им правеше впечатление. Те си имаха „задачи“, затова стояха тук. Санда чакаше внука си. Той е шофьор и често минава през селото или поне така твърди. Последният път, който беше преди 5 години, обеща на баба си да й донесе нов телевизор, че нейният съвсем не се виждаше, дори като дръпнеше завесите в стаята. Може да се каже, че го използва повече като радио, звук има, картина – не. Та Александру каза на баба си, че в четвъртък ще донесе нов телевизор, но не уточни кой точно четвъртък. И така баба Санда си чакаше. Първо излизаше край пътя само в четвъртъците, след това всеки ден. Само да не валеше, че хич не обичаше да се мокри. Санда всеки път вземаше и ръчната количка, че да не разхожда момчето до къщата – да й го подаде и да тръгне. Е, чакаше си тя така първоначално в четвъртъците, докато към нея не се присъедини Мариоара. Тя  пък все  чакаше мъжа си да си дойде от работа, още от млади години. Като привърши с къщната работа, излизаше навън на улицата да го чака. Така си бяха свикнали. Тя цял живот беше работила у дома си. Беше отгледала 4 деца, но ритуалът на нея и съпругът й беше този – като свърши всичко у дома, да излезе да го посрещне от улицата. Бяха женени 53 години, но не спряха с тази традиция. Е, мъжът на Мариоара почина преди четири години и половина, но тя все излизаше да го посреща след работа. Така Санда и Мариоара чакаха всеки ден на „тяхното място“ край пътя.

И ако се мислите, че нашите героини нещо са „мръднали“ с възрастта, лъжете се. Спрете ли при тях да поговорите, дори само за десет минутки, ще разберете с какви жени си имате работа. Жени мъдри, жени, които много искат да живеят, да не спират да се веселят, да не променят живота си… А той животът се променя…

Двете възрастни жени обичаха да говорят помежду си и с хората, които минаваха и ги заговаряха. Бяха компетентни по всякакви въпроси - от тънкостите на ароматната пилешка яхния, през тайните на избелването на ленените завивки, вкусните консерви за зимата, взаимоотношенията между хората до политическите въпроси, свързани с корупцията в Румъния. 

Днес ги вълнуваше времето. Беше средата на юли, а жегите ставаха все по-непоносими. Тревожеха се за градините си със зеленчуци, които трябваше често да поливат, ако искат да оберат реколтата и да направят зимнини. А това си беше тежка работа и за двете.

- Цяла сутрин поливах, много се изморих – въздъхна тежко Санда.

- Е, ти пък! Аз не се уморих, ама ей тука крака ме боли нещо – отговори Мариоара.

- Ми то пак е нещо лошо - дали ще се умориш, или нещо ще те заболи, все е заради тежката работа – констатира Санда. - Догодина няма да слагам толкова зарзават!

- Да, да...

- Правих онази рецепта за лютите чушки, дето ми я даде Ана.

- И как е? Получи ли се? – заинтересува се Мариоара.

- Ми така мисля. Хубав цвят добиха и аромат също. Като дойде Александру, ще отворя, да ги пробваме, да хапне детето. Той обича да си подлюти...

- Той и моят мъж хапваше лютичко. Да взема и аз да я направя. Къде ли дянах рецептата обаче

- Аз ще ти я дам да си я препишеш – услужливо каза Санда.

- Казаха, че ще вали утре…

- А те все така казват, но още не е заваляло. Цял месец вече стана – мръщи се Санда.

- Пак ще поливаме утре - отговаря приятелката й.

После взеха да обсъждат детайлите по напичането на вълнените дрехи – процедура, която правеха всяко лято. В най-горещите дни на лятото, обикновено през юли и август изваждаха всички прибрани ръчно тъкани вълнени дрехи, останали от майки и свекърви, и ги разполагаха на простира и по оградите да вземат слънце. После ги изтупваха и прилагаха всевъзможни методи за предпазване от молци. Следваха тази традиция от десетилетия, въпреки че осъзнаваха, че е безсмислена. Какво ще стане с тези дрехи, когато те си отидат от този свят? Кой ще ги пече всяко лято? Обикновено замълчаваха, когато стигнеха до тези разсъждения…

Дойде ред да обсъдят новините от селото. Кметът беше обявил кога и как ще направят събора тази година и жените се вълнуваха от това. Отдавна им се искаше да потанцуват, въпреки болежките в краката, а на събора обикновено имаше такава възможност. Обичаха тези дни от годината. Селото обикновено празнуваше три дни през август. Организираха се различни събития с песни и танци на малкия площад. Идваха забравени роднини. Хората се събираха на сладки приказки и вкусни гозби. Спираха за малко ежедневните грижи  на лятото, сякаш за да поемат дъх и да продължат след това…

Смениха темата с тази за политическите промени в страната, но много се дразнеха на управниците и не разискваха дълго тези въпроси. Започна да се здрачава и решиха да се прибират по къщите си. Беше минал още един летен ден в очакване.

***

 И двете са наясно, че напразно стоят там на пътя, че нито внукът на Санда ще дойде да й донесе нов телевизор, нито съпругът на Мариоара, вече ще се завърне от работа. Но това е тяхното време „на спокойствие“. Време, в което могат да изкажат всичките си мисли на глас, само няма кой да ги запише…

Сватба в Хийтхоoрн

Хийтхоорн

Решиха да направят традиционната за Хийтхoорн сватба, тъй като корените на Марике бяха от това живописно холандско селце. Селото се намира в североизточната част на страната и е построено изцяло върху вода – по-точно на островчета, обградени отвсякъде с вода, а това се е получило, защото някога по тези места хората са се издържали, копаейки торф. Тук  може да се придвижваш само с лодка по тесните канали или да се движиш пеш по единствената тясна улица, а ако искаш да стигнеш до дома си, трябва да преминеш по дървения мост пред него. Марике не беше идвала тук за по-дълго време от два-три дни от 5 години насам, защото  от толкова постоянно се беше установила в Лондон.  А преди това прекарваше всяко лято по две седмици при баба си. В английската столица жената срещна и годеника си Том, с когото заживяха почти веднага заедно. Миналото лято го доведе да се запознае с баба й и на Том страшно много му хареса идеята да направят сватба като тази, за която се разказва в местния музей. Марике не беше мислила за това, но като че ли идеята не беше лоша. Още повече, че тя много обичаше баба си – единствената й останала роднина, след като родителите й загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше на 15 години. Щеше да бъде прекрасно, да подготвят всичко с любимата си баба и според местните традиции.

Така младата жена пристигна преди месец. (За щастие, след като беше работила дълго време в адвокатската кантора, й разрешиха да отсъства по-дълго от обичайното). След като прекараха една седмица в основно почистване на къщата, бабата и внучката се заеха да приготвят сватбените дрехи на булката. Според традицията младоженката трябваше да продължи да ходи със сватбената си рокля няколко дни след сватбата, освен това трябваше да приготвят малката бяла шапка от брюкселска дантела, към която се прикрепят златни украшения точно над слепоочията, а обувките да поръчат при местния обущар, който правеше невероятно красиви (а и удобни сватбени пантофки). Преди да се заемат с шева на роклята, Марике и баба й бяха прелистили стотици страници от старите списания, струпани на тавана, за да изберат най-подходящата, и разбира се, най-красивата. Избраха красив модел от две части – с дълга пола и горна вталена част с дълги ръкави, богато бродирани. Тъй като бабата на Марике цял живот беше шила дрехи за удоволствие – собствено и на приятелките си – имаше купища запаси от платове, които в днешно време трудно можеше да се намерят. След щателно преглеждане на запасите, двете жени избраха пепелнорозов шифон, който решиха да гарнират с прекрасно мастилено кадифе. Бабата на Марике беше толкова ентусиазирана от идеята да направи прекрасна рокля за единствената си внучка, че не спеше от вълнение и плануване как точно да стане всичко. Разбира се, имаше работа и за бъдещата булка. Тя трябваше да избродира ръкавите, долната част на полата и деколтето с нежни цветя, които баба й й беше показала. Прекрасни бяха тези моменти на творчество. Двете жени сякаш ставаха едно цяло, една душа, превръщаща парчетата плат и разноцветните конци в изящество. Говореха си, както някога. Възрастната жена разказваше истории за сватби на свои приятелки, за тогавашните приготовления, а Марике слушаше в захлас. Толкова уютно й беше станало. Допреди да дойде тук водеше съвсем различен начин на живот. Беше се превърнала в робот, който става рано, работи, среща се с Том, после пак работи, два пъти седмично ходи на фитнес, понякога й оставаше време и за глезотии в спа центъра недалеч от дома й и след това отново същото. А сега сякаш се бе родила отново. Беше забавила хода изцяло. Успяваше да се наспи пълноценно, заради тишината на Хийтхоорн, заради уюта на дома, заради близостта с баба си. Сега ставаше рано с желание, разхождаше се рано по безлюдната уличка, понякога вземаше и Били, кучето на баба й, после се прибираше, за да закусят и пият кафе заедно, и тогава започваха творенето. На пръв поглед дните бяха еднакви, но Марике толкова се зареждаше тук, че не усещаше еднообразие или скука. С непрестанна работа успяха да направят роклята  за една седмица. Получи се наистина изящна дреха, която много отиваше на русата жена. Междувременно пристигна и дантелата от Белгия, с която баба й уши сватбената шапка, а Марике приши златните украшения.

Следваше да подготвят всичко останало. Според традицията тук празненството беше преди сключването на гражданския брак в кметството. Три дни траеха празненствата – обикновено в дома на булката идваха приятели и роднини, хапваха традиционни лакомства, танцуваха и пееха. След трите дни се отиваше в кметството с лодка, където се осъществяваше сключването на гражданския брак. Тогава пак отиваха в дома на булката, за да пият кафе и хапнат сладки. В този ден се спазваше традицията, в която на неженените девойки се сервира в специални сватбени кафени чаши, най-често в розово, а на младежите – в синьо. На времето ако девойка поднесе кафе на младеж в синя чашка по време на сватбеното кафе, се считало, че без думи му дава знак, че го харесва. Разбира се, хората някога били доста срамежливи, та се случвало по-притеснителните момчета на зачервят бузите от стеснение и да изпият набързо горещото кафе, за да се махнат от помещението час по-скоро. Когато изпиели кафето и хапнели от сладкишите, всички се връщали към обичайните си делнични задължения, тъй като сключването на брака официално ставало в делничен ден.

Баба и внучка решиха, че няма да е по силите им да сготвят храна за около 50 души, които очакваха да дойдат на празненствата и затова се заеха да търсят подходящи фирми за кетъринг, които да осигурят всичко необходимо за трите дни празнуване и след това сладкишите за деня на сватбата. Трябваше да поръчат и украса за дома на баба й. Марике реши, че ще може да се справи с украсата, ако има нужните материали и се зае да търси такива в интернет. Успя да намери много красиви цветя, дантели и панделки в екрю, бледорозово и бяло и се зае да измисля украсата. Баба й я насърчаваше да прави нещо с ръцете си, защото виждаше колко има нужда детето й да твори, за да забрави за еднообразието на живота, в което се беше потопило. За няколко дни Марике направи чудеса. Нямаше търпение да преобрази къщата на баба си. Междувременно се сети, че ще трябва да намери и хотел за гостите си от Лондон, тъй като нямаше как да съберат всички в къщата. За нейна радост и това се разреши без проблем. В по-новата част на селото, в която можеше спокойно да се влиза с автомобил, вече бяха изникнали и  хотели. Младата жена успя да резервира стаи за гостите си. Намериха фирма, която да осигури храната, а Том щеше да доведе свои приятели музиканти, които да се погрижат за настроението на гостите.

Том пристигна седмица преди сватбата и беше поразен от промяната у своята годеница. Тя беше по-усмихната и по-спокойна от всякога, нямаше и следа от уморените й очи и мрачното настроение, което я обземаше понякога, следствие на преумората. Не можеше да се въздържи и да й каже, че я намира за променена:

- Различна си, любима! Обичам те! – изрече и я прегърна.

Марике не можа да скрие усмивката си.

- И аз те обичам!

- Направила си чудеса! – възкликна Том като видя какво е направила годеницата му, за да украсят дома на баба й.

- Но имам нужда от помощта ти, за да поставим всичко това на правилното място.

- Разбира се, само кажи как и къде! – Том сякаш мигновено се беше заразил от приповдигнатото настроение, което неусетно бяха създали двете жени, докато подготвяха сватбата.

- Нека първо да обядваме и след това ще се заемем с делото! – каза Марике и го поведе към кухнята, откъдето се носеше аромата на вкусния обяд, който бяха приготвили с  баба си.

Обядът беше превъзходен, обновяващ градските сили на гостите и същевременно зареждащ за нови дела. Така двамата годеници се впуснаха в следобедно декориране на дома. Къщата се освежи с нежните цветя, панделки и свещи, които поставиха на всякъде.

Следващите дни се заеха с градината. Бабата на Марике поддържаше безупречна градина в задния двор, така че младите хора нямаха чак толкова много работа тук, само добавиха още няколко маси и различни столове, за да има за всички място, ако времето се задържеше така хубаво и можеше да се празнува на открито. Том и Марике толкова се захласваха в приготовленията, сякаш това беше по-важно от самото събитие. Сега имаха време да са заедно, да си говорят, да се обичат още повече…

Някои от гостите дойдоха още за първия ден от празненствата, тоест в петък. Всички бяха възхитени от магическото място Хийтхоорн, което в превод означава Козият рог. Том и Марике предложиха обиколка на селото с лодка за първите пристигнали. Каналите тук наистина бяха много тесни, а трафик не липсваше – селцето беше доста посещавано, и всички предпочитаха да се възползват от многобройните лодки под наем, за да разгледат наоколо. След обиколката беше дошло време за първата вечеря у дома на Марике. Музикантите бяха поставили уредбите в градината и вече свиреха страхотна музика, когато сервираха основното ястие. За щастие нощта беше топла, а небето, обсипано със звезди. Всички се забавляваха, танцуваха, смееха се, говореха. Сякаш времето беше спряло.

- Бях толкова напрегната преди да дойда тук, а сега все едно съм потънала в безвремие, - сподели  Марике на баба си.

-  И аз се чувствам така… – изненада ги гласа на Том. – Винаги съм смятал, че да организираш сватба и да я преживееш, е голям стрес, а сега … сега се чувствам безкрайно щастлив и спокоен!

- Добре, че предложи да я направим тук, Том! – Каза Марике и целуна бъдещия си съпруг по бузата.

- Радвам се, че се съгласи!

- Благодаря ти, бабо! – Марике прегърна баба си и избърса очите й, а Том повтори след нея.

- Благодаря ти, бабо! Може ли да те наричам вече така? – попита мъжът.

- Разбира се, ти си  мой внук! Добре дошъл, синко!

В абсолютна хармония преминаха трите дни преди официалното сключване на брак. Всички присъстващи се бяха захласнали и изпаднали в състояние на мир със себе си и със света...

В понеделник сутринта Марике сложи сватбената рокля, бялата шапка и кокетните пантофки. Рано сутринта с баба си бяха украсили сватбената лодка и сега заедно с Том под ръка и баба си, се отправи към  нея. За останалите гости  бяха наели лодки, с които да се придвижат до кметството за сватбената церемония.  Направиха си снимки за спомен (като тези в музея), както заяви някой от гостите, и всички заедно влязоха в кметството. Церемонията не трая дълго. Двамата млади си казаха да, пиха шампанско, направиха си още снимки и се върнаха в дома на Марике за традиционното сватбено кафе. Изпълниха ритуалите със сервирането в специалните чашки, пошегуваха се с по-младите, ядоха сладки и с това сватбата приключи. Гостите си тръгнаха, а в къщата останаха само Том, Марике и баба им.