Хрътката

Тя беше първокласна хрътка. С елегантна издължена фигура, дълги слаби крайници и силен нюх. И сега крачеше нервно, докато чакаше. От години я наричаха Хрътката, иначе се казваше Лидия и работеше по нощните барове от двайсетгодишна. Всички я познаваха, защото тя беше човекът с власт по нощните барове от 18 години! Винаги ще ти разреши проблема, ще ти намери място в претъпкания бар, ще прати сервитьор да те ухажва така, че да си тръгнеш доволен и щастлив, въпреки олекналия портфейл. Хрътката беше ценена заради факта, че познаваше много хора и често им сътрудничеше на разни дела, разбира се, не безвъзмездно.

Напоследък Хрътката изглеждаше променена. Беше тъжна, недоволна и някак освирепяла. Сякаш вече не искаше да се грижи за хората. Не се усмихваше с онази нейната презрителната усмивка, не гледаше да угоди на богаташите, които си мислеха, че тя винаги ще ги „уреди“. Криеше се от тези, които имаха нужда от нейната помощ. Прикриваше се, но твърде неуспешно. Те бързо схванаха, че хрътката, не е това, което беше.

- Добър вечер! На чие име е резервацията? – Пресрещна поредните клиенти в новогодишната нощ със строг тон и без следа от усмивка.

-  Добър вечер! – Отговори по-възрастен мъж, който водеше със себе си сравнително млада жена, която със сигурност можеше да му бъде дъщеря. – Иван Христов.

- Да, заповядайте – Хрътката поведе двойката към отредената им маса. – Сервитьорът ще вземе палтата Ви.

С бързо движение на главата Хрътката съумя да извика един от десетте сервитьори, които бяха на работа тази нощ. След което се врътна и се върна на мястото си на стълбите  до вратата.

Днес беше с черна къса рокля без презрамки, на раменете с червен шал, а косата й беше събрана в кок на тила. Лицето й беше бледо и тъжно. Гримът й беше опушен, червилото твърде бледо и така подчертаваше отчаянието на лицето й.

Постоянно влизаше и излизаше от основното помещение на бара, за да води новодошлите до местата им. Беше по-раздразнена от всякога, въпреки че се опитваше да се прикрива. Но ако човек си направи труда да я проследи, можеше да види как буквално излайваше заповеди на сервитьорите, които бяха млади хора, и й се подчиняваха на секундата.

Взе да й става студено тази нощ, явно температурите взеха да спадат, и тя захвърли червения шал и облече черно късо кожено елече, което беше модерно за този сезон. Мразеше да й е студено! Добре, че беше избрала ботуши с по-нисък ток иначе досега да беше пропищяла от болки в краката. Всъщност тя беше на „пост“ от 21 часа, за да посреща гостите за тази вечер, а сега минаваше 2 часа след полунощ и умората беше взела да пълзи по слабото й тяло. Беше влязла за малко в основната част на бара уж да се постопли, а то беше толкова задимено, че хич не беше приятно и вътре да стои. Хрътката не пушеше, но ясно разбираше, че за да има клиенти, трябва да лавират със Закона за забрана на тютюнопушенето на публични места, а и собствениците на бара го изискваха от нея. Тази вечер обаче я беше яд на тези, които никога не се съобразяваха с другите. А  сега в бара едни идиоти, както ги нарече тя в ума си, бяха довели и малките си деца! Колко трябва да си егоистичен, че да водиш децата си на бар само за да бъдеш и ти там! Хрътката се потресе от погнуса. Яд я беше на хората, на безчовечността им.

- Лидия, взеха да идват за свободната – извади я от размислите гласът на Ганчо, охраната.

- Да, да, идвам – отговори автоматично Хрътката и погледна часовника си.

2 и 40 след полунощ от новата година. Бяха обявили, че след 2 часа всеки може да влезе в бара срещу по-нисък вход и ето, че взеха да пристигат. Хрътката трябваше да знае кои места са се освободили, за да настанява дошлите на тези места. Затова хвърли бърз поглед на скицата, която имаше и излезе, за да посрещне новодошлите.

- Честита нова година! – поздрави тя.

- Честитааа! Има ли места?

- Да, за колко души?

- Амии, четирима сме.

- Нали знаете, че на двама души един стол се полага.

- Да, бе, знаем.

- Заповядайте тогава, ще Ви заведа до местата.

Хрътката тръгна с плавната си походка, а  гостите я последваха. Местата бяха в дъното, но новодошлите ги харесаха. Сервитьор веднага се появи, за да вземе палтата, а друг – за да им донесе менюто. Доволна от организацията, Хрътката излезе пак на стълбите. Изведнъж започнаха да идват доста хора и тя се оказа заета за около трийсетина минути. Някои тръгваха, сервитьорите веднага я известяваха, за да знае къде да настанява новодошлите; други, най-вече подпийнали, идваха с конкретни изисквания къде да бъдат настанени. Хрътката взе да се раздразва от тези претенциозни особи. Не й се занимаваше с тях! Но това й беше работата. „Още малко!“, каза си наум.

От известно време Хрътката се усещаше променена. Искаше тотално да промени живота си. Само й трябваше още малко време. Искаше да се махне. Благодарение на дългогодишната работа по заведенията, имаше много контакти на различни места. Беше заделила и малко пари. Искаше да отиде на село и да отглежда коне. Обожаваше ги! Още като дете се научи на язди и оттогава не беше спирала. Ходеше три пъти седмично в конната база в покрайнините на града, но не й беше достатъчно.  Обожаваше общуването с тези животни. Бяха толкова хармонични и искрени. Само в общуването с конете се чувстваше жива, се чувстваше истинска. Искаше да има свое място за коне. Далеч от тази суета. Далеч от тази празнота. „Вярвам, че ще стане“, каза си Хрътката и изпъна гръб. Беше започнал да я боли от дългите часове права. „Не знам как ще се оправя, но трябва да се махна от тук!“ И пак се размечта за своето място - тишина, спокойствие, коне, свобода...

- Добър вечер! Честита нова година! – каза автоматично Хрътката, чувайки отварянето на входната врата, и вдигна глава.

- За много години! Има ли свободни места? – познатият глас я накара да се усмихне. Това беше човекът, от когото щеше да разбере дали ще се случи промяната. Беше дошъл при нея точно тази вечер.

- За Вас винаги! – прегърна го тя сърдечно и най-после се усмихна.