В очакване

Може да ги видите при всяко хубаво време, без значение от сезона, и двете, там, на пътя, край магистралата. Двете са приятелки от десетилетия, че даже и съседки. И двете си имат причина да седят точно тук на това кръгово всеки следобед. Какво правят тук ли? Ами чакат. Мариоара и Санда са над 70-годишни и живеят в селото цял живот, а къщите им са разположени на 500 метра от главния път. Селото обаче  доста се промени от младостта им. Някога беше голямо село, пълно с млади хора, много деца растяха тук край бабите си. Имаше работа за младите, детска градина за малките и училище за по-големите деца. Настъпиха промените в страната и селището неизбежно се промени. Все повече нямаше препитание за младежите, все по-често взеха да гледат към големите градове и постепенно да се изнасят на там. Селото се разреди, останаха старците да изживеят старините си. Намираше се от време на време работа за младите, но повечето предпочитаха да търсят щастието си в градовете, а някои и в чужбина. През селото минава главен път от Румъния в посока за България и движението е много интензивно всеки ден – камиони и леки коли прелитат непрестанно и в двете платна. От шест години близо до мястото, на което се събираха приятелките, построиха кръгово, за да намалят скоростта, тъй като на бившето кръстовище ставаха много катастрофи, причинени от засилените шофьори. Даже построиха и параклис отдясно на пътя в памет на загиналите. Та сега уж повечето намаляха скоростта, но имаше и доста „състезатели“.

Нашите героини обаче не се плашеха от движението. Може да се каже даже, че хич не го забелязваха. Седяха си кротко, говореха си и наблюдаваха. Понякога даже вземаха по някое ръкоделие, за да не скучаят, да са заети ръцете им. Много хора им се чудеха как може да стоят на този натоварен, шумен път. Как изобщо поемаха дъх сред всичките тези изгорели газове?! На двете жени обаче това не им правеше впечатление. Те си имаха „задачи“, затова стояха тук. Санда чакаше внука си. Той е шофьор и често минава през селото или поне така твърди. Последният път, който беше преди 5 години, обеща на баба си да й донесе нов телевизор, че нейният съвсем не се виждаше, дори като дръпнеше завесите в стаята. Може да се каже, че го използва повече като радио, звук има, картина – не. Та Александру каза на баба си, че в четвъртък ще донесе нов телевизор, но не уточни кой точно четвъртък. И така баба Санда си чакаше. Първо излизаше край пътя само в четвъртъците, след това всеки ден. Само да не валеше, че хич не обичаше да се мокри. Санда всеки път вземаше и ръчната количка, че да не разхожда момчето до къщата – да й го подаде и да тръгне. Е, чакаше си тя така първоначално в четвъртъците, докато към нея не се присъедини Мариоара. Тя  пък все  чакаше мъжа си да си дойде от работа, още от млади години. Като привърши с къщната работа, излизаше навън на улицата да го чака. Така си бяха свикнали. Тя цял живот беше работила у дома си. Беше отгледала 4 деца, но ритуалът на нея и съпругът й беше този – като свърши всичко у дома, да излезе да го посрещне от улицата. Бяха женени 53 години, но не спряха с тази традиция. Е, мъжът на Мариоара почина преди четири години и половина, но тя все излизаше да го посреща след работа. Така Санда и Мариоара чакаха всеки ден на „тяхното място“ край пътя.

И ако се мислите, че нашите героини нещо са „мръднали“ с възрастта, лъжете се. Спрете ли при тях да поговорите, дори само за десет минутки, ще разберете с какви жени си имате работа. Жени мъдри, жени, които много искат да живеят, да не спират да се веселят, да не променят живота си… А той животът се променя…

Двете възрастни жени обичаха да говорят помежду си и с хората, които минаваха и ги заговаряха. Бяха компетентни по всякакви въпроси - от тънкостите на ароматната пилешка яхния, през тайните на избелването на ленените завивки, вкусните консерви за зимата, взаимоотношенията между хората до политическите въпроси, свързани с корупцията в Румъния. 

Днес ги вълнуваше времето. Беше средата на юли, а жегите ставаха все по-непоносими. Тревожеха се за градините си със зеленчуци, които трябваше често да поливат, ако искат да оберат реколтата и да направят зимнини. А това си беше тежка работа и за двете.

- Цяла сутрин поливах, много се изморих – въздъхна тежко Санда.

- Е, ти пък! Аз не се уморих, ама ей тука крака ме боли нещо – отговори Мариоара.

- Ми то пак е нещо лошо - дали ще се умориш, или нещо ще те заболи, все е заради тежката работа – констатира Санда. - Догодина няма да слагам толкова зарзават!

- Да, да...

- Правих онази рецепта за лютите чушки, дето ми я даде Ана.

- И как е? Получи ли се? – заинтересува се Мариоара.

- Ми така мисля. Хубав цвят добиха и аромат също. Като дойде Александру, ще отворя, да ги пробваме, да хапне детето. Той обича да си подлюти...

- Той и моят мъж хапваше лютичко. Да взема и аз да я направя. Къде ли дянах рецептата обаче

- Аз ще ти я дам да си я препишеш – услужливо каза Санда.

- Казаха, че ще вали утре…

- А те все така казват, но още не е заваляло. Цял месец вече стана – мръщи се Санда.

- Пак ще поливаме утре - отговаря приятелката й.

После взеха да обсъждат детайлите по напичането на вълнените дрехи – процедура, която правеха всяко лято. В най-горещите дни на лятото, обикновено през юли и август изваждаха всички прибрани ръчно тъкани вълнени дрехи, останали от майки и свекърви, и ги разполагаха на простира и по оградите да вземат слънце. После ги изтупваха и прилагаха всевъзможни методи за предпазване от молци. Следваха тази традиция от десетилетия, въпреки че осъзнаваха, че е безсмислена. Какво ще стане с тези дрехи, когато те си отидат от този свят? Кой ще ги пече всяко лято? Обикновено замълчаваха, когато стигнеха до тези разсъждения…

Дойде ред да обсъдят новините от селото. Кметът беше обявил кога и как ще направят събора тази година и жените се вълнуваха от това. Отдавна им се искаше да потанцуват, въпреки болежките в краката, а на събора обикновено имаше такава възможност. Обичаха тези дни от годината. Селото обикновено празнуваше три дни през август. Организираха се различни събития с песни и танци на малкия площад. Идваха забравени роднини. Хората се събираха на сладки приказки и вкусни гозби. Спираха за малко ежедневните грижи  на лятото, сякаш за да поемат дъх и да продължат след това…

Смениха темата с тази за политическите промени в страната, но много се дразнеха на управниците и не разискваха дълго тези въпроси. Започна да се здрачава и решиха да се прибират по къщите си. Беше минал още един летен ден в очакване.

***

 И двете са наясно, че напразно стоят там на пътя, че нито внукът на Санда ще дойде да й донесе нов телевизор, нито съпругът на Мариоара, вече ще се завърне от работа. Но това е тяхното време „на спокойствие“. Време, в което могат да изкажат всичките си мисли на глас, само няма кой да ги запише…