Певицата

Два се млади венчували, Калино ле млада,

в нова църква яворова,

църквите се разлюлеваа,

ют момини хубавини,

хубавини, гиздавини.

С тази песен в главата се събуди и излезе навън да поздрави лятото... То започваше днес, а тя искаше най-хубавото да й се случи...

***

Горана беше талантлива певица. Весела девойка беше. Третата, най-малка дъщеря в семейството на Йордан и Велика. Хубавица си беше и веселячка. Докато станеше сутрин, тръгваше боса по градинката да си нагледа цветенцата и да им попее. Още не сплела коси, тръгваше девойката през росата да поздрави утринта. Сестрите й се смееха, че е такава неугледна, че няма как да я харесат момците, ако в главата й са само песни и шегички; майка  й строго се караше, а баща и доволен се радваше на ведрото създание, което растеше в дома му.

Горана пеене не беше учила, но беше самороден талант. Като запееше, всеки спираше да я слуша. Защото Горана огласяше цялата улица от единия край на селото до другия. Още на седем години учителят по музика я качи на сцената в селското читалище. Оттогава всички разбраха, че там насред Добруджа расте едно талантливо момиче.  И вече не минаваше празник без участието на Горана.

***

- Зажни, Ружо, тебе лека ръка!

Леко зажни, да е леко лято,

Леко лето, како леко перо!

Запей, Ружо, ти си гласовита,

Запей, Ружо, тебе блага дума,

Леком пееш, далеком се чуе!

Сама Ружа, на сред поле била,

Сама пяла, сама отпявала.

Дочул я е Здравец из горица,

Па на Ружа тихом проговора:

- Попей Ружо, да се надпяваме!

Ти си цвеке у мала градина,

И се береш за моминска китка,

Я съм цвеке у гора зелена,

И съм цвеке над сите цвекета...

Изви глас Горана, за да подразни сестрите си, които само чакаха да се мерне навън, за да  започнат да й правят забележки, нали беше най-малката....

***

Тъкмо навърши четиринадесет години, когато я сполетя нещастието, което беляза живота й завинаги. По обичая си в онази прекрасна юлска утрин Горана тръгна из градината да нагледа цветята и както се въртеше и тананикаше, стъпи на нещо остро и изпищя. Домашните й веднага излязоха да видят какво се е случило, а тя не можеше да поеме въздух от болка и сълзи. Сестрите й веднага се засмяха – така й се падало като все боса ходи, майка й пък повтори „нали ти казах“, само баща й се втурна да я укротява. Горана се беше убола на ръждясало парче желязо, захвърлено кой знае от кога на двора, за да намери днес прекрасния глезен на девойката. Баща й я вдигна на ръце, тя обви ръце около шията му и продължи да хлипа. Наистина я беше заболяло, не се „преструваше“, както казаха сестрите й. Баща й я внесе в кухнята и прегледа ходилото й. Нямаше много кръв, но имаше малка порезна рана. Той взе малко от оная силната ракия, да дезинфектира мястото, после я превърза, целуна я по мокрото чело и я накара да се изправи. Горана стана, опита да стъпи, но много я болеше. Баща й я окуражи да пробва да се движи, за да мине по-скоро. Правейки гримаси с  лицето си момичето куцукаше, но се опитваше да ходи, все пак татко й й беше казал така. Минаха няколко седмици, но раната не зарастваше, все я наболяваше и кървеше. Баща й видимо се притесни. А една вечер Горана чу родителите си да обсъждат разтревожени, че трябва да я заведат на лекар направо в града, защото не е нормално толкова време да не се оправя. Горана иначе се беше посъвзела, даже лека-полека взе да припява. Сега обаче като чу родителите си, се поуплаши. На следващата сутрин те й казаха, че е добре да отидат на преглед в града, защото мислят, че нещо не е както трябва.

***

- Закъснели сте! – отсякоха лекарите. – Трябало да я докарате преди две седмици! Как можахте! Дъщеря ви сега ще куца до края на живота си!

Майката на Горана изпищя, вкопчи се в баща й и заплака горчиво. Баща й също заплака, а Горана само затрепера и замълча. Не пророни нито една сълза. Тя беше силна и щеше да им го покаже. Нищо, че все й се присмиваха и майка й, и сестрите й.

***

...На соборо, на люлките,

Замаглиха затамниха,

Мома Йова извишиха

Вишом небо под облаци.

Кой я видя, се я плака,

Кой я дочу, се я жали!

„Самовилите ме споходиха, също като в песента...“ често си мислеше момичето. Горана трябваше да ходи с бастун или патрица, за да не натоварва крака си. Стъпвайки на желязото, беше засегнала важно сухожилие, което щеше да спре растежа на десния й крак.

***

Горана свикна с помощните средства за придвижване, вече не ходеше боса по двора, но пак се радваше на всяко цветче от градинката си и пак запя. Сега излизаше на сцената на читалището с патерица или бастун, а гласът й все така владееше хората, които не спираха да съжаляват  девойката за сполетялото я нещастие.

Стъпил Добри на бял мермер камък,

да си мери сива гургуличка;

не удари сива гургуличка,

най удари клетото си сърце.

Викна Добри, викна та заплака:

— Дето умра, там ме заровете,

на глава ми черква направете,

на сърце ми лозе насадете,

на крака ми чешма направете;

там ще мине царювата войска,

който й грешен — Богу да се моли,

който й гладен — грозде да си бере,

който е жаден — вода да си пие!

***

Майката на Горана най се тревожеше, че малката й дъщеря ще остане стара мома. Затова се зае да й търси мъж, веднага щом тя навърши деветнадесет години. Реши, че е крайно време да я задоми. Много откази събра тя. Никой не искаше „саката“ снаха. Как ще върти къща такава жена? Каквито и аргументи да свеждаше майката, те оставаха нечути. Дъщеря й се справяше прекрасно с всякаква домакинска работа, но никой не вярваше на това.

***

Горана беше на 21, когато в селото се появи Коста. И той беше „сакат“ като нея. Беше преживял силно измръзване в казармата, вследствие на което беше трудно подвижен, трябваше да носи специални обувки, за да може да ходи без помощни средства. Младежът се установи в селото, след като получи назначение да работи като кондуктор на междуселския автобус. Коста не си търсеше жена, защото се притесняваше от своя недъг. Но тогава случайно се запозна с бащата на Горана в кръчмата, който след нещастието с дъщеря му все повече се задържаше там. След няколко ракии бащата разказа на младия мъж за най-малката си дъщеря и трагедията й.

След месец и половина Коста имаше възможност да чуе на живо талантливата Горана на новогодишното тържество в читалището. Беше поразен от гласа на талантливта девойка, плени го веселата й усмивка, въпреки всичко. Точно в този момент Коста взе решение да поиска ръката от баща й - на Васильовден – нова година, нов късмет, така си рече.. Бащата беше възхитен от младежа, от смелостта му; харесал го беше – скромен младеж, работлив, не се изхвърляше като другите момчета от селото. Горана също хареса Коста. Хареса добротата в очите му, вниманието, с което говореше с всеки. Младата жена даде съгласието си и вдигнаха сватба по Ивановден.

- Ой ви вази, коледари,

га питате да ви кажа,

отде си зеф тази риза:

по поли й дребно дзвезди,

по ръкави змейновунци,

на плещи й есен месец,

на чело й ясно слънце -

бавила съм Млада бога,

дарила ма й Божа майка,

дарила ма й тази риза,

тази риза копринена:

по поли й дребно дзвезди,

по ръкави змейновунци,

на плещи й есен месец,

на чело й ясно слънце!

Наздраве ти, малка мома,

нега пеем, бога славим!

Късметлийка се почувства Горана, избрана тъй да се каже. Нямаше да остане стара мома, къща щеше да върти, па да й се подиграват сестрите й колкото искат сега...

***

Родителите на Горана дадоха старата къща на баба и дядо й и младите заживяха там – влюбени и щастливи.

Горана започна редовна работа в читалището, а Коста продължи да работи като кондуктор по междуселските автобуси. Въпреки недъзите си, двамата заживяха добре, бързо свикнаха един с друг. Разбираха се без думи понякога.

***

Любили се до две млади,

Коледе, Коледе ле!

Любили се, лъгали се

От мънинки до големи;

Дошло време да се земат

Да се земат, да се женят -

Момина мама не я дава!

Закачливо припяваше Горана. Щастлива беше...

***

Изминаха 4 години от сватбата им, а все още нямаха детенце. И двамата искаха, но не се получаваше. И пак към лекарите се обърнаха. Този път не бяха „закъснели“, просто нямаше как да стане. Този път Горана плака горчиво дни наред, спря да пее, посърна, посивя. Тогава майка й се намеси. Сега тя беше по-силна, взе да търси решение.

Предложиха им да си осиновят дете. При все, че има толкова изоставени деца, защо да не вземат да отгледат едно. Младите се съгласиха, послушаха старите.

След 6 месеца доведоха Милко у дома. Той беше най-красивото и спокойно бебе на света. Обикнаха го веднага.

***

Mалечкоо, убоо, о Лазаре,

на диван ми седеше

со яблоко играше,

майка ле му викаше:

- Малечкоо, убоо,

доста седе на диван,

доста играш с яболко,

да н'те царот догледат,

да н'ти царство поклонит!

Уще речта не рече,

ми го цару догледа

и му царство поклони.

Все тази песен му припяваше Горана – на детето цар. Милко беше много умно  момче от съвсем малък и работлив се оказа като порасна. Помагаше много на родителите си, а те се гордееха със сина си, радваха се, че носи техните добри сърца, въпреки че не беше роден от тях.

Подухнали ми ти бел ветар

и низ Дунав, и воз Дунав,

та извеял врана коня,

на конята синьо седло,

на седлото малко дете,

на детето синя капа,

капата му обнизана:

колку билки, толку здравки,

да е дете млогу живо,

млогу живо, заман здраво,

от година до година!

***

Радваше ги момчето, но дойде време да се отдели от тях. Пратиха го в града да се изучи. Там Милко се промени. „Друг е! Не е същият!“ – не спираше да повтаря майката, усещаше детето си много добре тя, при все че не го беше раждала...

Коста също забеляза резкия тон, нервността, нетърпеливостта на сина си. Не искаше да признае, но разбра, че синът им често в кръчмата стои, харчи парите си там, мрачно гледа, недоволен е от живота на село, иска друго, без да знае какво. Не се хвърля да помага на сакатия си баща, както преди, не се смее, не говори много, все гледа да приляга и да спи, все едно не е спал от години...

Веднъж докато караше редовната смяна на автобуса, Коста неволно чу разговор на двама младежи. Беше ги виждал и преди, бяха на възрастта на Милко. Говореха именно за сина му как се биел в кръчмата, ама онези добре му „цепнали“ главата. Коста не се въздържа и седна до тях.

- А сега кажете какво станало с Милко? – рече твърдо Коста.

Момчетата се уплашиха,  спогледаха се, но заговориха един през друг:

- Ми той Милко все се прави на много голям, ама си намери майстора...

- Оная вечер пак се сби, но момчетата се оказаха по-силни...

- Или пък Милко бе по-пиян от обикновено...

- Абе фраснаха го с една бутилка в главата и той се строполи като зряла круша – ухили се единият. 

- И кога стана това? – пак пита Коста.

- А че трябва да има две-три седмици вече...

- Оттогава не е добре Милко – заяви момчето. – Все от глава се оплаква, не пие толкова. Идва пак в кръчмата, но сега не се хвърля да се бие.

- Пък и не стои дълго, не понася шума...

Коста стана от седалката и тръгна да продава билети на новите пътници. Не каза нищо на момчетата. Но сега разбра защо синът им е различен, защо поведението му е такова...

***

Една съботна сутрин Горана викаше Милко да излезе на двора да й помогне, че не успяваше да запре част от овцете. Той не чуваше или не искаше да чуе майка си. А тя беше съвсем безпомощна с животните и патериците. Затова и завика по-силно. Тогава Милко излезе разлютен, главата адски го болеше, очите му бяха по-кървави от всякога, Горана се уплаши като го видя. Без да каже нищо Милко събори майка си на земята и я ритна. Горана ахна, не я заболя от удара, а от обидата. Без да каже нищо Милко загърби майка си и прибра животните. След това влезе вкъщи без да подаде ръка на майка си да се изправи или да й се извини...

***

Запя Горана и сега, запя на ум.

Чул се е Стоян и прочул,

че има Стоян, че има,

че има двори камени,

у двори кули железни,

у кули бачва олово,

у бачва вино червено,

у вино елен играе,

сас позлатени рогове

и на рогове пиргове,

и на пиргове тугове,

на тугове синьо седло,

на седлото мажко дете,

у рака му златна чаша,

у чашата студна вода,

у водата росна китка.

Водата е от чешмата,

китката е низ градина,

що я брала малка мома.

Плачеше сърцето й с кървави сълзи, ала с песен можеше да преглътне тя. Постоя на земята припявайки на ум. После лека-полека успя да се изправи и да влезе у дома си. Не проговори цял ден. Не каза нищо на Милко, а и той не продума. Беше се захлюпил пак на леглото да спи.

Когато Коста се прибра, веднага разбра, че нещо не е наред. Веселието на дома се беше изпарило. Очите на жена му бяха мокри.

- Какво се е случило тук?

Горана само поклати глава и заплака. Коста я прегърна и я остави да се наплаче. После тя му разказа всичко. Страхуваше се да не се ядоса мъжът й, въпреки че той никога не беше гневен. И сега не се разгневи, а разказа:

- Нашето момче не е добре с главата, Горано. Днес разбрах, че често се биел в кръчмата. Но преди време го ударили сериозно и той загубил съзнание...

- Затова ли е такъв напоследък? – преглътна всички сълзи Горана.

- Явно, ще трябва на лекар да го заведем, да му помогнем, той си е нашето момче...

-  Нашето момче, Коста...

Прегърнаха се съпрузите, поплакаха си, а на другия ден започнаха да помагат на единствения си син... Трябваше да успеят, нали бяха късметлии... И Горана пак запя...