Страница за думи: Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тринадесети

05. 08. 2013 г. Ден тринадесети

Маршрут: Итеро де Вега – Фромиста (14,3 км)

След вчерашните 31 километра, днес изминахме само около 14. Имахме намерение да се поглезим като хванем автобус от Фромиста до Саагун, но се оказа, че такъв няма. Евентуално можем да се качим на автобус утре след още 20 километра ходене.

Сутринта тръгнахме по-късно от обичайното 6:30 напоследък, т.е. към 7:00. Пак беше студено, но поне беше светло.

Итеро де Вега

Бяхме доволни от албергето в Итеро де Вега – държаха го млади хора, а къщата беше страхотна. Стара, но с чудесно разположение. Ние бяхме в голяма стая само с още едно момиче (корейка).

На двора, докато хапвахме и чакахме пералнята, побъбрихме с един испанец (ужасен бъбривец, учител по професия!), който се беше сдружил с една американка; двойка германци (тя – имала само 14 дни и няма да ходи до Сантяго, а той – със странна прическа и толкова). Появи се и една корейка, която бяхме срещали и преди, но мислехме за японка. Бяхме я запомнили, защото страдаше много, беше си наранила крака. Но това въобще не я отказваше да върви към Сантяго де Компостела. Нещо повече стигаше преди доста здрави хора. Идея нямам как го правеше. Тя всъщност беше отседнала в другото, общинското алберге, но тъй като там имало само двама „дебели испанци, които хъркали” и никой на рецепцията, тя дошла до нашето алберге, за да помоли някого да се обади вместо нея на онези таксита, които пренасят раници. Осведоми ни, че за 34 километра щяла да плати 6 евро и щяло да й бъде по-лесно да ходи, особено с проблемния крак. Безспорно беше така. Ние не се осмелявахме да си изпратим раниците, защото не бяхме сигурни, че ще успеем да изминем определените километри.

Корейката беше доста шумна и комуникативна. Забелязах още преди, че говори италиански и испански, както и английски. Оказа се, че и доста е пътувала. Включително е била в България преди 11 години. Разказа ни също, че Ел Камино е много популярен в Южна Корея и че всички азиатци по пътя са всъщност корейци. Каза още, че на един от островите в Корея жена, която вече била изминала Пътя, е направила маркировка като тази тук – с миди и стрелки.

На излизане от Итеро де Вега

Любимите слънчогледи

***

Боадийа дел Камино

Първата ни спирка днес беше в Боадийа дел Камино. Зорито искаше да посетим това място заради т. нар. позорен стълб. Това, което всъщност видяхме, беше един готически стълб, доста красив, между другото. Църквата до него, за съжаление, беше затворена, въпреки че беше станало 9 часа. Решихме да пием кафе. Точно до стълба и църквата имаше едно алберге с кафене. Влязохме. Беше изключително местенце, много арт – с различни фигури – от камък и желязо, в чудесни комбинации с цветя. Оставихме раниците отвън и нахлухме вътре за кафе. Но се оказа, че това е къща. Една жена миеше пода и ни каза да седнем, а Едуардо ще ни донесе кафе.

Него вече го бяхме видели – тъмен тип с плетена черна шапка, която очевидно прибираше дълга коса, имаше и леко прошарена брада.

Връщайки се отнякъде, Едуардо ни попита дали сме италианки (всички ни мислеха за италианки!). Отговорихме му, че сме българки, той веднага изстреля: „Како си?”. Въпросът бе на сръбски, не на български, и съответно ни разсмя, ние все пак знаехме и този език. След малко пак се появи и ние поръчахме две кафета с мляко. Не след дълго Едуардо се появи с две огромни чаши, в които беше сложил по едно пакетче захар. След малко пак дойде – сега носеше два огромни чайника – единият с кафе, а другият – с мляко. С маниер ни напълни чашите и ни разказа, че живял и работил 5 години с българи от Габрово, но никога не е бил в България.

Едуардо ми изглеждаше човек на изкуството. Не знам защо – дали заради облеклото или заради различните скулптури из целия двор. Мислех си, че той е техен автор. Така и не разбрах дали е вярно.

Мястото обаче беше много красиво само дето имаше много мухи.

Освен нас в градината беше седнал един мъж – музикант от Тенеси. Изглеждаше интересен. Скоро излезе и една възрастна жена, много трудно подвижна. Заговори се с американеца, а аз най-безсрамно подслушвах и превеждах на Зорито. Жената била германка. Останала в тази къща преди 6 седмици, защото почти не можела да ходи. (Не разбрах обаче дали беше тръгнала да изминава Пътя или по други причини е в Испания.) На въпроса на мъжа какво прави по цял ден, тя отговори, че четяла и мислела. Според нея днес хората не мислят. Беше толкова права! Американецът през смях потвърди, че и той бил един от тези, немислещите. Както си говореха за живота, тя явно нещо се засегна. Каза му, че имал ужасен смях, все едно й се подиграва. Той пък от своя страна се почувства неудобно и взе да й се извинява. Начинът му на общуване моментално се промени. Спря да се смее толкова много, личеше му, че внимава какво казва. Млъкнаха за малко. След това се заговориха за пушенето. Музикантът пушеше пури. И двамата бяха единодушни, че цигарите са отвратителни, но пурите са друго нещо! Аз като един върл противник на пушенето се заслушах още по-внимателно и се замислих. Винаги бях смятала, че пурите са по-тежки. Но те явно съдържат чист тютюн, за разлика от цигарите. Не знам. Не ме и интересува особено. (За всички пушачи – извинете невежеството ми по темата!)

След кратко посещение на тоалетната, се заговорих с една англичанка, която се беше присъединила към компанията в градината. И тя беше тръгнала по Камино, но й се наложило да спре заради болки в ходилото. Побъбрихме малко с нея. Разбрахме, че и тя е тръгнала от Сен Жан. Като разбра, че сме българки, каза, че е срещнала друга българка по Пътя (не й разбрах името), даже бяха ходили заедно известно време. До скоро където и да отидехме все ни казваха, че досега не са идвали българи, а от няколко дни все нещо ни напомняше за родината. Дори снощи в Итеро испанецът бъбривец ни каза, че е срещнал българка, която живеела в селото. Не сме се срещали с нея.

Боадийа дел Камино

"Позорният стълб"

Албергето на Едуардо

Тръгнахме с нежелание от приказното място на Едуардо, но трябваше. Все пак имахме още път до Фромиста. Слава Богу, Пътят беше много приятен, движеше се успоредно по Канал де Кастия, покрай който имаше много тополи и съответно сянка и приятна хладина.

Канал де Кастия

Сравнително бързо стигнахме Фромиста. Намерението ни беше от тук да хванем автобус. Уви, не беше възможно.

Настанихме се в общинското алберге и излязохме да разгледаме църквата Сан Мартин, която беше съвсем наблизо. Църквата беше римска и беше различна от църквите, в които бяхме влизали до момента. Беше много по-семпла, без богатите украси на испанските църкви. Всъщност на мен ми напомни за църквите, които бях разглеждала в Южна Италия. Като се вгледаш в детайлите откриваш някои много интересни елементи като шахматния фриз и 315-те декоративни подпори във формата на хора, растения, животни, демони, митични същества и еротични фигури. Капителите вътре в църквата с библейски мотиви и мотиви от ежедневието дават представа за средновековния свят. Разгледахме подробно всичко, снимахме и излязохме.

Църквата Сан Мартин

Пазарувахме и се върнахме в албергето. След банята и прането, хапнахме и се отдадохме на сиеста като другите пилигрими.

Почивахме докъм 18 часа, след което излязохме да разгледаме останалите забележителности: църквата Сан Педро с музея към нея, църквата Дел Кастийо, етнографският музей обаче беше затворен. Видяхме и камъкът на чудото (или нещо подобно), но защо се нарича така, не разбрахме.

Сега блаженстваме на площада до Сан Мартин и до албергето. Хапваме сладолед и гризини и си пишем.