Ника и свeтеца

Вече четири дни тя ходеше след стареца. Наблюдаваше го много внимателно. Старецът беше дребничък, ходеше прегърбен и имаше снежнобяла коса и брада. Крачеше пъргаво и уверено, никога не се оглеждаше. Винаги носеше издута платнена торба. Ника го забеляза от прозореца на стаята си преди седмица и й направи впечатление, че мъжът минава всеки ден в два следобед с издутата торба, а по-късно, след около два часа и половина се връща без торба, но с усмивка на лицето. Така детето реши да го проследи и да разбере какъв беше този дядо. Не беше трудно за момичето да върви след стареца, той вървеше с умерен ход, не се оглеждаше.

Първият ден детето тръгна предпазливо след стареца, следвано от Биби. Мъжът не вървя много дълго. Скоро стигна до една не много висока сграда, с опадала мазилка. Влезе през входната врата и се забави около… ами Ника не знаеше колко точно, но ръцете й измръзнаха, докато чакаше. Беше началото на декември и времето беше започнало да става доста студено. Детето реши да не следва мъжа обратно.

На следващия ден момиченцето се приготви отново да проследи загадъчния старец. Точен като часовник, старецът се появи на улицата в 2 часа. Детето, разбира се следвано от кучето си, отново тръгна предпазливо след мъжа. Изведнъж обаче незнайно защо Биби реши, че трябва да скача около стареца и да го лае с неговия си радостен лай. Момиченцето много се притесни. Извини се на стареца със зачервени бузи и се върна обратно. Явно днес не можеше да го следи, все пак той я видя.

- Хей, Биби, всичко развали! – ядоса се детето, но после реши, че може би така е по-добре. Мъжът можеше да е опасен. Ами ако краде деца с тази голяма торба!

Ника се прибра у дома и скоро забрави за стареца, погълната от една нова игра с въпроси, която играеше на телефона. Докато не реши да отиде да пие вода в кухнята и неволно не погледна през прозореца. Старецът се връщаше с празна торба. Детето погледна часовникът в дневната, показваше 16:34. „Забави се два часа и половина този път“, рече си момичето. „Утре пак ще го проследя, но този път без издайници“, погледна намръщено към Биби, който кротко си лежеше на пода в стаята й.

На третия ден момиченцето последва стареца отново. Той беше точен, както и предишните дни. Ника се стараеше да бъде незабележима и май успя. Старецът вървя доста, докато в един момент се насочи към една от крайните улици. Момичето знаеше, че тук е „страшно“ и не бива да идва сама. Това беше по-бедна и неугледна част от града. Къщите бяха сиви и тъжни тук, а по улицата можеха да се видят бездомни кучета. Страшно си беше! Ника потърси в джоба на якето си златното сърце за повече смелост и продължи да следва възрастния мъж. Скоро обаче той спря до една бедна на вид къща, отвори пътната врата и влезе в двора. Момиченцето стоеше на разстояние, за да не я види мъжът. Когато влезе в двора обаче, се приближи и видя как мъжът се вмъква в къщата без да чука на вратата или да звъни. Ника се стресна. Нима той е крадец! Детето гледаше с широко отворени очи и не знаеше какво да направи. „Спокойно, сега трябва само да наблюдавам!“, рече си за кураж момиченцето и се скри зад едно дърво малко встрани от къщата, но с добра видимост към нея. Мъжът се забави около десетина минути и излезе само че с празна торба. Когато стигна пътната врата се обърна и погледна към прозореца. От там му махаха за довиждане две малки ръчички. Старецът отвърна с усмивка и тръгна обратно. Ника беше удивена, но все още не разбираше какво прави този възрастен мъж в тази „гадна“ част на града. Защо ходи в чужди къщи с пълна торба и излиза с празна? Защо се усмихва така?

Момиченцето остави старецът да се отдалечи достатъчно и тръгна да се прибира все така замислено. „Пак ще го проследя! Трябва да разбера!“

На другия ден детето се подготви отрано, чакаше нетърпеливо да наближи часа, когато мъжът минава, за да го последва. Беше се замислила за него и не можеше да прави нищо друго. Точно в два без пет момиченцето си обу обувките и излезе.

Старецът отново беше точен. Появи се на улицата в 14 часа и Ника го последва. Днес обаче не внимаваше особено да не я забележи, защото беше потънала в размишления кой всъщност е той и какво прави с тази торба. Както вървеше, изведнъж мъжът спря точно пред нея и й се усмихна с очите си.

- Защо ме следиш, дете? – попита директно той.

- Аз, аз… извинете, не исках… - Ника така се уплаши от резкия въпрос, че не знаеше какво да каже или направи. Инстинктивно искаше да побегне, но любопитството й беше по-силно.

- Спокойно, не исках да те уплаша – рече със спокоен глас стареца.

- Аз Ви видях преди няколко дни и ми направи впечатление – вече по-уверено заговори детето – че все минавате по едно и също време с огромна торба, а по-късно се връщате с празна. Исках да разбера къде ходите и какво правите.

- Това ли било! Хаха – засмя мъжът. Имаше най- топлите кафяви очи, според Ника, и най-гръмкия смях!. – Ела тогава с мен.

- Може ли? Нали не крадете деца? – рече с треперещ глас детето.

- Не се страхувай, ела.

Момичето стисна в ръка златното си сърце за смелост и закрачи до тайнствения мъж.

-  Аз съм Николай – рече стареца.

-  А аз Ника – каза детето и леко се усмихна. – може ли да Ви попитам нещо?

- Да, щом съм ти позволил да дойдеш с мен, значи може.

- Какво носите в тази торба? Защо влизате в различни къщи? Какво правите там?

- Чакай, чакай – засмя се мъжът – това са цели три въпроса! Ти май си доста нетърпелива, а!?

- Малко… - засрами се Ника.

Николай спря и рече:

- Виж тук – каза й, отваряйки торбата. Тя беше пълна с красиво опаковани подаръци. – Има играчки, дрехи и лакомства…

Ника не можеше да повярва. Старецът носеше подаръци!

- Но как така! Кой си ти? Защо ги носиш?

- Знаеш ли, Ника, има много деца, които никога не получават подаръци.

- Дори за Коледа и рождените си дни?

- Да, дори тогава. Затова аз реших да променя това. По това време на годината нося подаръци на децата.

- Значи ти си дядо Коледа!

- Хаха, неее, аз съм Николай, казах ти!

- Но как така? Как успяваш?

- Цяла година се подготвям, за да мога през декември да зарадвам някои деца.

-  Само послушните ли?

- Най-вече тези, които отдавна не са получавали подаръци.

- А защо ходиш следобед? Да те видят всички ли?

- Нее, в никакъв случай. Ходя по това време, докато родителите са на работа и децата са сами. Обикновено възрастните мислят, че искам нещо от тях и не ме пускат в домовете си. Децата са с отворени сърца, приемат ме, я някои дори споделят бисквитките си мен – усмихна се Николай.

Момиченцето гледаше с широко отворени очи и не знаеше какво да каже. Беше много изненадана от всичко, което чу.

- Да вървим ли? – попита старецът.

- Да, да… Ти си светец, нали?

Старецът се усмихна и стисна ръката на Ника. Тя не се страхуваше от него.

Не след дълго старецът и детето стигнаха до набелязаната сграда. Мъжът каза:

- Тук трябва да посетим три адреса, ще дойдеш ли с мен?

- Не знам, май не трябва…

- Ти избери - предложи стареца.

- Ще те изчакам тук! – рече твърдо момичето. Наистина не искаше да пречи, та този човек правеше чудеса!

Ника го изчака и заедно тръгнаха да се прибират. Николай отново се обърна към сградата, а оттам му махаха усмихнати ръчички.

***

- Ника, написа ли писмо на дядо Коледа? – попита вечерта татко й.

- Да, но днес срещнах един свят човек, който носи подаръци на децата, и мисля да променя някои неща – каза съвсем сериозно момичето.

- Интересно, ще ми разкажеш ли?

- Не сега, тате. Трябва да помисля и да променя списъка си…