Страница за думи: Пътят до Сантяго де Компостела. Началото

„... хората винаги пристигат точно навреме на мястото, където ги очакват.”

П. Коелю

Така завършва „Дневникът на един маг”. Така започна моят път.

Началото

22.07.2013 г.

Кръст върху къща.

Слънце върху автобус.

ZAZ по радиото.

Моите знаци за пътя – още от самото начало! Измислям ли си, не знам, но ги виждам със сигурност!

Сякаш, за да разсеят съмненията, да прогонят страховете...

Тръгнах рано тази сутрин от родния ми град. Както предполагах родителите ми не приеха идеята особено въодушевено. Но въпреки това майка ми дойде да ме изпрати. Баща ми ми се сърди и ме обяви за сектантка, но както иска! Ще му мине. Тръгвам от Дулово, ще се срещнем със Зорито във Велико Търново и от там продължаваме към Терминал 1 на софийското летище, откъдето ще летим до Барселона. Вълнувам се много, но и имам ужасно главоболие заради всичките разправии преди тръгването. Когато се срещаме със Зорито в Търново сякаш всичко си идва на мястото. Възвръщам си увереността и убедеността, че това е Пътят.

***

Кацаме в Барселона в късния следобед. Още тук хората започват да ни помагат. Помогнаха ни да стигнем до хотела. Той е близо до ЖП гара Сантс, но все пак имахме нужда да се ориентираме. Слава Богу, намериха се хора, които да ни упътят.

Хотелът е четиризвезден, но не е кой знае какво. Дали защото сме уморени, дали защото е горещо, дали от неизвестността, не знам… По-скоро цветовете не ни допадат. Тъмна стая – как може да изберат черното за цвят на стената!

След като отдъхваме за кратко излизаме за храна за вечеря, а и за утрешния ден, в който трябва да стигнем до Памплона и оттам до Сен Жан Пиер дьо Пор. Влизаме в най-близкия хранителен магазин. Супермаркетът е странен, малък, с продавач от арабски произход, който пуска и музика, арабска! Вземаме хляб, сирене, маслини и вода и се прибираме в хотела. Зорито направи сандвичи. Хапваме, къпем се и лягаме. Бяхме уморени, а от утре започва нашето приключение – трябва да имаме сили.

23.07.2013 г.

Ставаме рано с плана да хванем влака за Памплона в 7:35. Приготвяме се и слизаме за закуска.

Естествено сме първи. Всички още спят. Избираме си закуска, пием кафе и тръгваме.

За съжаление (или не) не успяхме да стигнем навреме. Изпуснахме влака.

За следващия в 9:30 няма билети. Отчаяни сме, защото в интернет видяхме, че автобусът за Сен Жан Пие дьо Пор тръгва всеки ден в 14:00 часа. Не смеехме да си помислим какво ще правим, когато стигнем в Памплона. Знаехме само, че трябва да стигнем там.

Оказа се, че все още има билети за влака в 12:10 часа. Купихме си. Но беше толкова рано. А нашите раници тежаха. Решаваме да пием второ кафе и тръгваме на посоки из Барселона в района на ЖП гарата. Докато се чудехме къде да седнем, една чужденка ни заговори, искаше да ни даде картата си за метрото, защото тя и мъжът й тръгвали, а имали още две неизползвани пътувания. Отказахме и ние щяхме да тръгнем след няколко часа. Това е началото на пътя. Още от тук ни предлагаха помощ!

След известно ходене си харесахме една пекарна. Влязохме. Миришеше на вкусно, а и изглеждаше уютно. Пихме кафе с мляко и ядохме мини кроасанчета и някакви мини охлювчета (не знам дали така се казват) с шоколад. Кафето е хубаво, но сладките не са нещо особено. Стоим дълго и си говорим. В пекарната е горещо. Не работи климатик, а само един вентилатор, от който май става по-горещо. Но въпреки това е хубаво. Започват да влизат все повече хора. Забелязвам, че някои са семейства с деца, които идват на закуска тук. Май не си представям точно така семейната закуска… Интересно ми е, по навик гледам изпитателно хората, изучавам ги… И все пак, странно е, че на това място случайно са се събрали непознати хора, семейства, а създават някакво усещане за домашен уют… Стоим толкова време, колкото ни е хубаво. Направихме си и снимки. Решаваме да се разходим из улиците наоколо, макар и с раниците.

Пекарната в Барселона

Вървим и се възхищаваме на жилищните сгради, красивите тераси и все още празните улици. Не знам как се нарича този квартал, но има много учебни заведения и болници.

Сядаме на една пейка пред някакво училище за езици. Разбира се, то е празно. Дълго седим, но времето тече бавно. Местим се на друга пейка. Докато седим аз изрязвам листите с албергетата, които Зорито е разпечатала. Говорим си, приятно е. Странно е, но не се тревожим как ще завърши денят... А неизвестните са доста. Струва ми се, че при други обстоятелства едва ли щяхме да бъдем толкова спокойни.

Вече е време за влака. Качваме се. Както винаги е приятно – удобни седалки, слушалки за музика, климатик (даже е по-студено от очакваното според мен). Зорито придремва, но мен нещо не ме хваща сън. Слушам музика и гледам през прозореца. Снимам от време на време. Красиво е. Различно е. Испанско е.

Предстои ни да пътуваме 4 часа. Пътуването ми се увижда – твърде дълго е, може би защото не ме хваща сън.

Пристигаме в Памплона в 16:15 (с малко закъснение). Слизаме и се оглеждаме да разберем как да стигнем до Сен Жан. Няма информация. От интернет знаехме, че от автогарата тръгва един автобус всеки ден и то в 14 часа! Отдавна сме закъснели. Въпреки това решаваме да отидем до въпросната автогара, за да изпробваме късмета си. Има нещо тук във въздуха. „От вятъра е, казва Зорито, виж го какъв е, обичам го този вятър, някак по-хубав е…“

Отидохме на спирката, но не можахме да се ориентираме особено на коя линия да се качим и затова реших да попитам Бялата жена. Тя пътуваше с нас във влака, стоеше точно зад нас. Заговори ни като се качихме. Искаше да се увери, че нейното място е до прозореца. Оказа се, че и тя пътува за Памплона. И наистина беше бяла! Бяла коса, светла кожа и бяла рокля на цветя. И излъчваше доброта. А най-хубавото беше, че говореше много добре английски. Обясни ми, че трябва да се качим на линия L 9 и да слезем на спирката след тази, на която ще слезе тя. Добави още, че не е напълно сигурна и ще попита шофьора. Предупреди ни, че ще трябва да си купим билети в автобуса. Скоро пристигна и превозното средство. Както обеща, жената попита шофьора и той потвърди мястото на нашето слизане. Не пътувахме много дълго, но Памплона ни се видя красив град. През цялото време си повтарях, че ако видя знака с мидичката на Ел Камино ще ни провърви. Не знам защо бях толкова сигурна в това, но скоро го видях! На един светофар! Единственият! Потвърждението!

Веднага казах на Зорито, че съм го видяла. По-късно й разказах какво всъщност съм си мислила. Не след дълго слезе и Бялата жена. Преди това ни махна с ръка. Тя всъщност помагаше на още две жени, които май бяха в нашата посока. Само че те говореха испански, а ние не съвсем. Заподозрях ги, че и те са пилигрими. Може би защото бяха с раници.

Слязохме на следващата спирка след като шофьорът също ни помаха, че трябва да слезем. Не ни беше забравил. Тези малки жестове много ме впечатляваха.

Тръгнахме след другите две жени от автобуса и те ни заведоха до автогарата. А сградата – въобще не приличаше на автогара! Футуристична стъклена дълга сграда, с бели надписи на различни езици, но които не се виждаха отдалече. Тази постройка изглеждаше празна. Като приближихме видяхме, че има ескалатори и че всъщност самата автогара е под земята. Такива се оказаха и другите автогари в Испания – подземни. Ние все така следвахме двете жени. И те ни отведоха точно, където искахме!

Веднага отидохме на касата, но момичето ни отпрати на информация. Слава Богу, жената говореше английски. Оказа се, че има автобус в 17:30 часа, т.е. след около 40 минути. Перфектно! Купихме билети – струваха 20 евро вместо 15, както пишеше в интернет. Но това нямаше значение – важното беше, че ще стигнем до Сен Жан. При това още днес.

Разбира се, на мен ми се ходеше до тоалетна, а и имахме време за това. Влязох първа, а Зорито стоеше при раниците. След това влезе тя. Докато я чаках, извадих билетите и ужасена прочетох, че трябва да се качим на автобуса 30 минути преди отпътуването. Погледнах часовника – беше 17:02! Вече закъснявахме. И защо никой не ни предупреди! Тръгнахме веднага. Излязохме на платформите – имаше само един автобус и той не беше за Сен Жан. Аз, естествено, веднага изпаднах в паника. Нямаше кого да попитаме. Появи се едно момче, което не говореше испански, но пък говореше английски. Той съвсем спокойно ни каза, че автобусът още не е дошъл, но според него щял скоро да дойде.

И наистина дойде. Дори имаше табела – Pamplona – Saint Jean Pied de Port. Бях развълнувана, че нещата се подреждат. Шофьорът отвори багажника, за да си сложим багажа и след това се качихме. Скоро тръгнахме. Нямаше много пътници – около 5-6 души.

В началото пътят беше добър, с красиви гледки, но след дълго започнаха завоите. Завоите, които нямаха край! На баски диалект се наричаха Kontuz. Със Зорито се шегувахме, че са като контузия. Определено такива се оказаха за мен. Повръщах! L

След около час и четиридесет минути пътуване, които на мен ми се видяха цяла вечност, стигнахме Сен Жан Пие дьо Пор. Според пътеводителя, който купихме по-късно, град Сен Жан Пие дьо Пор е главен град на Basse Navarre във Френската баска страна. Всъщност в това малко градче се събират трите пилигримски маршрута, които минават през Франция, преди да се достигне Испания през Пиренеите. От 12. до 16. век градчето е принадлежало към испанското кралство Навара, докато не пада под френска власт през 1589 година. Баският език обаче е жив от двете страни на границата, както са живи и някои от общите им традиции. Най-често дават за пример играта пелота – нещо средно между тенис и скуош. Сан Жан Пие дьо Пор е обявено за част от световното наследство на ЮНЕСКО през 1988 година.

Слязохме и попитах в един ресторант къде точно се намира Офисът за пилигрими. Едно момиче, което работеше там, ми обясни на що-годе разбираем английски къде е.

Част от спътниците ни явно също бяха пилигрими – момчето от автогарата се оказа хърватин, но така и не разбрахме как се казва; имаше и една двойка възрастни англичани, които живеели в Севиля. За съжаление или не, никой на никого не помогна и не изчака. Видяхме как хърватинът тръгна в грешна посока, а англичаните се бавеха да разчитат една карта.

Ние стигнахме първи. Офисът беше затворен. Един продавач от магазин за сувенири ни каза, че сега е затворено, защото вечерят, но след 15-20 минути ще отворят. Оставихме раниците до вратата и зачакахме. Не след дълго дойдоха и спътниците ни от автобуса. Заговорихме се и тогава узнах детайлите за тях.

Офисът отвори по-скоро – след около 5 минути. Влязохме. Имаше трима служители – двама мъже и една жена. Седяха зад бюра, наредени едни до други, а пред бюрата имаше по два стола за поклонници.

На нас се падна да говорим с жената. Може би за съжаление, защото почти не говореше английски език. Но пък така разбрах, че съм научила доста от уроците по френски – не и да говоря, разбира се. Тя говореше на френски, аз й отговарях на английски, но някак се разбирахме.

Купихме креденциалите (паспортите на пилигримите), попълнихме ги и ни сложиха първите печати.

Жената ни даде информация за първия етап от Пътя, който щяхме да изминем утре – Сен Жан – Ронсесвайес. Обясни ни откъде да тръгнем, къде има чешми и т.н.

Предложи ни и алберге – да, имахме нужда от него! Най-евтиното (12 евро) беше и най-наблизо – в съседната къща. Благодарихме и тръгнахме.

Жената обаче явно се притесняваше дали сме я разбрали добре и излезе на вън, за да ни покаже красноречиво, че албергето е в съседната къща и ни каза да почукаме.

Направихме го – почукахме на вратата. Излезе една сърдита мадам, на която така и не разбрахме името, и с която трудно се разбирахме, поради езикови пречки. Направи ни забележка, че много силно сме почукали на вратата и ние се извинихме, ама нали така ни каза да направим другата жена! Влязохме вътре. Това си беше частен дом явно. Имаше няколко бележки с предупреждения, включително и на английски, но жената не говореше този език. Решихме да вземем стаята с двойно легло, което ни предложи. Стаята беше приемлива, макар че не миришеше особено добре. Предложи ни и закуска, за която ние се колебаехме, но в крайна сметка приехме.

Изкъпахме се и решихме да излезем да хапнем. Мадам веднага ни предупреди да се върнем до 22 часа, защото тогава си лягала и заключвала вратата. Беше 21 часа. Имахме около час. Щракнахме няколко снимки и тръгнахме напосоки да си намерим нещо за ядене. Разбира се, работеха само ресторанти, не и хранителни магазини. Пред всеки ресторант имаше меню. Беше доста скъпо навсякъде. Все пак седнахме в един ресторант. Пихме сангриня и ядохме „топла” салата с козе сирене и пържени картофи. Сервираха ни допълнително хляб и гарафа с вода. Беше доста вкусно, може би, защото бяхме гладни!

За съжаление не биваше да закъсняваме – заради Мадам.

Прибрахме се навреме. Разплатихме се с госпожата. Платихме повече, така и не разбрахме защо. Беше ме яд, но нищо не можех да направя. Французойката упорито се правеше, че не разбира!

Легнахме. Въобще не можах да спя! Беше ми много горещо. По едно време нещо започна да капе. Светнахме. Оказа се, че е от прозорчето, което не бяхме затворили заради жегата. Явно беше заваляло. Дръпнахме дрехите, които бяхме разположили за сушене, за да не вали върху тях. И пак легнахме. Едва дочаках сутринта. Нямах търпение да тръгнем.