Пътят до Сантяго де Компостела. Ден трети

26.07.2013 г. Ден трети

Маршрут: Субири – Памплона (20,1 км)

Статуя на пилигрим

Пътят започна с много сериозно изкачване от Субири към Ларасоаня. Май бяхме взели правилното решение вчера да спрем до тук. Едва ли щяхме да издържим физически. Починахме си след първия стръмен хълм и продължихме напред. Все още минавахме през гори, които се сменяха с поля. Беше красиво. Спирахме да поснимаме и продължавахме. Най-хубавата част беше Сабалдика. Изключително стръмен хълм за изкачване, но на върха – о, Боже! Вълшебно спокойно място с малка църква, кацнала на върха на хълма. Възрастна белокоса жена посрещаше пилигримите, носеше (преместваше) пластмасови градински столове под сянката на дърветата и им доливаше вода в шишетата, ако искаха. Църквата се казваше Сан Естебан. Жената не говореше английски, но излъчваше такава доброта и милосърдие, че човек се чувства приет като у дома си. Нещо повече усещаш едно почитание и обич, която блика по някакъв начин от сърцето. Влязохме да разгледаме. Църквата беше малка, но красива, построена около XII век и оттогава е престроявана многократно – до XVIII век. Оказа се, че я поддържат сестрите от Обществото на Светото сърце.  Разбира се, ние я снимахме, макар че ни беше леко неудобно. Олтарът беше от XVII век – в центъра се намираше  статуята на Сан Естебан. Жената ни каза, че при нас той се нарича Свети Стефан. На лявата страна срещу олтара имаше едно голямо разпятие и около него налепени много зелени стрелки с желания и пожелания на хора, спрели тук. Ние също си написахме и залепихме.

Място за желания и пожелания

Жената от църквата ни обясни, че камбаната издава невероятен звук. Покани ни да се качим в камбанарията и да пробваме звука. Качихме се по стръмните стълби. Беше невероятно – ударихме по веднъж лявата камбана с хубавия звук, както каза жената! Божествен звук! Прекрасно изживяване!

Жената ни даде информация за църквата и една листовка с това какво е да си пилигрим и благословение за пилигрима. Много вдъхновяващо. Тръгнахме си. Дамата ни изпрати почти до пътя, а на мен дори ми пооправи раницата. След това преживяване изобщо не съжалявахме, че сме изкачили ‘онзи’ стръмен хълм. А сега от дистанцията на времето, когато лицата са избледнели в моето съзнание, си мисля, че тази жена страшно много приличаше на Бялата жена, която ни упъти в Памплона. Може и да е измамна мисълта. A може би срещата ни не беше случайна.

Олтарът на Сан Естебан

Камбанарията на Сан Естебан

Камбаните

Църквата Сан Естебан

Продължихме напред – целта ни беше Памплона. Пътят се виеше нагоре и надолу, сменяха се гори, поляни, пътеки и камъни. Слънцето грееше все по-силно, а градът все така не се виждаше. Мечтаехме да стигнем по-навреме в Памплона, за да разгледаме подробно града.

Доста се бяхме изтощили, когато навлязохме в града. Първо минахме през циганския квартал. Вървяхме, вървяхме – едва стигнахме. Решихме да пробваме в най-близкото алберге. Оказа се, че има места. Жената, която ни посрещна, се казваше Исабел и работеше в албергето със сестра си Улрика. Според мен бяха германки. Имаше нещо в акцента им, което беше немско. Те двете като че ли продължиха поредицата от срещи с възрастни дами благодетелки. Бяха добри, с чувство за хумор и не се опитваха да ни излъжат като френската дама. Исабел ни даде карта на Памплона и ни обясни къде се намират най-важните забележителности, къде да хапнем „най-хубавия сладолед” и къде има най-много пинчос (или по-известни за нас като тапас).

Изкъпахме се, прахме традиционно и тръгнахме на обиколка.

Тъй като албергето беше точно на брега на реката, за да се качим в старата част на града, използвахме обществения асансьор, който беше безплатен. Излизайки от асансьора, се оказахме точно до една от крепостните стени, част от забележителностите на града. Разгледахме само отвън и продължихме напред. Скоро след това се озовахме до основната арена, в която се провеждат борбите с бикове  в седмицата на Сан Фермин (за щастие тя беше минала). Тази уникална и, според мен, жестока традиция с преследването на бикове се случва всяка година през месец юли обикновено в периода 6 – 14. Наричат маршрута, по който преминават биковете през града Ruta de los Encierros и даже е специално оцветен в зелено на картата на града. Разбира се, празникът на Сан Фермин става изключително популярен и заради романа на Ърнест Хемингуей „Слънцето също изгрява“. А кой е Сан Фермин? Това е испанец, който бил изпратен на мисия във Франция през трети век. Неговите останки били пренесени от френски имигранти в Памплона през XII век и така от XVI век в негова чест се провежда фестивалът с бикове. 

Арената за бикове

Площадът

Община Памплона

Музеят на Памплона и мястото, откъдето тръгват биковете на Сан Фермин

Бар "Хемингуей"

 Бяхме харесали Памплона още на път за Сен Жан. На баски се нарича Ируня и е столица на автономната област Навара. Както щяхме да установим по-късно това е много уредена и чиста испанска област. Историческите извори казват, че Памплона е основана още през първи век преди новата ера от римляните, следва инвазия на вестготите през V век,  на франките през VI век и накрая от арабите през 732 година. Градът става столица на Навара още с основаването на областта, но популярност добива едва когато става част от поклонническия маршрут на свети Яков.
Беше изключително горещо, но явно сиестата приключваше и хората започваха да се раздвижват. Стигнахме до Пласа дел Кастийо, където в едно от заведенията е отсядал и писал Хемингуей. Даже има заведение на неговото име, а вътре в самия бар има статуя на писателя, който се е подпрял на бара с чаша уиски в ръка. Първото впечатление е „Уау, Хемингуей е на бара!“ Може би заради играта на светлината, не знам.
Разходихме се из старите улички. Ядохме от прекрасния сладолед, който Исабел ни препоръча. Наистина беше lovely! Разгледахме няколко църкви. Установихме, че католическите църкви в Испания ни дават много голямо успокоение и просветление. След физическата умора на ходенето, прохладните църкви бяха търсено убежище. Сигурно и това е част от вълшебството на Пътя.

Пинчос и розе

Ядохме пинчос (тапас) и пихме по чаша розе в бара на Хемингуей. И пак задуха онзи памплонския вятър, който усетихме още на път за Сен Жан. Влюбихме се в Памплона. Надявам се някой ден да имаме повече време да й се насладим.
Прибрахме се в албергето на Исабел. Там установихме, че има новодошли - семейство германци, които бяха настанени на другото двойно легло в нашата стая. Бяха симпатично семейство на средна възраст. Решили да посветят изминаването на Ел Камино на излекуването на жената от рак. Срещахме ги още веднъж-дваж след това по пътя, но те се движеха с тяхно темпо, придвижваха се с таксита понякога. Но винаги бяха позитивни и усмихнати.