С аромат на липов цвят

Отдавна не бях ходила на гости на леля. Тя живееше от няколко години в една вила близо до морето. Тъй като не съм шофьор, трябваше да използвам автобус, за да стигна до дома й.

Станах сравнително рано в събота и се отправих към спирката. Бях решила да отделя време на моята роднина, някак си имах нужда да избягам от всекидневието, а нямаше по-подходящо място от вилата на леля. Да си призная обичах да й гостувам, защото леля често ми разказваше прекрасни истории от своята младост, а аз ги поглъщах жадно и пътувах с удоволствие назад във времето. Освен това леля е превъзходна готвачка и винаги хапваме нещо изненадващо вкусно.

След пътуване от около час и половина, слязох точно пред къщата на леля. Къщата й не беше нищо особено. Малка, със сива груба мазилка, а помещенията бяха разположени на два етажа. На първия етаж имаше прекрасна дневна с гледка към морето, тук беше и царството на леля – кухнята. На втория етаж имаше две спални – едната на леля, а другата – за гости. Между двете стаи бе разположен широк коридор, който леля беше преустроила в библиотека и от който се излизаше на малък балкон с още по-внушителна гледка към всемогъщото море. Изобщо вилата беше така построена, че имаше гледка към морето почти от всяка точка.

Влязох през портата и скоро ме посрещна с лай Коко, кучето пазач на леля, което беше от дребна порода и само лаят му беше внушителен. Когато му се обадих, кучето ме разпозна, въпреки че отдавна не бях идвала и започна да маха радостно с опашка. Дочула пазача, леля се подаде на входната врата:    

-  Пристигна ли, мила! Добре дошла, влизай, влизай! – каза весело леля.

- Добър ден, лелче! Ех, че се радвам, че дойдох! – прегърнах леля. Видя ми се все същата с усмихнатите зелени очи и посребрената коса, вързана на кок.

- Айде, влизай, де! Направих ти палачинки!

- Не, не, чакай да видя градината първо. Толкова хубаво мирише тук! 

- Ооо, да, розите все още цъфтят! Започнаха и летните да показват цветове и да ухаят силно…

Тръгнах по пътечката, следвана от Коко, и се спирах на всеки цъфнал цвят, за да вдишам аромата му. Леля ме наблюдаваше от пътеката и се радваше на моя жълт нос, който бяха изцапала, навирайки го в цветята.

- Мини отзад, там ще закусим! Сложила съм масичка и столчета под липата. 

      Ето, какво ухаеше толкова силно. Липата в двора на леля беше започнала да цъфти!

Продължих да душа всяко цветче и така заобиколих къщата и се озовах в така наречената задна градина. Леля обичаше тази част на градината повече. От една страна, защото оттук се виждаше морето, а от друга – защото тук беше по-закътаната част, далече от любопитните погледи на минаващите. Тук също имаше цветя, но и малки лехи със зеленчуци и подправки. Леля обичаше работата в градината и това беше основната й причина да избяга от града. Въпреки че на младини си беше истинска градска дама, която винаги се обличаше по последна мода и не пропускаше културно събитие, сега леля се вписваше идеално на това място. Откакто свако почина, тя стана малко по-мълчалива и коренно промени живота си. Започна да живее здравословно, купи тази вила и се оттегли от градския живот. Децата й живееха в града, но тя бе избрала уединението тук.

Леля беше сложила неголяма маса под сянката на разкошна липа. Дървото беше подредило тежки клони, богато украсени със светложълти цветчета, в перфектна форма и сега разстилаше уханието си щедро. Красиво дърво. А масата! Ах, масата беше превъзходна – палачинки, сладко от ягоди, мед, кафе, мляко – мечта!

- Сядай, да хапнем преди да изстинат палачинките! – каза леля и аз веднага се подчиних.

-  Как си, лельо? Не ти ли е самотно тук?

- Не, мила, чувствам се добре тук! Пък и никога не оставам сама. Всеки ден някой ме посещава. Все някой се сеща за мен и идва да побъбрим. Заповядай, хапвай. Нали ще пийнеш и кафенце?

Леля действително имаше много приятели, които обичаха нейната компания и затова често я посещаваха. Тя е изключително сладкодумна, но и превъзходен слушател, който винаги дава мъдри съвети. Едни такива простички, но много истински.

- Да, благодаря. Ммм, много е вкусно, лелче! – отговорих аз.

- Ти как си, миличка? Как ще прекараш лятото?

-  Уморена съм, лелче. Нещо съм много натоварена в работата. Имам нужда от почивка, но нищо не съм планувала още. Чакам приятелите си да се уговорим с тях. Иска ми се да попътуваме, ама нали знаеш финансите…

- Е, ще измислите нещо. Но определено трябва да си починеш. Виждаш ми се преуморена. И не чакай приятелите си дълго. Направи си планове.

- Не знам, лельо, не ми се ходи сама…

-  Ще измислиш нещо. Понякога е по-добре да останеш сама, за да проумееш някои важни истини… Пък и винаги може да се качиш на някой автобус…

Замълчахме, докато се хранехме. Палачинките бяха невероятно вкусни, а леля имаше право.

-  Ти ли си правила конфитюра? Много е ароматен.

- Да, даже онзи ден го правих. Съвсем пресен е. Бяха назрели доста ягоди в градината и реших да ги обера и сваря на сладко. Първо мислех само да ям и децата да хапнат, ама като видях количествата от плодове, минах на плана за сладкото.

Засмяхме се и продължихме да се храним мълчаливо.

- Вече е лято! – казах аз тържествено.

- Да, когато заухае на липов цвят идва лятото!

- Макар че още не е напълно цъфнала липата…

- Не е, ама усещаш ли как мирише вече…

- Даа…

- Обожавам аромата на липовия цвят!

-  Защо, бе, лелче? Има ли причина? – попитах дяволито. Бях сигурна, че леля има някоя история с липа.

- Има, да – каза леля и замълча. – Искаш ли да ти разкажа?

- И още как! Обичам твоите истории!

Леля се усмихна загадъчно, замълча по-дълго и започна да разказва с много тих глас:

- Забелязала ли си как липите успяват да ароматизират градовете? Сякаш стават невидими господарки на града.

- Наистина ароматът им е силен! – казах аз въодушевено.

-  Когато замирише на липа, се чувствам някак развълнувана…

Повдигнах вежди въпросително и зачаках леля да продължи.

- Когато замирише на липа, си спомням за него. Мъжът от морето. Мъжът, който танцуваше с делфините в полунощ… Обичах го. Любовта ни не беше до морето, а там из калдъръмените улички на Велико Търново.

- Оооо, любовна история! – прекъснах леля аз. Но тя сякаш въобще не ме чу и продължи да разказва.

- И двамата бяхме студенти в университета в Търново. Често ходехме  на паметника на Асеневци. Той, паметникът, още се строеше, но вечер много младежи, включително и ние, се промъкваха на усамотение. Ходехме там на концерт! Хаха! – засмя се леко леля. - Жабите свиреха за нас – така казваше мъжът от морето.

- Ех, че романтично…

- Там, на "концерта", не можехме да спрем да се целуваме. Устните ни после бяха целите подути от страстните целувки. А ароматът на липа ни опияняваше, правеше всичко невъзможно хубаво…

- Затова ли обичаш липовия цвят? – попитах аз развълнувана, но леля не отговори.

-  Веднъж след една прекрасна вечеря, се прибирахме в дъжда с аромат на липа - продължаваше да разказва леля. - Нямаше нищо по хубаво от миговете заедно… Той обичаше да слушаме тишината и да се целуваме…

Леля замълча отново. Очите й бяха променили цвета си, бяха станали тъмнозелени и някак тъжни.

- Не съм го виждала оттогава, от онова лято. Сякаш се стопи в безкрая. Не знам какво се е случило с него. Признавам си обаче дълго време го търсех в тълпата. Търсех мъжът от морето, с най-гладката матова кожа, с най-топлите кафяви очи… Мъжът и прекрасната музика, която винаги пускаше, докато правехме любов… Мъжът от морето…

- Защо? Какво стана?

- Стечения на обстоятелствата. Лятото ни събра, лятото ни раздели...

Леля се беше загледала в синия безкрай на морето. Сякаш неусетно беше преминала там във времето на своето студентство, във времето на своята любов с мъжа от морето. Не разбрах как се казва. Леля не го нарече по име. За нея той беше мъжът от морето.

- Толкова време мина от онова липово лято, - стресна ме гласа на леля -  но когато заухае на липа, не мога да си го избия от главата. Сетивата ми са запомнили всичко. Всяка думичка, всеки жест, всяка целувка… от онова лято… и някак неусетно миризмата ме връща към онова време…

- Лельо, но ти имаше прекрасна връзка със свако...

- О, да, разбира се, обичах свако ти, но онзи, мъжът от морето, бе голямата любов. Нали така се казва. Онази, която не срещаш повече от веднъж. Или поне така казват.

-  Но как продължи тогава? Как позволи животът ти да премине с друг?

-  Жената се научава да обича, мила. Женското сърце е много голямо и много силно. В него има място и за минало, и за настояще, и за бъдеще.

- Тъгуваш ли, лельо?

- Не, просто откакто зацъфтя липата все тези мисли се въртят в главата ми: къде ли е, как ли живее, как ли изглежда днес, променил ли се е, щастлив ли е..., както всяка година…, а ти си превъзходен слушател...

Усмихнах се, макар че ми беше тъжно за леля и нейния мъж от морето, който се е изгубил някъде по пътя на живота. Станах и я прегърнах. Не исках да я разпитвам повече, макар че изгарях от любопитство да узная повече. Виждах, че този спомен я наранява.

- Ей, ти да не се разстрои? Това е хубава история, благодарна съм, че я изживях! Представяш ли си никога да не ми се беше случило нещо подобно! – погледна ме леля.

-  Ех, лельо! Права си! Но все пак ми е тъжно за теб!

- Не бива, скъпа. Животът е такъв. Важно е човек да не съжалява за нищо, което му случва или пък за това, което прави. Така е трябвало да стане.

- Да, ти все казваш, че това са уроците, които човек научава.

-  Така е, ето, че си запомнила! – леля ме целуна по челото. – Хапна ли? Хайде сега да слезем до морето! Виж колко е синьо днес! Специално за теб!

- Да отидем, да посрещнем лятото! – извиках радостно аз.

- А може и някой делфин да срещнем, да потанцуваме – усмихна се леля и тръгнахме към морето…