Сърцето на Мария

Пелешор

Пристъпвайки към златната стая, усетих сърцето й. Стаята беше наистина златна, а камината вдясно от вратата - в наситено синьо. Златни тапети със стилизирано изображение на шотландския магарешки бодил покриваха стените и тавана и придаваха на стаята формата на купол. Листата на шотландския трън бяха пропълзели дискретно по синята камина, а в центъра на тавана грееше лампата във формата на келтски кръст, ограден от соларен диск. Всички мебели в стаята бяха позлатени. Завесите в стаята бяха спуснати и това като че ли придаваше нещо зловещо на помещението. Дъхът ми спря, разглеждайки всичкото това злато. Бях разгледала повечето помещения в лятната резиденция, но само тук усетих сърцето.

***

“Нито едно сърце не може да забрави преживяното” - Мария често повтаряше тези слова. Нейното неспокойно сърце преминаваше през всяка случка многократно сякаш не му стигаше, че вече я е преживяло.

Беше се родила на северен остров и сигурно затова обичаше морето и лилиите. Имаше сини очи и трябваше да поеме по пътя, начертан от родителите й още на 17 години и да стане кралица.

Безропотно приемаше задълженията на короната, осигури наследници, но никога не й позволиха да възпитава бъдещия престолонаследник. Беше милосърдна сестра по време на войната, защото никога не се гнусеше да бъде сред страдащите. Включваше се в преговори наравно с велики пълководци, защото не се страхуваше да поема отговорност за решенията си. Подписваше споразумения и демонстрираше власт над силните мъже.

Утеха намираше в изкуството и особено в картините, които рисуваше. Често се затваряше в най-светлото помещение на резиденцията, за да твори. Обожаваше цветята и където и да отидеше да живее, винаги се грижеше да има прекрасна градина. Цветята присъстваха неизменно в творчеството й.

***

Не можех да стоя дълго на прага на златната стая. Пред камината беше разположено кресло, а от ляво имаше маса със столове. Прекрасната лампа “Вистерия” беше разположена тук, както и едно от изящните творения на Карл Фаберже -  бокалът “Дървото на живота”.

Трябваше да тръгна, нещо спираше дъха ми. Тръгнах бавно и се зачетох в листовката, която ми дадоха на влизане (защото тук нямаше екскурзовод на английски език) - “...кралицата е умряла в тази стая…”. Сега ми стана ясно защо се усетих без дъх. „Смъртта ли усетих?“ помислих, пристъпвайки едва. Вдигнах поглед за да огледам стаята отново и се обърнах, за да продължа. Един глас обаче ме спря.

***

Мария цял живот беше търсила място, където сърцето й да намери желаните мир и хармония. Когато стъпи на брега на Черно море, усети спокойствието и пожела да има дом именно тук. Харесваше скалите, които се къпеха в белите вълни. Обичаше да слуша как вълните се разбиват о камъните, вятърът, който им пригласяше при буря и неизменните чайки, които сякаш изпълняваха втори глас в хора на природата.

Свърза се с италиански архитекти, с които направиха прекрасен проект за летен дворец, в който да съчетаят местната природата с нейните изисквания към детайла и смесването на архитектурните елементи. Разбира се отново акцентира на градините - тук имаше възможност да бъдат едни от най-обширните, при това да се вписват съвсем естествено в пейзажа, и кралицата възложи на своите градинари да донесат редки растителни видове.

***

Обърнах се, беше една от музейните работнички, която учудващо говореше на английски език.

- Изчакайте! Трябва да ви кажа нещо, което не е включено все още в листовката.

Аз я погледнах въпросително, а тя без да ми даде възможност да кажа каквото и да било продължи да говори:

- Дайте да погледна - задърпа листовката от ръката ми. - Да, ето не е написано все още тук.

Чудех се какво ли толкова важно и интересно трябва да са пропуснали да включат в листовката и защо “трябва” да го знам.

- Кажете ми - най-после проговорих аз.

Жената имаше симпатично лице, с леко кривогледи очи, но прекрасно гримирани, сякаш за да прикрият този недостатък, а косата й беше подредена в изящна прическа. Защо беше избрала именно мен, за да ми каже нещо важно? Преди да ме спре тя си бъбреше в коридора със своите колежки и трите въобще не проявяваха интерес към посетителите.

- Тук е сърцето на кралица Мария. - каза жената.

- Аз го почувствах - беше единственият отговор, който можах да дам. Думите като че ли сами излязоха от устата ми. А жената ме погледна все едно й казвам „добър ден“, никак не реагира на моите налудничави приказки.

***

Строежът на двореца отне около 12 години. Когато лятната резиденция беше готова, Мария почти веднага се пренесе да прекара известно време тук. Нарече двореца „Тихото гнездо“, защото тук беше намерила утехата, за която бе копняла почти през целия си живот. 

Беше прекрасно августовско лято. Дните бяха много горещи, а нощите значително по-прохладни. Градината обаче предлагаше доста хладни кътчета, в които кралицата четеше или рисуваше, или пиеше чай по английски обичай в 5 часа следобед.

В източната част на вилата разположиха параклиса „Стела Марис“ като символ на духовните търсения и в контраст с дворцовата част, символизираща материалното. А между тях разположиха Моста на въздишките като граница, разделяща духовното от материалното. Кралицата даде имена на различните обособени градини. По нейна идея бяха изградени „Синята вълна“, „Божествената градина“, „Гетсиманската градина“ и други. Най-любимото й кътче за празненства бе т. нар. Нимфеум или Храмът на водата. Тук Мария празнуваше рождения си ден и имения също. Храмът се състоеше от колони в ориенталски стил, а  в средата бе разположен басейн с вода, в който се оглеждаха звездите.

***

Върнах се отново да погледна. В стаите не се влизаше, всеки посетител можеше да разгледа съответното помещение само от прага. Едва сега забелязах, че между креслото и масата със столовете в златната стая има издигнат постамент с румънското знаме, а върху него бе поставено неголямо ковчеже. Явно там в центъра бяха разположили сърцето й.

- Сърцето на кралицата първо е било положено в двореца в Балчик. Балчик е в България.

- Да, да, знам. Аз съм българка.

- Така ли? Не разбрах, говорите английски като англичанка.

- Благодаря – смотолевих аз, изчервявайки се.

-  Когато Балчик е върнат на България, кутията със сърцето е преместена в замъка в Бран. След това го местят в Националния исторически музей в Букурещ. Преди една година най-после решиха да преместят сърцето в Пелешор, на мястото където кралицата е издъхнала.

- О, не знаех това.

- Да, да, първо е било в Балчик, после в Бран, в Историческия музей и сега е тук! – повтори развълнувано разказа си жената.

- Благодаря, че ми разказахте!

- Няма защо! – усмихваше се жената все едно беше извършила някакъв подвиг.

- Благодаря! Довиждане!

- Довиждане! Сега минете по този коридор.

***

В „Тихото гнездо“ Мария беше съчетала елементи от религиите на Балканите, затова и кулата на двореца приличаше външно на минаре, но всъщност тя беше проектирана като еолова арфа – в нея имаше куха тръба с опънати струни и при полъха на вятъра се издаваха най-нежни мелодии, изсвирени от самия вятър.

Кралицата беше приела бахайската вяра, според която всички хора и религии са равни и която проповядва толерантност и любов към ближния. Убежденията на знатната дама всъщност много деликатно и същевременно настойчиво бяха изразени в тази сграда. Беше постигнала хармония.

***

Продължих обиколката на по-малкия дворец Пелешор, но вече нищо не можеше да ме плени след историята със сърцето. Минавах от стая в стая, четях от листовката, но сърцето ми не можеше да се успокои след случилото се. Скоро излязох, но сякаш се надпреварвах със самата себе си. Излизайки от сградата се сетих, че екскурзоводката беше обявила, че ще ни чака в сладкарницата към замъка. Отправих се натам.

***

„Любовта живее в моето сърце непрекъснато. Нито едно сърце не може да забрави преживяното“. Тези думи принадлежаха на кралицата. Дали нейното сърце е намерило покой тук на земята или там в отвъдното, не знам. Със сигурност го усетих с моето. Защо аз, не знам.

***

Опитах от кралската торта – разкош! Три вида шоколад върху съвсем тъничък блат! Едва сега моето сърце се успокои.

Кралската торта