Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесети

12.08.2013 г. Ден двадесети

Маршрут: Фонсебадон – Молинасека (19,8 км)

Едва тази сутрин се запознахме със Светлана – българката, която работи в Монте Ираго. Дошла тук през май, за да измине Ел Камино. Тръгнала с приятелка, но тя не могла да издържи съжителстването с много хора и я зарязала в Бургос. Така Светлана изминала Пътят докрай сама. Преди 20 дни отново дошла, но този път заради любовта. Оказа се, че жената е от Варна и в албергето работеше със своя приятел. Той именно ни разпозна, вероятно по езика, и доведе Светлана да се запознае с нас. Мисля си даже, че може би той е инструкторът по йога (за това алберге пишеше, че има практики по йога),  но така и не разбрах със сигурност.  

Светлана изглеждаше приятна жена. Дотук все срещахме по някой българин, но за първи път ни беше приятно да си говорим със сънародник. Мисля, че чувствата бяха взаимни. Тя, както и ние, в известен смисъл съжалихме, че не се запознахме вчера. Но честно казано, вчера не държахме да се запознаем на всяка цена с нея. Без да я познаваме и знам защо. Заради всички останали, които бяхме срещнали до момента и ни бяха оставили неприятно усещане. Май има нещо в нашенската природа – да се присмеем, да омаловажим постиженията или мечтите на другите...

Хареса ми Светлана. Хареса ми нейната решителност да последва сърцето си, да промени живота си, да остави града и буквално да се забие в село на края на света – във Фонсебадон, където освен камъни и две-три къщи нямаше нищо. А може би греша. Имаше всичко – любовта!

***

На излизане от Фонсебадон снимахме изгрева на слънцето. Беше спиращ дъха, величествен. Получиха се може би едни от най-хубавите снимки на изгрева, които бяхме направили до момента.

Изгревът

По изгрев

Изгревът

Гледка

Иначе днес Пътят беше много разнообразен. Първата спирка беше Круз де Феро или т.нар. Железен кръст. Представляваше истински железен кръст, не много голям. Всъщност железният кръст е поставен върху висок дъбов прът. Оригиналният кръст се намира в Музео де лос Каминос в Асторга от 1976 година, а тук има негово копие. До Круз де Феро имаше купчина камъни и за съжаление, всякакви други неща, които хората бяха оставили. Според традицията всеки трябва да занесе камък от дома си и да го остави там, на купчината, като символ на тежестта, която оставя, а и на греховете. Поспряхме за малко. Ние не носехме камъни. Аз лично бях забравила за този ритуал, сетих се, когато вече вървяхме по Камино. Имаше млади хора, които доста емоционално приемаха Круз де Феро, даже се бяха просълзили. На нас не ни подейства така. Спряхме, помълчахме, помолихме се наум…

Круз де Феро

В историята на кръста има няколко версии за съществуването му. Според някои произходът на кръста е в римски времена – бил е знак или олтар, посветен на бог Меркурий, покровител на пътуващите, и по-късно завзет от християните. Според други, тук е бил граничен пост на района, който обитавал отшелника Гауселмо, оставен му от Крал Алфонсо Шести през 1103 година. Едно е сигурно – поклонниците оставят камък до кръста от векове и произнасят молитва: „Господи, нека този камък, символ на усилията ми по Пътя, който оставям до кръста на Спасителя, в деня на Страшния съд да се прибави към добрите дела, които съм извършил. Да бъде!“

Зад кръста има малък параклис, посветен на Сантяго от 1982 година. Ние спряхме до него да починем.

Последва двучасов преход до Ел Асебо. Пътят не беше труден, но често се сменяше – качвахме се и слизахме, обикаляхме хълмовете. На места се откриваше прекрасна гледка към Сиера Телено. Беше красиво. Преди Ел Асебо преминахме през Манхарин. Обезлюдено село само с един жител, който се изживяваше като рицар-тамплиер (така пишеше в пътеводителя). Имаше и алберге. Отпред паянтовата постройка беше накичена със знамена – имаше и две български! Имаше и табели с означени километри до различни места по света. Като цяло албергето беше доста мизерно, мотаеха се много кучета, имаше и хора, които май бяха нощували тук. Собственикът на албергето беше осигурил подкрепление от храни и напитки за пилигримите без да слага конкретни цени, а само касичка с надпис Donativo. Продаваше и различни сувенири и дрънкулки. Нищо не си купихме. Взехме си само печати, а мъжът ни подари и по една картичка.

Сиера Телено

Албергето в Манхарин

"Будка" с провизии в планината

Продължихме с качване и слизане към Ел Асебо. Спирахме да отдъхнем на едно-две места. Нещо много ни боляха плешките – от раниците.

След 2 часа пристигнахме. Ел Асебо беше много симпатично село само със стари къщи, но оживено и разцъфтяло. Настанихме се на една слънчева маса, която беше част от магазин и бар в едно. Гледката от тук беше прекрасна и зелена. Хапнахме емпанада и пихме ужасно на вкус кафе. Най-гадното до момента! А досега все хвалехме кафето! Починахме си и продължихме.

На път за Ел Асебо

Ел Асебо

След 3, 5 километра стигнахме до Риего де Амброс. Още едно симпатично селце. Беше разкопано доста, но и много се строеше. Харесахме го. Оставаше последната част от 7 километра до Молинасека. Пътят днес определено беше разнообразен – качвахме се по стръмните хълмове и слизахме, вървяхме през долините на малки реки. Жегата не беше много силна, може би заради прохладния ветрец от планините, но така или иначе си беше топло.

Риего де Амброс

След поредното стръмно слизане най-после Молинасека се очерта пред нас. Още сутринта Светла ни каза, че тук има плаж край реката. И наистина навлизайки в селото, след върховете на двете църкви, видяхме да се показва мостът, около който реката беше така преградена, че се получаваше нещо като басейн. Разбира се, в него се къпеха и деца, и възрастни, та и някои от познатите ни вече пилигрими.

Молинасека беше поредното красиво китно селце за днес – със стари къщи и цъфнали тераси. Преминахме през цялото село, докато стигнем до албергето, което се оказа в самия му край. И въпреки притесненията ни имаше места. Настанихме се. Изпълнихме процедурата – къпане – пране – кратка почивка, както винаги.

Към 6:30 излязохме на разходка из селото. Хапнахме салата и тортийа край реката, пийнахме бира. Много исках да си топнем крачетата в реката. Е, направихме го – беше студено! Не е за мен това с топването в ледените води.

Пазарувахме за утре и се прибрахме за почивка.

Молинасека

Молинасека

Молинасека

Край реката на Молинасека

Молинасека

Молинасека

Молинасека

***

Днес се замислих за Пътя. Случват се някои дребни неуредици и не знам дали заради Пътя, но някак по-лесно ги преглъщаме. Май при други, нормални обстоятелства, се чудя и мая по-дълго.

И още... вървим само напред и напълно забравяме за вчера, за преди малко. А това – поне за мен е най-трудното! Трудно загърбвам миналото, понякога полагам неимоверни усилия за това, но не ми се получават нещата. А сега не е така. В буквалния смисъл дори не се обръщам назад, за да видя откъде идваме, а вървим все напред, напред, защото имаме цел...