Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и пети

17.08.2013 г. Ден двадесет и пети

Маршрут: по-дълъг от предвиденото - Самос – Портомарин (37,7 км)

Не мислехме да ходим толкова дълго почти 38 км, но обстоятелствата го наложиха. Бяхме решили да вървим до Ферейрос – малко село, преди крайната точка на маршрута от пътеводителя. Въпреки че почти не бяхме спирали от 13:00 часа, тук пристигнахме към 16:00 и ... нямаше места. Според пътеводителя имаше още 2 села преди Портомарин, където можехме да останем, но и там всичко беше заето. Всъщност в последното ни предложиха двойна стая за 40 евро, но ние отказахме и решихме да вървим до града. Бяхме безкрайно уморени, с болки в гърба, аз и в крака и много, много обезнадеждени.

Към 19:00 пристигнахме в Портомарин. Градът започваше с красивата река Миньо, която чертаеше красиви извивки. Изглеждаше много голяма. Докато минавахме по централния мост, забелязахме, че на левия бряг има останки от сгради, а по-късно прочетох, че преди много години реката изцяло заляла града. Затова днес той е кацнал на един хълм. Жителите преместили камък по камък двете църкви и ги построили наново. На сутринта влязохме в Св. Николас, която определено впечатляваше с фасадата си, а вътре беше с две красиви розети в романски стил и с доста семпъл олтар. Всъщност тук, в Галисия, църквите са такива. Не са така пищни както бяха в Навара или Риоха, та дори в Кастиля и Леон.

Портомарин

Влизане в Портомарин

Гледка към реката

Църквата Св. Николас

Улиците на Портомарин

Улиците на Портомарин

Другата църква, която се казва Сан Педро, видяхме само отвън. Пишеше, че фасадата й е изработена от ученик на маестро Матео, който пък е работил над фасадата на катедралата в Сантяго. Тук беше затворено и не можахме да влезем.

Портомарин е известен с напитката орухо – висококачествена ракия, приготвена от гроздовите кожички, подобна на грапата. По-меката версия се нарича орухо де хиербас – билков шнапс, който хората приемат за храносмилане. Докато вървяхме към църквата Сан Педро, минахме покрай парк, в центъра на който имаше издигнат паметник във формата на казан за варене на ракия. Ето как си почитаха напитката тук!

Църквата Сан Педро

Детайл от фасадата на Сан Педро

Паметникът на орухо

"Зелена" гледка

Снощи след като влязохме в четири от седемте албергета и навсякъде беше заето, решихме да наемем някъде двойна стая. Един мъж ни упъти „При Перес”. Тук най-после ни провървя. При това двойната стая струваше 38 евро, по-малко от онова село!

Платихме, регистрираха ни и мъжът от бара (регистрацията става в бар-ресторанта „При Перес”) каза, че едно момче ще ни покаже стаята. Тръгнахме послушно след мълчаливия мъж. Доста повървяхме, докато стигнем. Споглеждахме се със Зорито, защото мислехме, че стаите са тук в ресторанта или до него, но не. Даже се смяхме, тъй като след като слязохме по стълбите, момчето се насочи към една паркирана кола и ние решихме, че ще ходим с колаJ

След може би 5 минути ходене, стигнахме до един блок. Момчето отключи и пред нас се откриха стръмни стълби. Пак се спогледахме – съдбата днес очевидно проверяваше до къде стигат силите ни!

Изкачихме се, мъжът ни показа стаята и най-после спряхме с ходенето!

Заслужавахме си тази стая – с две легла, баня с душ кабина, истински чаршафи, мммм цивилизация!

Бяхме толкова мръсни и толкова уморени, че не можехме да се зарадваме качествено. Една след друга се възползвахме от душ кабината. Имах чувството, че не съм се къпала от години. Прахме до колкото можахме и, разбира се, прането не можа да изсъхне. Мазахме се срещу болките в телата и легнахме!

Река Миньо и останките на стария град

Река Миньо

Портомарин - гледка от високо

***

Този съботен ден си беше изпитание като цяло. Тръгнахме към 7 и нещо от Самос. Последни напуснахме многолюдното алберге. Беше доста студено сутринта и имахме чувството, че гърбовете ни болят повече от студа. Решихме да не пием тук кафе, а да изчакаме до Сария. Голяма грешка! Въпреки че трябваше да вървим около 2 часа, направо ни се увидяха – студ, тежина, гадно.

Към девет и нещо най-после пристигнахме. Първо си намерихме кафене, за да си изпием сутрешното кафе най-после. Доста постояхме. Тръгнахме да разгледаме града. Тъй като нямаше табели и не знаехме накъде да тръгнем, се наложи да се върнем малко назад по Пътя, където имаше туристически офис. Всъщност ние влязохме в града малко по-надолу от означенията на Камино, заради факта, че решихме да следваме шосето. Та се върнахме до туристическия офис. Момичето там ни залепи допълнителна страничка към креденциала вместо да купуваме нов, даде ни карта на града, обясни ни кое къде е и ние пак поехме по Пътя. 

Улиците на Сария

Църквата Св. Марина

Разгледахме една църква – Св. Марина. Взехме си печати. Минахме по тесните улички, снимахме. Тъкмо бяхме завили към манастира, когато видяхме една симпатична галерия. Естествено влязохме да разгледаме. На входа имаше плакат, че има салон на изкуството. Съответно имаше изложени доста картини на различни автори, както и статуетки, малки пластики, текстилни работи и фотографии. Чудесна изложба. Изкуството ни караше да забравяме за болежките.

Плакат на изложбата

Изложбената зала

Тръгнахме към манастира – Monasterio de la Magdalena. Когато стигнахме беше 13:04 и той вече беше затворен за сиеста. Така че манастирът го видяхме само отвън. Решихме да тръгваме. След сутрешния студ, сега вече слънцето доста напичаше. Първо вървяхме успоредно на шосето, после на жп-линията, след това през гората. Минавахме малки селца и все така миришещи на крави. На мен ми харесваше гората заради хладината. Но раницата ми все така убиваше!

Смята се, че от Сария до Сантяго де Компостела има 100 километра и затова много пилигрими започват да ходят оттук т. нар. задължителни километри, за да получат компостела. Оттук наистина настана „трафика“ на поклонници. Вече почти не срещахме познатите физиономии. Смениха се с други, албергетата ставаха все по-претъпкани.

Камъкът, който отбелязва оставащите 100 км