Пътят до Сантяго де Компостела. Ден първи

24. 07. 2013 г. Ден първи

Маршрут: Сен Жан Пие дьо Пор – Ронсесвайес (24,9 км)

Най-после ставаме. Нощта във френското алберге беше много неприятна, задушна и дълга. Оправяме се и слизаме за т. нар. закуска. Междувременно другите пилигрими, които се бяха настанили при Мадам, бяха тръгнали. Закуската на госпожата беше повече от скромна и безвкусна – малки резенчета франзела, масло, конфитюр и кафе. Нищо не ми хареса, а най-вбесяващото беше, че тя не спираше да говори. Някои неща ги разбирах, но така или иначе бърборенето й ми идваше в повече рано сутринта, особено след като не можах да спя добре.

Тръгнахме с облекчение след хилядите заръки на французойката да си пазим нещата (особено парите и паспортите), да внимаваме и т.н. Не спираше да говори дори когато ни изпращаше. А едновременно с това заговори и едни други хора, които тръгваха от отсрещното алберге.

Може би жената не беше толкова лоша, колкото ми се видя. Вероятно заради езика, не я разбрахме. Не знам.

Купихме си пътеводител от мъжа, който вчера ни упъти, след това взехме вода и тръгнахме. Установихме, че е доста скъпо тук, не бяхме предполагали подобно нещо. Въпреки че е логично – всички тръгват от тук! Излизайки от магазина за сувенири, срещнахме един възрастен мъж, който беше видимо много щастлив. Радостно ни заяви, че току-що се е върнал от Сантяго де Компостела. Беше изминал Пътя и в двете посоки, каза, че му отнело два месеца. Е, ние нямахме толкова време, а и такова намерение. Усмихнах му се, и се замислих за нас – дали ние щяхме да успеем, макар и само в едната посока, кой знае… Междувременно правехме и снимки. Скоро излязохме от Сен Жан.

 Беше хладно, леко ръмеше, имаше и мъгла. Поехме по пътя през Пиренеите. Почти веднага започна изкачването. Пътят вървеше по шосе. Срещаха ни хора и ни казваха Bon jour!, а ние им отвръщахме. На някои места се задъхвахме, защото пътят се виеше все нагоре. Продължаваше да ръми, а мъглата да се сгъстява.

Пиренеите

Пиренеите

Пиренеите

Много хора ни разминаваха. Ние продължавахме да си ходим с нашето темпо. Говорехме си. Беше приятно. И  изключително красиво. Планините лека по лека се показваха пред нас. Нямахме представа колко километра изминавахме. Единственият човек, когото изпреварихме, беше един пълен задъхващ се мъж. Нарекохме го Шишкото. Често се спираше да почива. Струваше ми се, че е по-зле и от мен, а може би не… Някои изкачвания наистина бяха тежки. Задъхвах се, ставаше ми горещо. Имах нужда от пръчка – помощничка J Като във филма за Камино -  „The way”.

Качвахме се все по-нагоре. Скоро мъглата стана още по-гъста. Растителността беше ниска папрат, а пътят се виеше нагоре. Качвахме се около 40 минути. Чувахме гласове, но не виждахме никого. Все едно вървиш към безкрая без да виждаш. Страшничко си беше, а и май не очаквахме нещо подобно. Ние като цяло не бяхме особено подготвени, но пък бяхме ентусиасти, което беше по-важно!

Скоро излязохме на шосе. Ура! Малко по-нагоре имаше табела. Отидохме да я разгледаме и, разбира се, да я снимаме. Докато се мотаехме там, от мъглата излязоха две момчета и спряха до чешмата. Оказа се, че сме я пропуснали. А това беше първата чешма от двете, които трябваше да срещнем, според гайда.

Върнахме се да си напълним шишетата. А от мъглата заизлизаха още и още хора. Отново всички ни разминаха. И ние тръгнахме нагоре по пътя. Скоро си намерих и пръчка – беше кална, но си я изчистих и започнах да я използвам.

След известно изкачване стигнахме до Онто (Honto) всички бяха спрели там. Познатите ни лица – хърватинът, англичаните, някои лица от албергето на Мадам. Пихме кафе и чай, хапнахме сандвичите, които направихме в Барселона. Посетихме тоалетната – изключителна тоалетна между другото – дървена постройка в нищото, но с течаща вода, и тръгнахме. Все нагоре....

Дълго се изкачвахме. Изведнъж мъглата отстъпи на слънцето и се откри красива гледка. Планините бяха невероятни. Явно районът беше животновъден – имаше стада овце, крави и коне. Преобладаваха овцете. Стояха като бели камъни – като ги погледнеш първоначално ти се струва, че са камъни, но вгледаш ли се, установяваш, че са овчици, вкаменени, за да съберат колкото се може повече слънце.

Снимахме, възхищавахме се на растенията, въпреки че повечето вече бяхме виждали и по нашите географски ширини. Цяла фотосесия на един син трън направихме! Е, не бяхме виждали подобен! Изобщо, радвахме се на всичко наоколо. Другите бързаха, но ние не бяхме като тях. Любувахме се на гледките, говорехме си, не спирахме да се възхищаваме и философстваме за Пътя и живота. Имах усещането, че все още не мога да повярвам, че осъществявах една своя мечта. Вълнувах се и се гордеех със себе си (рядко ми се случва нещо подобно).

Синият трън

Планините

Появиха се и гадни или гладни, не знам, мухи. Хапеха жестоко. Наложи се да спрем и да си пръснем от репелента срещу насекоми. Като че ли подейства. Пак имаше мухи, но поне не ни  нападаха толкова много.

И  продължавахме нагоре.

Скоро стигнахме до един фургон насред пътя. Един млад мъж продаваше плодове, сирене, варени яйца и студени напитки. Привлече ни надписа: Last stamp for France! Печатите! Как можахме да забравим. Бяхме забравили да си вземем от предишната спирка. Малко ни беше яд, но не можехме да променим нещата. Купих си един банан за подсилване. Този път поискахме печати и потеглихме – разбира се, нагоре!

Сега като се връщам назад си давам сметка, че въобще не знаехме как да се държим като пилигрими. Сякаш всички други знаеха всичко, а ние – не. Е, научихме се, по-късно...

Минахме покрай каменен кръст в памет на починалите по пътя. След това по Пътя срещахме много такива – някои бяха в памет на отделни хора, починали, докато изминавали поклонническия маршрут, а други, като този – посветени на всички загинали. Постояхме за кратко да отдадем почит. Тук се срещнахме с англичаните от Сен Жан, разменихме по някоя дума и те продължиха, а ние спряхме за малко по-дълга почивка. Обикновено си почивахме за кратко, но на често. Другите не правеха като нас. Те се застояваха дълго на едно място, говореха, хапваха и едва тогава тръгваха.

След тази малко по-дълга почивка потеглихме. Следваше стръмно изкачване, после слизане и пак изкачване. Пейзажът се сменяше – от скали и дребна растителност в гори, красиви и величествени.

Докато вървяхме през гората с нападали листа (бяха образували дебел килим – все едно беше есен) ни задминаха две момчета. Оказа се, че са корейци. Единият ни помоли за храна, но ние нямахме нищо. Поредното доказателство за нашата неподготвеност. Зорито се сети, че има пакетчета захар. Бяхме чували, че когато си много изморен, захарта прави чудеса – възвръща силите. Предложихме му и той прие. Каза, че сме го спасили. Бяхме чели, че по пътя е така – хората си помагат. Ето и ние помагаме, още от първия ден.

Продължавахме да вървим. Скоро започнахме стръмно слизане. Но Ронсесвайес така и не се виждаше. Чувахме гласове, представяхме си, че сме много близо, но всъщност гората нямаше край. Бяхме все по-изтощени.

През гората

След около час и половина, а може би и два излязохме от гората. Не знам колко време беше изминало, но ни се видя цяла вечност. Излизайки от гората видяхме  отсреща абатството на Ронсесвайес. Най-после! От дясно на гората излязоха двама души – възрастен мъж и жена. Бяха усмихнати и ни попитаха откъде сме. Дадоха ни малки книжки Daily Strenghts с цитати от Библията. Почувствахме се очаквани. Не знам дали у нас има такива хора, сигурно има, но аз не бях срещала. Всеки път се удивлявам, когато срещна непознати, които ме карат да се чувствам по някакъв начин специална, без да съм. 

След кратко лутане открихме входа на албергето, което се намираше в манастира на абатството. Беше по-добро от очакваното. Посрещнаха ни усмихнати дами, говорещи доста приличен английски. Попълнихме нужната информация, поставиха ни печат, купихме си и миди, които да закачим на раниците. (Някои от типичните неща за пилигрими ги правехме с леко закъснение). Показаха ни къде да оставим прашните си обувки. Видяхме, че има кухня, машини с храни и напитки, перално помещение. Не можехме да повярваме на добрите условия.

 Всъщност августинското абатство Росесвайес (на баски се нарича – Ореага) е основано около 1130 година и много бързо се превръща в популярен етап от поклонническото пътуване на Свети Яков. Според някои причините са чисто географски, а според други легендата за Роланд е спомогнала за популярността на мястото. Има и трето мнение – щедрото предлагане на храна в манастира. Днес това за храната е постигнато чрез множеството автомати за храни и напитки, както и с добре оборудваната кухня.

Събухме си обувките – както щяхме да разберем съвсем скоро, в повечето албергета има специални помещения за прашните обувки,  и се качихме в спалното помещение. Нашето беше на третия етаж. Леглата бяха по две, с шкафчета до тях, които се заключваха. Веднага отидохме да си вземем душ. Имаше две душ кабини, две мивки и две тоалетни в помещението. Условията бяха перфектни. И може би защото бяхме пристигнали късно, нямаше други желаещи да се къпят. Така че кабините бяха за нас. Изкъпахме се, а дрехите занесохме на пералня. Пране и сушене струваше 2,70 евро. Едно от най-евтините по целия път.  Прането щеше да е готово след час и половина.

Знаехме, че в 20 часа в църквата на манастира ще има меса за пилигрими и решихме да отидем в знак на благодарност за добре стеклите се за нас обстоятелства, за това че оцеляхме в този първи ден на нашето пътуване.

Църквата на манастира не беше голяма, но беше красива и пълна с хора. Имаше група младежи със зелени кърпи, а някои и с  китари. Оказа се, че има уикенд на католическата младеж. Всъщност те участваха в службата – свириха и пяха църковни химни.

Месата отслужиха 9 свещеници. Двама бяха водещи, а другите (по-възрастните) четоха определени пасажи. Беше много успокояващо. Въпреки че нищо не разбирах (или почти нищо), се чувствах добре.

Ронсесвайес

Църквата в Ронсесвайес

В края на месата единият свещеник помоли всички поклонници да станат и да се приближат. Прочете благослови на няколко езика. А преди това изреди националностите на всички пилигрими. И нашата каза. Беше много хубаво. Сякаш Бог наистина беше там и разпръскваше любовта между хората. Не бях присъствала на католическа меса преди това. Истината е, че е много позитивна, а свещениците дори се шегуваха!

След месата взехме готовото пране и се качихме в спалното помещение. Започнах да пиша, но скоро угасиха лампите. И така все изоставам с писането!