Пътят до Сантяго де Компостела. Ден четвърти

27.07.2013 г. Ден четвърти

Маршрут: Памплона – Пуенте ла Рейна (24 км)

Дълго излизахме от Памплона. Продължавахме да снимаме, защото градът беше красив и все така магнетичен. От албергето тръгнахме с един италианец, поговорихме с него малко докато минавахме през историческата част на Памплона. Той се оказа учител по история и знаеше много за града. Скоро се изгубихме и продължихме сами. Тази сутрин рано видяхме как се почиства град като Памплона. След вечерните фиести малките площадчета бяха осеяни с боклуци. Но работници с малки камионетки за разделно събиране на отпадъци събира и чистеха. Това се случваше наистина много рано преди хората да тръгнат към делата си.  

Историческата част на Памплона

Историческата част на Памплона

Памплона на разсъмване

На излизане от града пихме и кафе. Рано сутрин обикновено бяха отворени пекарните – Panateria. Харесваха ни тези панатерии. В тях можеше да седнем, да пием кафе, гарнирано с някоя от многобройните сладости; да се насладим на сутрешната хладина, празнотата на улиците, на усмихнатите продавачки. Това бяха моментите на включване към новия ден. За разлика от другите поклонници, ние обикновено ставахме, подготвяхме се и тръгвахме веднага. Не закусвахме. Най-често извървявахме няколко километра за разбуждане и едва тогава спирахме за кафе и бисквити.

 По пътя взехме печат от университета на Памплона – Universidad Publica de Navarra. Част от университета беше в ремонт, но се намери един човек, който ни упъти. Пообиколихме сградите, за да стигнем до една заключена врата. Там позвънихме и от един прозорец се показа момче. Поискахме му печати и той ни постави. Всичко се случи през прозореца!Естествено ни попита откъде сме, пожела ни "Buen camino!" и тръгнахме.

Минахме през село Саракиеги – там попаднахме в бар, в който работеха две българки. За първи път по Ел Камино срещахме сънароднички. Не разбрахме дали беше техен барът. Но отвън определено беше кичозен. На фона на красивите къщи с многобройни цветя, тук украсата беше от изкуствени цветя! Не бяха много гостоприемни жениците. Оставиха ни една горчивина от срещата, а не радост, както може би се очаква, когато попаднеш на „свои хора“. Пихме кафе и сок и тръгнахме.

Саракиеги

Предстоеше ни изкачване до Хълма на прошката (Alto del Perdon). След тежкото изкачване преди Ларасоаня, честно казано ме беше страх от предстоящото качване на хълма. За щастие се оказа, че самият хълм е много полегат и на практика не усетихме мъчно катеренето. Много по-бързо от очакваното стигнахме Хълма на прошката. Отгоре на хълма ни очакваха железните фигури на керван от пилигрими. За съжаление някои от тях бяха одраскани със спрей. Въпреки това се снимахме се до фигурите.

Пилигримският  керван

Мемориалът на хълма

Тук се намира и мемориал на параклиса и на поклонническата болница Nuestra Senora del Perdon. Зорито остави цветя, които бяхме брали, качвайки се по хълма. А аз се заговорих с група туристи, които се оказаха белгийци – те обаче се бяха качили на хълма с автобус. Естествено бяха впечатлени, че вървим пеш.

Не  знам дали заради височината, но тук беше изключително ветровито и доста по-хладно. Сякаш този дух на прошката заглушаваше всичко наоколо и те оставяше да чуеш собственото си сърце.

Заради това, че се наричаше Хълма на прошката, аз си го нарекох това изкачване за мен и за близък  мой човек, с когото трябваше да си простим. Мислех си че, съм простила, но не бях сигурна. Може би заради факта, че не съм видяла очите, на които трябва да простя. Някъде прочетох, че прошката има две страни, и ако ти от своя страна дадеш прошка на един човек, то отговорността за прошката остава у него, вече той трябва да реши дали да прости...

Усещането беше много особено тук. Едно замайване, все едно се въртиш много бързо, държейки някого за ръце. Вятърът те кара да го правиш, защото наистина е много силен. Факт е, че след това слизането е някак леко, все едно наистина си оставил бремето там, взел си прошката или си я оставил там на вятъра и той я е изпратил по предназначение…

След хълма пътят ни продължи надолу по много стръмен каменист маршрут. Според пътеводителя тук се намира Fuente de la Teja или Изворът на плочката. Легендата разказва, че тук дебне дявола. Спотаявал се, предлагайки вода на поклонниците, като в замяна иска от тях да се откажат от Исус Христос, Богородица или поне от Свети Яков. Поклонниците винаги устоявали на изкушението!

Така слизайки по камънаците (дявола не срещнахме), минахме през Утерга, Мурусабал и Обанос. За Обанос прочетохме интересен факт. На всеки две години цялото село (около 800 жители) поставят на сцена продукцията, наречена Misterio de Obanos, която разказва историята на благородниците Гийермо и Фелисия, брат и сестра. След поклонението на Фелисия в Сантяго де Компостела, тя решила да се откаже от благородническата титла и всички богатства и да влезе в манастир. Брат й не бил съгласен и й заповядал да се прибере вкъщи и да се омъжи. Тя обаче отказала и той я убил. След време се разкаял за стореното. Направил поклонническо пътуване до Сантяго, след което до края на живота си живял в отшелничество в планината близо до Обанос. Предполагам, че е изключително зрелищно представлението при условие, че всички участват.

Плакат за Misterio de Obanos

Обанос

Обанос

Обанос

Обанос

Пуенте ла Рейна

Продължихме към Пуенте ла Рейна. Тук бяхме много неприятно изненадани. Първото алберге беше препълнено, поради което трябваше да продължим към следващото. Градът обаче беше блокиран. Имаше фиеста с бикове и  някои от уличките бяха затворени.  Може би ако не бяхме загрижени къде ще отседнем, щяхме да погледнем с друго око на случващото се. Това, което отчетохме като интересен факт, бяха събралите се по улиците хора. Бяха изкарали маси, отрупани с храни и напитки, и си говореха. Отдалеч се чуваше бика и виковете на зрителите. Всъщност малката улица, на която се озовахме беше затворена в края си и на площада се беше устроила корида. Възрастните, насядали около масите, много искаха да ни помогнат особено като ни видяха с раниците. Трудно се разбирахме с тях. Стана ясно, че уличките са затворени и трябва да пообиколим. Най-после се намери една възрастна белокоса жена, която говореше английски, да ни обясни как да стигнем до следващото алберге. То си беше извън града. Т.е. следваше още едно стръмно изкачване. Явно сме изглеждали доста уморени и отчаяни, защото докато пъплехме със сетни сили нагоре към албергето, ни разминаха две момчета и едва-едва ни пожелаха Buen coraje! (т.е. Кураж!) Това хем ни развесели, хем ни даде представа как изглеждаме отстрани.

Албергето беше доста голямо и доста пълно, а като екстра в двора имаше басейн. Един младеж, по моему американец, заяви „What a strange language!“, докато минавахме, но въобще не ми се занимаваше да му обяснявам какъв ни е езикът – бяхме скапани!

За басейна, колкото и примамлив да изглеждаше, нямахме сили. Последва процедурата къпане – пране – ядене – почивка. Определено бяхме изтощени.

Помогнахме на един испанец – беше го ухапало някакво насекомо. Дадохме му от нашето кремче за ухапвания. А той пък ни даде щипки за прането, тъй като беше много ветровито, а ние не бяхме предвидили подобни екстри. Човекът беше голям бъбривец, не спираше да говори на испански и на развален английски. С всички комуникираше.

Поради препятствията с настаняването не успяхме да разгледаме Пуенте ла Рейна, а градът изглеждаше интересен. Според пътеводителя произходът и развитието на град Пуенте ла Рейна (букв. „мостът на кралицата“) е пряко свързано с елегантния мост в града от 11. век. Легендата казва, че той е построен по желание на  кралицата (вероятно Доня Майор, вдовица на Санчо Гарсез III). Крал Алфонсо I пък дава градски статут на селището, разположено на река Арга, през 12. век. Оттогава много търговци и занаятчии, предимно французи,  се заселват по поклонническия маршрут. Тук се намира Iglesia del Cricifijo (Църквата на разпятието) по името на необичайния кръст в у-форма, поднесен като дар от рейнски поклонници. Подобен кръст има открит само още в Карион де лос Кондес. В града се намира и Църквата на Сантяго, в която пък е скулптурата на т.нар. Черен Сантяго (Santiago Beltza), заради черното лице на светеца. E, от всичко това видяхме само моста. На всичкото отгоре ми се случи нещо още по-гадно – фотоапаратът ми отказа да работи!

El Camino de Santiago