Контрабасистът

Освен участията в различни концерти през лятото той ходеше да свири и  на морето. Буквално. Отиваше на брега и свиреше с контрабаса. Беше му задължен. Морето го спаси съвсем неочаквано, когато беше загубил сили и надежда. Затова сега той ходеше рано сутрин с инструмента на брега на морето, независимо къде се намира по света, за да свири.

Още в музикалното училище той бе избрал контрабаса – най-високия инструмент с най-ниския глас. Така казваха майсторите. Но го хареса, първо заради размерите – идеално му пасваше на издължената слаба фигура, и после заради звука, който беше някак тъжен, но и обгръщаш. Да, вярно е, заемаше доста място и в колата, и в дома му, но това беше неговия инструмент. 

След като завърши училище, музикантът продължи своето образование в английски колеж по изкуствата. В началото въобще не можеше да свикне с вечно мрачното и дъждовно английско време и както си беше меланхоличен по душа, времето взе да му влияе съвсем отчетливо, не само на настроението, но и на цялостното световъзприемане. В този мрачен период се запозна с Мили, Том и Андрю. Те също учеха в колежа по изкуствата. Том беше талантлив цигулар, а Андрю свиреше на пиано. Само Мили не беше музикант, тя беше във Факултета по приложни изкуства, но обожаваше музиката и затова се беше сприятелила с момчетата, които често се събираха в един клуб и правеха импровизации на различни парчета, а и си падаше по странния контрабасист. Именно по нейна идея започнаха да пътуват през почивните дни, като най-често избираха крайбрежни дестинации и така постепенно обходиха целия остров. Много често пътуванията им бяха свързани и с малки участия в клубове или на местни празници. Обикновено Мили намираше интересните места, като задължително правеше програма за разглеждане на забележителностите и за плуване. Всички обичаха морето, но контрабасистът трудно свикна с леденото море. Тук дори през лятото морската вода не се доближаваше поне малко до летните температури на Черно море, с което беше израснал българският музикант. С редовна практика обаче младежът се научи да му се радва, докато плува.

Неочаквано в края на втората си година в колежа момчетата получиха покана за участие във фестивала Mendelssohn (on Mull Festival) на шотландския остров Муля. Въобще не бяха чували за него, но като разбраха, че на югозападния бряг на острова лежат прекрасни розови гранитни скали с чудни малки плажове, музикантите се въодушевиха – хем щяха да посвирят, за да преценят как се справят спрямо другите, хем ще създадат нови контакти в музикантските среди, хем ще имат възможност да  поплуват. Разбира се поканиха и Мили, която беше особено развълнувана от идеята за пътуване до Шотландия в началото на лятната ваканция.

Приготвиха багажа и тръгнаха с две коли, тъй като контрабасът заемаше много място. Разпределиха се кой с кого ще пътува и потеглиха. Контрабасистът тръгна с Мили, а Том и Андрю с колата на Том. След около шест часа шофиране със съвсем кратки почивки за кафе и хапване, стигнаха до малък град, от който трябваше да се качат на ферибота за острова. Имаха късмет, че следващият ферибот тръгваше след 30 минути. Време за бързи снимки и за нещо разхладително, защото юли днес сериозно напомняше, че е лято дори тук на север. Пътуването с ферибота не беше много продължително, отне им около 35 – 40 минути. След това се отправиха към информационния център, откъдето трябваше да ги упътят къде ще нощуват, както и да им дадат информация за участието във фестивала.

За щастие информационният център  беше почти на брега, та те решиха да отидат пеша, за да разберат това, което ги интересуваше. Там попаднаха на една доста строга дама, която набързо ги смъмри, че пристигат чак сега, но иначе спокойно им обясни всички важни детайли.

- Хайде тръгвайте да ви заведа до къщата, в която ще отседнете.

Младите хора се спогледаха, не очакваха да бъдат настанени в къща, а в хотел със закуска поне.

- Къщата?  - не се сдържа Том.

- Да  не би да не чувате, младежо? Ясно казах къщата! Тръгвайте!

- Ама ние сме с коли – обади се контрабасистът.

- Чудесно! Ще ви се наложи да карате точно 2 минути – отече дамата.

Качиха се в колите и тръгнаха. Определено караха две минути, тъй като къщата беше точно на задната улица.

- Първо ще ви покажа всичко и после се оправяйте с багажа! – нареди госпожата.

Музикантите само се спогледаха, но никой не посмя да се обади. Жената ги поведе през една цъфнала градина, отминаха основната сграда и свиха в ляво от голямата къща и пред тях се откри пътека, водеща към по-малка постройка.

- Ето тук е. Заповядайте. Аз съм мисис Макфелър и ще бъда вашата хазайка! – изрече жената, докато влизаше в къщата.

- Благодаря Ви, госпожо Макфелър – осмели се да продума Мили.

- За всеки ще има самостоятелна стая, освен ако не желаете да спите заедно? – погледна ги изпитателно хазайката и продължи. – На долния етаж е кухнята, заредена с храна, а горе  са спалните и баните. И моля да не рушите имуществото.

- Ама моля Ви, госпожо Макфелър, ние сме музиканти, хора на изкуството, не сме разрушители! – каза Андрю леко раздразнено.

- Знам, но да Ви предупредя. Хайде до утре – врътна се дамата без повече приказки  и изчезна, като остави „гостите“ сами да разгледат и да се настаняват.

Къщата за гости на госпожа Макфелър беше на два етажа, както тя беше обяснила, и беше доста приятна. На първия етаж бяха разположени кухнята с всичко необходимо за приготвяне на храна и неголяма дневна с диван, с удобни кресла и телевизор, а на втория - имаше цели четири спални, които не бяха особено големи, но имаха хубави легла и към всяка спалня имаше малка баня. Къщата беше много светла, цветна и категорична, сигурно госпожа Макфелър я беше декорирала, шегуваха се младежите.

- Предлагам да внесем багажа и да отидем да поплуваме – заяви Мили.

- Аз съм за – отвърна контрабасистът.

- Аз също – каза Том.

- Oставам – нямам сили! – отсече Андрю – Вие вървете, аз ще спретна някаква вечеря, но не се бавете.

- Ок, до скоро – каза Мили и тръгна заедно с момчетата.

Оказа се, че на около 20 минути шофиране на юг, имаше прекрасен тесен плаж, ограден от двете страни с невисоки скали, покрити с дребна зеленина. Плажът беше почти безлюден, но това въобще не спря младежите. Те оставиха хавлиите на пясъка, съблякоха се и се втурнаха в морето. Водата си беше ледена, по преценка на контрабасиста, но не беше за отказване положението. Заплуваха недалеч от брега, докато свикнат с водата. В началото плуваха заедно, но Том скоро излезе от водата, защото бил „скапан“, а Мили започна да влиза все по-навътре. Контрабасистът се опита да я извика да се върне, но тя въобще не му обърна внимание. Затова музикантът заплува към момичето, за да я настигне и върне. 

- Мииилиии! – извика няколко пъти, но тя не се обърна. Дали изобщо го чуваше?

Изведнъж контрабасистът усети някакво много силно течение да го дърпа надолу и навътре. Той се уплаши и заплува силно встрани, като си мислеше, че така ще избегне това място. Колкото по-силно плуваше обаче, толкова повече течението го повличаше в нещо като водовъртеж. Силите му го напускаха. Контрабасистът взе да маха за помощ към Том, но явно беше много навътре, защото момчето не реагира. След това се обърна към Мили, която беше започнала да се връща. Тя му извика нещо, но контрабасистът не я чу. Продължаваше яростно да плува, но не успяваше да избяга от това коварно място.

- Моля те, пусни ме! – изкрещя той.

Морето не го чуваше, все по-яростно го дърпаше надолу. Сякаш желязна ръка го държеше са прасците и не искаше да го пусне. Музикантът чувстваше, че силите го напускат. Усещаше крайниците безкрайно уморени и без сила. Започна да го обхваща паника, че ще се удави. Мъчеше се да си спомни какво трябва да направи при такава ситуация, но страхът беше парализирал всяка негова клетка и беше оставил ръцете и краката му да се размахват без полза.

- Моля те, пусни ме! – не спираше да повтаря момчето. – Ако ме пуснеш, всяка година ще идвам на брега и ще ти свиря с контрабаса!

„Какво ми става, по дяволите! Трябва да се спася, а не да говоря  с морето!“- не спираше да си говори, за да се мобилизира и излезе. Усещаше крайниците си все по-тежки и вледенени. Опитваше се да се издигне, но силите го напускаха. Тогава изведнъж се сети, че трябва да остане неподвижен, за да може морето да го изтласка към брега. И се остави на вълните, спря да размахва ръце и крака, но не спираше да го моли за пощада… Не знаеше колко време беше минало, но изведнъж усети как морето спря да го дърпа и започна полека-лека да раздвижва крайниците си и да плува…

-  Хей, къде беше! Страшно ни уплаши! – втурна се към него Мили, но като го видя колко е пребледнял, веднага смени тона и започна да му помага.

Контрабасистът целият трепереше – дали от студ, или от страх – само той си знаеше. Мили му подаде хавлията и го разтърка, за да се стопли.

- Къде беше, Мили? Виках те да се върнеш… - едва изрече контрабасистът.

- Не съм те чула, съжалявам! А ти къде беше?

- Попаднах в едно особено място, което ме дърпаше надолу, едва се измъкнах – обясни музикантът.

- Спокойно, всичко е наред. Хайде да си вървим.

- А къде е Том?

- Отиде за помощ след като не излезе толкова време – каза Мили. – Ще му звънна, че вече си тук.

След този случай се прибраха в къщата на госпожа Макфелър. Контрабасистът вече се беше поуспокоил и разказал на приятелите си за коварното място, в което беше попаднал. Приятелите се бяха позабавили и Андрю, вечерял без тях, си беше легнал, но им беше приготвил  спагети карбонара, които те изядоха в мълчание. Бяха изтощени.

На другия ден се включиха във фестивала. Всяка вечер имаше по две формации, които да изнасят концерти. Контрабасистът, Том и Андрю имаха участие във втората вечер при това с много добър успех за начинаещи музиканти като тях. Запознаха се с някои водещи английски музиканти, размениха визитки. Ходеха на организираните от госпожа Макфелър вечери. Фестивалът се оказа доста приятен за младежите. Само дето не им остана повече време за морето, а може би и не искаха да имат време за него, поне за известно време…

Оттогава контрабасистът всяко лято, през юли, задължително отива да свири на морето със своя контрабас, независимо къде се намира по света. Беше му задължен, че не му взе живота преди няколко години.