Велика

Цветя за баба

Четох интервю с Нина Николина, в което тя говори за българските носии и някак неусетно умът ми се върна към моята баба. Баба Велика – така се казваше тя, и наистина беше велика по най-автентичния начин, който може да си представите.

В моите спомени баба Велика е винаги усмихната, винаги нещо работи, не спира нито за миг. Тя беше най-религиозният човек, когото познавам. Но религиозен по онзи съвсем простичък и истински начин. Баба например никога не сядаше да се храни преди да изрече „Ела, Боже, да ядем“ и да се прекръсти. Никога не забравяше да извърши това действие. Баба спазваше всички пости. Даже преди Великия пост не ядеше три дни и не пиеше вода. Това тя наричаше тримерене. След това канеше разни бабички, като всяка носеше постни гозби, и си устройваха празненство. След този ден влизаха в режим на постене. Не знам за другите баби, но моята всякога се въздържаше. Дори ние около нея да ядяхме месна храна, тя никога не се изкушаваше, винаги удържаше поста. Баба Велика беше човекът, който ме водеше на църква в онези забранени години. Нямам конкретни спомени дали ми е говорела за Бог, по-скоро помня ритуалите, на които ме учеше. Мама даже ми е разказвала как в съвсем ранна възраст на един мой рожден ден направили торта, сложили свещички и аз вместо да ги духна, съм започнала да се кръстя. Баба е била човекът, който е повикала свещеник у дома на село, за да ни кръсти – първо брат ми, а после и мен. Баба не обичаше кавгите, макар че често се караше на дядо ми, който обичаше да си пийва. Не разрешаваше обаче да се карат нейните синове – татко и чичо. Все повтаряше една фраза „Омраза да не става“, с ударение на О. Не искаше тя да има омраза у дома, ама омразата някак си се прокрадна след смъртта й, но това е друга история….

Градината на баба Велика беше най-прекрасната градина на света. В нея цъфтяха най-рано кокичетата – обожавах ги! Баба винаги ми откъсваше най-първите. След това цъфваха зюмбюлите, нарцисите, червените и жълтите лалета, а след това и всички останали, дребните лилави ирисчета, които беше насадила до портичката. След това се подреждаха дамското сърце и божурите, трендафилите и розите, имаше и един бял храст, чиито цветове бяха като топки и само да ги докоснеш се разпадаха на дребни бели цветчета.

Когато настанеха първите горещи летни дни в дъното на градината се подреждаха като войници огромните гергини. Още помня онези гигантски жълти и лилави глави, които сякаш бдяха над всички, а пред тях градинката беше пълна с московки, богородички и най-различни други летни цветя. Незабравима цветна градина. По това време ние живеехме в апартамент и съответно нямахме градина с цветя, но всеки път щом отидехме на село или пък баба дойдеше в града, винаги имаше букет за мен. Мисля си, че оттогава обичам цветята. Баба ме беше научила да ги обичам по възможно най-мълчаливия начин, като ги засаждаше и се грижеше за тях… Част от цветята на баба, най-вече пролетните, цъфтят и до днес, а нея я няма вече 26 години…

Баба Велика мен много ме обичаше, защото бях единственото момиче в семейството. Но аз бях ужасно злоядо дете, а баба знаеше какво обичам най-много – малини! Щом узрееха, тя ме хващаше за ръка и ме водеше отзад в градината при малините. Стоях там с часове и ядях. Обожавах ги! Скоро след като баба си отиде, нещо стана с тези малини и те също си отидоха…

Помня много от ритуалите, свързани с различни празници. Когато дойдеше първи март, моята баба усукваше бял и червен тънък конец и от получената мартеничка ми връзваше на ръцете, краката и врата. Видехме ли щъркел, баба сваляше от мен тези мартенички и ги слагахме под камък. След ден или два ме водеше при камъка, за да видим дали са се събрали мравки или други буболечки. Ако имаше от дребните гадинки, това означаваше, че годината ще е плодородна…

Баба беше пазителка на семейните „реликви“. А тези реликви бяха носии, които тя беше запазила от нейната майка и вероятно баба. А някои беше сътворила тя самата. Тези одежди са изтъкани от вълнен плат, някои са в по-тъмни, други в по-ярки цветове. Има широки поли тип лале, но дълги, ярки сетренца, вталени в кръста, кенарени ризи с красиви шевици. Мисля си, че най-красиви са престилките. Те имат красива ярка украса в най-разнообразни форми. Мама казва, че украсата им е типична за преселците. Така наречените преселци са моите родственици от страната на татко. Те всъщност са от онези българи, които се връщат от Румъния в България след Крайовската спогодба през 1940 година. На местния говор те се наричат преселци, а не преселници. Дядо ми казваше, че преди да се установят в Румънско неговите предци са избягали от Южна България по време на турското робство. В един момент баба предаде тези „реликви“ на моята майка, която и до днес ги съхранява. Всяко лято ги изваждаме да се напекат на слънце, след което ги поръсваме с нафталин и отново ги прибираме в гардеробите. Тъй като са от естествени материали, молците много ги обичат, и съответно ние се опитваме да ги запазим, доколкото можем.

Не помня баба да ми е разказвала приказки, но помня, че пееше песни, когато не беше в траур. Баба била единственото момиче в семейство с четирима братя. Татко ми е разказвал, че още от съвсем малка – 4-годишна – баба са я научили да плете, защото имало нужда да се плетат чорапи за всичките тези мъже в семейството. Така я помня и аз – когато приключеше с огромната домакинска работа, баба сядаше до прозореца на светло и плетеше нещо за някого. Не си я спомням да си е почивала ей така. Всичките братя на баба починаха през година и половина, та баба все беше в черни дрехи, жалеше за тях. Накрая и тя си отиде…

Много хора познаваха баба и я уважаваха, защото тя имаше специални способности. Умееше да „веси“ за страх. Какво означава това ли? Баба Велика имаше един „инструмент“, приличащ на тупалка. Точно така изглеждаше като тупалка от почерняло дърво. Когато някой страдаше от силна уплаха, баба го разполагаше да легне (понякога ми разрешаваше да гледам) на леглото в кухнята, лекичко го потупваше с „инструмента“ и  изричаше тихичко определени думи. Вярвате или не, но това действаше и хората си тръгваха спокойни и благодарни. Не знам тайната на това „лечение“, била съм твърде малка, за да запомня, но ясно помня как понякога идваха хора дори през нощта и баба никого не връщаше. На всички помагаше…

Такава беше моята баба Велика. Удивително е как образът й изникна точно днес, докато четях статията, свързана с автентичните реликви от българското минало. Може би, защото баба беше така чиста и автентична. През цялото време, докато редях тези откъслечни спомени в единен текст, сълзите ми не спряха. Баба Велика ми липсва. Съжалявам, че си отиде толкова рано, преди да ми предаде всички тайни за живота.