Страница за думи: Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесет и първи

23.08. 2013 г. Ден тридесет и първи

Маршрут: Монте до Гозо – Сантяго де Компостела (5 км)

Днес станахме малко по-късно, към 7 часа, заради факта, че имаме да вървим само 5 километра до катедралата на Сантяго.

Тръгваме и първо спираме за кафе и тостада в кафенето, което е в двора на албергето. Хапваме без да бързаме, гледаме новините и по някое време поемаме по пътя. Времето днес е облачно, но не е така студено, както беше предишните сутрини.

Наистина стигнахме бързо до покрайнините на града. Вълнуваме се. Това личи от оживения ни разговор и шегите, които непрестанно разменяме. Скоро стигаме табелата Сантяго. Малко след нея спираме за кратък отдих, защото мен много ме заболява гърба. Докато почиваме, отсреща съзираме музей – на педагогиката! И това ако не е шега. Зорито категорично отказва да го посетим. И аз не изгарям от подобно желание J

Решаваме да потърсим къде е автогарата, за да уредим пътуването си до Барселона. Бяхме проучили, че с автобус е по-евтино, а като времетраене е почти същото като пътуването с влак. Така че не се колебахме много.

Уж гледахме картата, а пък се пообъркахме малко в търсенето на автогара. Затова решихме да вървим по Пътя и да внимаваме за табелите.

Скоро забелязах табела за алберге – пишеше, че нощувката е 8 евро. Решихме да пробваме. Лесно го намерихме. Оказа се даже, че тук можем да останем за повече от една нощ. Чудесно ни устройваше, тъй като планът ни беше да останем два дни в Сантяго. Бяхме се отказали от Финистере, заради намалелите ни финанси. Обещахме си да го направим следващия път.

Въпреки че беше време за почистване на албергето, момчето на регистратурата ни прие, регистрира ни, обясни ни кое къде е и излязохме, за да не пречим, пък и да си вземем компостелите!

Компостела се нарича сертификатът, който издават, за да удостоверят, че човек е извървял поклонническия маршрут, наречен Ел камино.

Без багаж на гърба беше доста по-лесно. Скоро видяхме и табела за автогарата. Открихме я и нея. Купихме билети за Барселона за неделя. Изненадващо и двата ни проблема се разрешиха с лекота. Всички около нас предния ден се бяха втурнали да резервират легла или стаи, а ние разчитахме на късмета си и ето, че той не ни изневери.

След като оставихме раниците и разрешихме въпроса с билетите до Барселона, тръгнахме към катедралата на Сантяго, за да вземем компостелите. Определено се върви по-леко без тежките раници на гърба. Доста вървяхме, докато стигнем старата част на Сантяго де Компостела и катедралата.

Влязохме в старата част. Повечето стари градове, а и села, през които бяхме минали из Испания, си приличаха – построени са на хълмове, съответно влизайки в тях се изкачвахме по стълби или стръмни улички. Често уличките са тесни, но това не пречи по тях да се движат автомобили. Има много църкви. Така е и със старата част на Сантяго. Според пътеводителя трябваше да минем първо през Порта де Камино. Но всъщност няма порта, а само табела с името. Следваше да минем покрай паметника на Мигел де Сервантес.

След като минахме църквата наречена на Църква на душите и покрай всички отрепки на града, които вече се бяха почерпили или не бяха изтрезнели, се озовахме на малко площадче, а в средата му се издигаше паметника на испанския писател. Представлява колона, върху която има бюст паметник на Сервантес, а долу около колоната имаше малък фонтан. Симпатично място.

Порта де Камино

Църквата на душите

Сервантес

Точно срещу паметника имаше още една църква. По-късно забелязахме, че всъщност в Сантяго има изключително много църкви. Повечето, около които минахме обаче, бяха затворени. От това площадче започваше и множеството от магазинчета за сувенири. Оттук тръгнахме надясно по тясната уличка към катедралата. Скоро я видяхме, но всъщност нямахме представа колко е голяма. Продължихме надолу, минахме по стълбите и под нещо като мост, в който мъж свиреше на гайда. (Един от основните музикални инструменти в Галисия е именно гайдата.)

Завивайки наляво ахнахме пред величествената катедрала. Озовахме се на голям площад – от едната страна беше катедралата, а срещу нея беше сградата на градския съвета, отстрани, вдясно, беше хотел Парадор. Множеството от хора беше огромно. Бяхме в Бургос и Леон, с огромните красиви катедрали, но никъде нямаше толкова много хора.

На път за катедралата

Площадът пред катедралата

Катедралата

Площадът пред катедралата

Величествената катедрала

и още от катедралата

В катедралата

Почудихме се откъде да вземем компостелите. Повлияни може би от филма за Камино, погрешно си мислехме, че ще ги получим от катедралата. Не беше точно така. Имаше си специален пилигримски офис, в който ги издаваха. Направихме сверка с пътеводителя къде се намира и се отправихме натам. Веднага разбрахме къде се намира по множеството от поклонници, които чакаха на опашка. Наредихме се и ние. Опашката вървеше сравнително бързо. Може би след около час и ние се сдобихме с компостели. Процедурата беше следната: чакаш на опашката отвън на улицата, после влизаш в двора на офиса и пак чакаш, след това влизаш в сградата и пак чакаш, качваш се на втория етаж, където разпоредители ти казват на кое бюро точно да отидеш. Аз се паднах при една жена, която говореше странен английски. Беше впечатлена, че сме тръгнали от Сен Жан Пиер дьо Пор. Разгледа и двата креденциала. Уточнихме кое е първото ми име и кое е фамилията. Тя взе да попълва компостелата, а аз трябваше да попълня един формуляр с данни за мен – име, възраст, пол, професия, причини за изминаване на Пътя. След като приключихме с попълванията, жената ме благослови и излязох. Долу от едно гише си купихме тубуси, в които да си приберем компостелите, и тръгнахме.

Сякаш докладвайки за пътуването, осъзнах какво бях сторила! Та ние бяхме извървели Ел Камино! Целите 800 километра! Усмихвахме се, гордеехме се!

Отново отидохме пред катедралата, за да я снимаме, да се обадим на майките си и евентуално да я разгледаме. Оказа се, че достъпът до катедралата е безплатен. Плаща се единствено за музея към нея (така и не влязохме там!).

Входът на катедралата всъщност беше първият страничен, който видяхме, влизайки в района на църквата. Влязохме да разгледаме. Не знам дали заради многото хора вътре, но на мен лично катедралата отвътре не ми хареса. По-скоро не ме впечатли. По-късно и Зорито ми сподели сходно мнение. Снимахме из вътре, но имаше толкова много хора, че наистина не беше приятно за разглеждане. Искахме да изпълним ритуала с прегръщането на статуята на Свети Яков, но опашката беше много голяма и се отказахме. Извършихме го на следващата сутрин – в неделя, когато нямаше много хора и можахме без да чакаме, да се качим до статуята и да я прегърнем. Самата статуя беше богато украсена с камъни. Всъщност ние, поклонниците я прегръщахме откъм гърба. Фигурата обаче беше усмихната, това ми направи впечатление, а усещането беше, че прегръщаш човек – тя дори беше топла!

Преди прегръдката пък влязохме в криптата на светеца, където в малко ковчеже се пазят неговите останки. Помещението беше много тясно, но много добре осветено, някак бяло, не знам дали защото ковчежето беше бяло, но създаваше такова впечатление. В криптата имаше една коленичила жена, която се молеше и още двама души. Ние постояхме за кратко и излязохме. Определено сутринта беше по-спокойно и по-приятно в катедралата. Сега я погледнахме с други очи. Защо ли ние хората имаме склонността да убиваме красотата не само на предметите около нас, но и на усещанията? Това ли е смисълът - да се търчи и бута? Всъщност не е това! Категорична съм, но за съжаление тълпата влияе на чувствата и възприемането. Поне на мен ми влияе.

Остатъкът от съботния ден прекарахме в посещение на музеи – на съвременното изкуство и на галисийския фолклор. Преди да започнем обиколката, хапнахме на една пейка, за да имаме сили за предстоящия тур по музеите. Първо влязохме в Музея на съвременното изкуство. Имаше три експозиции, които разгледахме и снимахме с удоволствие. Едната беше на аржентински автор – Виктор Грипо и се наричаше „Трансформации“, втората беше на английския художник Греъм Гасин “Clearblueskydeepdarkwater” – той използваше най-разнообразни техники, за да засили внушението и предлагаше да си вземем постери с негови работи – естествено, че си взехме! Третата експозиция беше на бразилеца Рикардо Басбаум и се наричаше „Диаграми“. Творбите му приличаха на мозъчни карти и съдържаха интересни послания според мен. Запасихме се и с брошури за четене. Влязохме в магазинчето за книги към музея. Имаше интересни неща, само дето ние нямахме много пари, за да се запасим и с книги.

Отдъхнахме на въздух отвън за кратко и влязохме в музея на фолклора на Галисия – Museo do Pobo Galego (двата музея бяха разположени в съседство). Тук също беше интересно. Музеят представяше бита на областта, местните занаяти, обичаи, световъзприемане, музика и беше разположен на три етажа. Имаше толкова много за разглеждане и снимане! Излязохме много уморени!