Пътят до Сантяго де Компостела. Ден тридесети

22.08.2013 г. Ден тридесети

Маршрут: Санта Ирене – Монте до Гозо (19,4 км)

Главният път към Сантяго де Компостела

Предпоследният ден от нашето пътуване. Всъщност днес е точно ден 30!

Странното е, че нищо не изпитвам. Радвам се, че стигаме, това е сигурно. Но какво ще стане от тук насетне, не знам...

Монте до Гозо – гозо в превод на български означава удоволствие. Смята се, че пилигиримите въздишат от удоволствие, когато стигнат тук...

Сутринта тръгнахме към 7 часа, но навън беше все още тъмно и съответно неприятно за вървене. Наложи се да използваме фенерчето на Зорито, както и моя телефон с фенера. В тъмнината малко се пообъркахме в пътя, но както често става, скоро разбрахме, че той пак излиза на шосето. Оказа се, че не влязохме в Руа, а в Педрузо минахме по края. Мислехме да спрем още в началото за кафе, но просто нямаше къде. Спряхме за малко в селцето Сан Антон до една ограда и хапнахме по един сандвич – от тези, които си бяхме направили снощи. Имахме нужда да свалим товара от гърбовете си. Вече беше взело да светва. Всъщност днес цял ден е облачно и хладно, което от друга страна, е добре за ходене.

За по-дълго спряхме в Ементал. Там пихме кафе кон лече и ядохме наполитана (приличаше на кроасан с шоколад) – беше вкусна. Ние отдавна се канехме да я опитаме и ето, че и този ден дойде. Тук ни беше и най-дългата почивка за днес. След това вървяхме, спирахме за малко – да се съблечем или за печат и продължавахме. Искахме да стигнем по-скоро. Не знам защо. Явно вече ни идваше в повече ходенето.

С Винченцо се разминавахме на няколко пъти. Спирахме, разменяхме по някоя дума и продължавахме. Той явно предпочиташе да върви сам. Разбирам го, човек има нужда да остане сам със себе си понякога. Макар че в последните километри на Камино май е невъзможно.

Селата, през които минавахме, бяха все така незабележителни, макар и от малко по-хубавите. И въпреки че бяхме толкова близо до Сантяго, Пътят вървеше основно през горите, само от време на време пресичахме основното шосе.

Струваше ни се, че срещаме по-малко хора. Само сутринта като че ли се разминавахме с повече, а след това – доста по-малко и почти едни и същи от последните дни. Може би хората предпочитаха да стигнат до Сантяго още днес. А ние си оставихме последните 5 километра до катедралата в Сантяго за утре.

Колкото повече наближавахме Монте до Гозо, толкова по-студено ставаше. Даже се опита слабо да попръска дъжд. Добре, че не заваля.

Църква в началото на Монте до Гозо

Стигнахме в албергето към 12:30 часа, т.е. половин час преди да го отворят. Познатите ни италианци вече бяха строени да чакат. Удивителни са – все бързат, все препират, а ние все ги настигаме. Винченцо дойде след нас. Вчера той беше преди нас на опашката за албергето, а днес ние.

Тук не се притеснявахме, че ще останем без места – капацитетът на албергето беше 400 места все пак!

Докато чакахме, един румънец дойде да ни се представи. Винченцо му казал, че сме от България. Поздравихме се. По-късно (след като се настанихме) се засякохме с него в кухнята. Той ни сподели, че тази година с жена си извървели Камино Норт в памет на неговата майка и заради лошите неща, които са им се случили през годината. А преди 4 години извървели Камино Франсез (като нас) – тогава в памет на тъща му, която починала от рак. Човекът говореше много добре английски. Изрази съжаление, че Камино се е превърнал повече в туристическа дестинация, отколкото в религиозно пътуване. Прав е, за съжаление. И ние се дразним, особено през последните дни, когато непрестанно срещаме хора, които са тръгнали от Сария, т.е. да изминат последните 100 километра и винаги бързат, блъскат се и гледат да са първи. Определено опорочават смисъла на пътуването. Човек трябва да измине Камино заради себе си, а не за да влиза в състезание с другите. Аз поне така мисля. Не всички обаче разбират нещата така.

Чудя се дали поне малко се променят, изминавайки последните 100 километра.

Румънецът ни каза, че до албергето има паметник на двама пилигрими, ако искаме да ги снимаме. Така и направихме. Излязохме от задния вход на албергето. Първо се заплеснахме по едни едри къпини – хапнахме като не виждали досега! И след това се качихме до паметника. Той представлява две фигури на пилигрими, които са протегнали ръце към Сантяго. Снимахме ги. Кулите на катедралата се виждаха оттук. Бяха се показали иззад облаците. Снимахме и тях. В началото казах, че не знам какво изпитвам, ама май не е точно така. Не знам за Зорито, но аз се вълнувах. Почти успяхме – извървяхме 800 километра пеша и сме живи и здрави! Сбъдваме една мечта! Ще видим утре как ще бъде прекрачването на катедралата.

Фигурите на пилигримите

Гледката към Сантяго де Компостела

От другата страна на албергето има още един паметник – той е издигнат в чест на поклонничеството на папа Йоан Павел Втори. Интересен мемориал. В горната си част прилича на пламък, в който има кръст и мида. За съжаление, едната страна на паметника е абсолютно съсипана от хората, които са натрупали вещи, залепили са снимки и листчета. Изобщо тази практика по Пътя да се оставят вещи и да се драска е ужасна. Скоро нищо няма да остане за гледане, ако се продължи по същия начин.

Мемориалът, посветен на папа Йоан Павел II

Мемориалът, посветен на папа Йоан Павел II

Мемориалът, посветен на папа Йоан Павел II

След снимките прекарахме деня в ходене напред-назад, търсейки супермаркет и бар „Лабрадор”. Домакинът на албергето уж ни упъти, но ние не намерихме нито едното, нито другото.

Пихме кафе и чай до спирката на автобуса и след това се върнахме в албергето. Открихме, че има кафене с продукти в двора на албергето. Пазарувахме оттам мармалад, а по-късно отидохме, за да пийнем бира и ядем сандвичи. Сега вече е време за почивка.

Дворът на албергето