Най-щастливият човек

Радосвет е най-щастливият човек на света! Постигнал е мечтата си – работи! 

Може да го срещнете рано сутрин, той сякаш не е от този свят. Има най-прозрачната кожа, която може да си представите, ослепително сини очи и толкова руса коса, че спокойно може да влезе в общоприетата норма за ангел. Но Радосвет не е ангел, той е обикновен млад мъж. Не, грешка – той е най-щастливият човек. Кой е Радосвет ли? Ами майка му му беше избрала това име, за да радва света. Тя имаше големи планове за него, докато не разбра, че той не е като другите. Нейният Радо беше специален. В детската градина беше диагностициран с лека форма на умствена изостаналост. Постепенно майка му, която категорично отказваше да приеме доклада на лекарите, започна да се убеждава, че синът й има умствени затруднения. Детето й обаче беше толкова добро, търпеливо към грубостта на другите, толкова щедро и мило, че определено беше родено да радва света. Тогава майка му, която беше интелигентна жена, реши да смени плана и да му помогне да развие онези умения, които му бяха трудни и същевременно нужни за живота. Напусна работа и изцяло се посвети на сина си. Изготви програма, след като се посъветва с различни специалисти за интелектуалното обогатяване на своя син, и започна всеки ден да работи с него. Така постепенно Радо се научи да води разговор, да се сприятелява с децата по-лесно, да се самообслужва и да прави различни дейности с ръцете си. Оказа се доста сръчен, въпреки бавната скорост. С помощта и всеотдайната грижа на майка си, Радо успя да завърши училището за деца като него и започна да мечтае да работи. Благодарение на майка си, момчето много обичаше природата, обичаше да се разхожда с часове в парка, да лежи по полянките и под дърветата на сянка, да се грижи за някое беззащитно птиче.  Дразнеше се много, ако види боклуци, и започваше неукротимо да плаче. Постепенно майка му го научи да не се разстройва от подобни гледки, а да се опита да промени нещата, като самият той събере разпиления боклук и да го изхвърля на подходящото място. Радосвет толкова хареса тази своя отговорност, че понякога изпадаше в състояние на мания по почистването. Майка му се радваше на тази негова отдаденост, макар че не й беше приятно синът й постоянно да събира чужди отпадъци. Затова го „обучи“ и старателно да се почиства след като „свърши работата“. Освен да чисти, Радо обичаше да събира разни природни съкровища, които често превръщаше в малки скулптури. Той имаше онази рядката способност да вижда всевъзможни форми в природата и да ги претворява в предмети на изкуството. Негов вид изкуство.

Майка му много искаше да намери подходяща работа за Радо, но тази задача се оказа доста трудна. Тя ходи на различни места, обиколи местните институции, но навсякъде срещаше само съжалително кимане с глава и обещание за евентуален проект, в който може да го включат. След около година и половина една приятелка на леля му се обади, за да покани Радо и майка му на разговор в Агенцията по заетостта. Отидоха още на следващия ден. От разговора стана ясно, че след месец ще стартира нова програма за обучение и впоследствие осигуряване на работа за младежи със специални способности. Единственият минус беше, че работата щеше да бъде в чистотата. Радосвет обаче възприе идеята с отворено сърце. В неговата бедна представа това означаваше да прави любимото си занимание – да чисти и да се грижи за природата. Естествено, майка му много добре разбираше, че работата никак не е така идеална, както синът й си я представяше. Но когато виждаше искрите в очите му и като чуваше развълнуваните разсъждения на детето си, усещаше, че не може да го спре. Така Радосвет започна курса, в който учеха младежи с неговия проблем на трудови навици и комуникация. В продължение на цели девет месеца Радо посещаваше курса, даже се сприятели с няколко младежи на неговата възраст. Мъжът нямаше търпение да започне работа, истинска работа, за която да става рано, да си взема сандвич и термос с чай в раницата и най-вече да облече онези светлоотразителни дрехи. Само че нещата не случиха така, както той си ги представяше. Изведнъж Общината прекъсна финансирането и за младежите не бяха осигурени работни места. Радосвет беше съкрушен. Майка му също, като виждаше колко много страда синът й. И започна новото ходене по мъките. Пак институции, пак от офис на офис, от сърдит към по-сърдит служител и така три години и половина, докато изведнъж Общината преразгледа решението си и отново активира програмата за младежи със специални способности. Най-после мечтата беше на път да се сбъдне. И това се случи!

На 4 юли Радо започна работа в Чистота. Младият мъж беше най-щастливият човек на света! Всяка сутрин ставаше в 5 часа и излизаше, за да чисти. След завършването на курса той знаеше какво трябва да прави в различни ситуации и сега стриктно се придържаше към наученото. За съжаление той не се падна в една група с нито един от приятелите си от курса, повечето му колеги сега бяха цигани. В началото те гледаха с насмешка на младежа, опитваха се да го командват, но скоро като че ли усетиха, че той е специален и започнаха да го уважават. Пък и Радо никога не отвръщаше на подигравките им, само се усмихваше и продължаваше да работи. Беше много енергичен и сякаш летеше, докато събираше боклуците. Беше приел работата за своя мисия. Всеки ден работеше в различен район – слагаше ръкавиците и неизменната си усмивка и събираше разпилените боклуци по улиците или около контейнерите за смет. Най-много се радваше, когато се паднеше да работи в парка. Колегите му не обичаха този район, защото там имаше най-много работа, но Радосвет там сякаш за първи път поемаше въздух. В парка той не стъпваше по земята, събираше отпадъците със светкавична бързина и винаги си оставяше време да полежи на някоя полянка, а когато беше мокро прегръщаше дърветата и им благодареше. Радо беше най-щастливият човек на света!