Пътят до Сантяго де Компостела. Ден пети

28.07.2013 г. Ден пети

Маршрут: Пуенте ла Рейна – Естейа (22, 7 км)

Станахме рано и тръгнахме в 7 часа. Въпреки ранния час, бяхме успели да отпочинем. Теренът уж трябваше да е равен, но не беше съвсем така. Покрайнините на Пуенте ла Рейна не бяха красиви. Всичко бе занемарено и грозно. До Манеро пътят беше добър, сравнително равен. Селото беше изключително тихо и спящо. Не се виждаше жива душа. Все пак беше неделя. 
Отправихме се към Сираки. Видяхме селцето отдалече. Беше кацнало на един хълм. И действително се състоеше от тесни стръмни улици, които водеха все по-нагоре. Ние спряхме още в началото, за да пием кафе и да хапнем бисквити. Единственият отворен магазин беше една пекарна, в която за щастие продаваха и други продукти. Купихме си домати, ябълки, сирене и бисквити, а кафе взехме от автомата отвън. Кафето и бисквитите бяха превъзходни. Даже си взехме още бисквити – за утре! Тъй като нямаше масички седнахме на една пейка близо до пекарната, за да изпием сутрешното си кафе. Подобно на нас бяха спрели и други пилигрими – някои на пейки, други по тротоарите.
Тръгнахме отново. Пътят се катереше нагоре. Сираки беше красиво селце, с малки площадчета, кацнали някъде на върха. Селото беше типично за Испания - каменно и стръмно и същевременно разцъфнало. Аз днес пак не мога да снимам – фотоапаратът ми продължава да не работи. Дано утре да поработи, оставям го днес да си почине. Зорито снима и заради мен. Снимките, публикувани тук, са благодарение на моята спътница!
Сираки

Сираки

Уличките на Сираки

Продължихме към Лорка. Това селце беше още по-малко. Тук поне се мяркаха хора. Явно се бяха събудили. Спряхме на едно площадче след църквата, с детска площадка и чешма. Тук бяха и част от другите пилигрими, с които се разминавахме от сутринта.
Трябваше да си прегледам лепенките на краката, защото усетих някаква болка. Въпреки че успешно прилагах метода на шиене на пришки, днес нещо ме наболяваха. Пътеводителят (а и на други места пишеше същото) съветва при появата на пришки да се прокара конец в мехурчето и да се намаже с йод за нощта. На сутринта всичко е изтекло, а мястото е заздравяло и човек може спокойно да продължи.  За разлика от  другите поклонници ние не ходехме с тежки туристически обувки, а с обикновени спортни. Мисля, че беше правилното решение. Почти не сме страдали от крака. Имаше някои хора с много разранени ходила. Гледката беше наистина болезнена. Та сега трябваше да направя бърз оглед на ходилата, а Зорито трябваше да зашие малката си чанта, която се скъса по пътя. Ние се движехме с раница и по една малка чанта за документи и пари. Именно тази малка чанта трябваше да ремонтира моята приятелка. Въобще зареди ни се една серия от дребни несполуки, които ни караха да вземаме бързи и адекватни решения.
Ядохме ябълки за успокоение и потеглихме. На излизане си взехме печати от едно заведение.
Тръгнахме към Вийатуерте. Пътят беше еднообразен. Минавахме ту край маслинови горички, ту край житни ниви. Беше ни скучно и не ни спореше краченето (въпреки че в гайда пишеше, че тази отсечка е лесна!). Както вървяхме видяхме малка нива със слънчогледи. Първите, които срещахме по пътя. Мечтаех да снимам слънчогледи. В повечето статии за Ел Камино задължително имаше снимки със слънчогледи. Исках и аз! Снимах с апарата на Зорито и продължихме напред. Малко преди да стигнем до подлеза, който се беше изпречил пред нас, един мъж ни настигна (беше бразилец). Викаше след нас. Оказа се, че сме се объркали, не бяхме видели жълтата стрелка! Той ни видял и ни настигнал, за да ни каже! Благодарихме му и, разбира се, тръгнахме обратно. Явно това беше поредното чудо на Пътя. Добре, че ни извика, доста вървяхме, докато тръгнем по правилния път. Не ми се мисли, ако не ни беше казал до къде щяхме да стигнем. Цялото камино е много добре маркирано с жълти стрелки и човек лесно може да се ориентира и почти няма опасност да се изгуби. Но ето че без малко да се отклоним поради невнимание.


Слънчогледи


Следващото населено място – Вийатуерте -  не беше нещо особено. Подредено селце. Изглеждаше по-ново. Поседнахме за малко на една пейка в началото на селото. Скоро ни настигна една от италианките и седна при нас. Не разговаряхме. След кратката почивка тръгнахме за Естейа.
Първо мислехме днес да стигнем до Вийамайор. Но се почувствахме изморени, а и искахме да разгледаме Естейа.
Настанихме се в алберге Анфас. Оказа се, че това са верига от специални албергета, обслужвани от хора с увреждания. Посрещнаха ни Ана и Начо. Начо ни вписа, а Ана ни донесе вода и ни сложи печати. Младежите работеха бавно и много старателно. Имаше и две по-възрастни жени, които им помагаха. Едната говореше английски. Като разбра, че сме от България, ни каза, че скоро е била в нашата страна. Поговорихме малко с нея, показа ни снимки от пътуването си из България. Като че ли й бяхме симпатични. Изведнъж Начо вдигна двете раници и ни поведе към спалното помещение. Ние се притеснихме, но той държеше да ни покаже, че е силен! Опитахме да го спрем, но той се намръщи и ние спряхме и послушно го последвахме в спалното помещение.
След банята и прането се разходихме из Естейа. Музеят, в който искахме да влезем, вече беше затворен (всички музеи работеха до 14 часа в неделя).
Разгледахме катедралите в града и се разходихме из старинните улички. Прочетохме, че в покрайнините на Естейа се намира Фуенте де вино (фонтанът с вино). Решихме да тръгнем към фонтана с виното като си мислехме, че ще го стигнем бързо, ще си налеем винце и ще се върнем. Вървяхме доста, но се оказа по-далеч отколкото си мислехме и се отказахме. Решихме утре по пътя да го видим и опитаме от виното.
На връщане видяхме един мъж, който водеше пони. Човекът беше много атрактивен – нисък и мургав, на видимо средна възраст, крачещ уверено сред коли и сгради. Решихме да го снимаме тайно, като се правим, че снимаме сградите наоколо, той обаче ни забеляза и взе да позира за снимка. Смяхме се.
Естейа

Естейа

Позиране!

Естейа

Естейа


На връщане към албергето се изгубихме. Бяхме много уверени, че знаем по кои улички да тръгнем, лутахме се доста, докато уцелим правия път, а имахме и карта. Хич не ни бива в ориентацията с карта! Когато се доверяваме на интуицията си, сме доста по-добри. Прибрахме се по-късно отколкото очаквахме. Изобщо ден пети от Пътя се оказа пълен с нередности, които ни караха да се замислим за самоувереността си и за приемането на всичко, което става около нас.

No comments:

Post a Comment

Есенна поезия