Копринената рокля

Те живееха заедно вече 10 години и имаха две деца. Преместиха се от селото в града, построиха си къща. Щастливи бяха. Антон работеше като шофьор, един от първите, в малкия провинциален град. А тя – Ралица, работеше вкъщи и гледаше децата. Той не й позволяваше да работи, твърде ревнив беше. Но иначе заради работата много пътуваше, беше ходил почти в цялата страна с камиона, за да пренася различни стоки. Децата най-много се радваха, когато ходеше до Захарните заводи в Горна Оряховица, защото винаги се връщаше с огромно количество бонбони за тях. На жена си по-рядко носеше подаръци.

Историята с роклята се случи преди нова година. Антон беше работил повече, заедно с един приятел пренесоха „по-скъп товар“ покрай официалния и така беше спечелил доста пари, затова реши да изненада жена с онази златиста копринена рокля. 

Веднъж бяха излезли на разходка само двамата и тя му я показа на витрината. В онези години не можеше да си купиш много красиви неща. Всичко, което се продаваше в магазините, беше от така наречената конфекция и беше в едни сиво-бели-черни тонове - напълно отблъскващо. Но от около половин година в града се появи една модистка (хората я наричаха шивачката!), която, за да привлече дамите от градчето, шиеше по някоя интересна, направо невиждана дреха, и я поставяше на витрината на ателието си. Именно там тя му показа роклята. Наистина беше красива – в златно, бледожълто, леко розово и бледозелено – на красиви цветни фигури. Заради копринената тъкан, роклята имаше един мек блясък, който я правеше да изглежда неземна. А кройката беше права, ръкавите три четвърти, които се завързваха с тънички връзки, деколтето прибрано, но с някое бижу би стояло прекрасно. Ралица никога не беше искала нищо от съпруга си, но когато видя роклята, се влюби в нея и реши да му я покаже, без обаче да настоява да й я купи. Нейният съпруг беше умен. Той ясно видя копнежа на жена си да има красивата копринена рокля. Усмихна се на нейното вълнение, но нищо не каза, освен:

- Ще бъде твоя някой ден!

Жена му също се усмихна, но въобще не повярва на думите му. Нейните желания никога не бяха на дневен ред. Антон беше грижовен съпруг – работеше много, но само заради децата и съпругата си, да не ги лишава от нищо. Но неговото нищо обикновено се свеждаше до неща от първа необходимост. Не си падаше по „глезотиите“. Ако ги допуснеше, то те бяха обикновено някакви лакомства или играчки за децата. Беше наложил доста сив модел на живеене. Може би такива бяха времената, а и провинциалното мислене на семейните млади в онези години.

Продължиха разходката си, след това се прибраха и животът им продължи да тече. До днес. Именно днес той се прибра с опакован подарък за нея.

- Какво носиш пак на децата? – посрещна го тя с въпрос.

-  Не, този път това е за теб! – усмихна се широко той и й подаде пакета.

Тя беше толкова изненадана, че остана с отворена уста и широко ококорени очи.

- Сигурен ли си? – прошепна, не знаейки какво да каже, и същевременно опитвайки се да разопакова подаръка.

- О, да! – каза той и не можеше да спре да се радва на жена си.

Тя отвори пакета, видя невероятната рокля и се втурна да го прегръща и да му благодари. Взе роклята и отиде да я премери. Копринената рокля беше ушита точно като за нея. И страшно много й подхождаше на късата прическа с дребни къдрици, и най-вече на топлите кафяви очи.

- Прекрасна е! Харесва ли ти?

- Да, да. Честно казано доста се колебаех дали ще ти отива, но сега – нямам съмнение! Тя е точно за теб!

-  Ще я сложа на новогодишната вечеря в ресторанта!

Той се засмя, радваше на радостта на своята съпруга.

Неусетно годината се изтърколи и всички се приготвяха за посрещането на новата година. Времето навън беше учудващо топло за края на декември, но това само радваше Ралица. Защото тя щеше да смае своите семейни приятели като сложи новата си рокля за вечерята.

На 31 декември роклята беше изпрана, изгладена и само чакаше собственичката й да я облече. Ралица се приготви. Беше много красива в новата златиста копринена рокля. Мъжът й не можеше да откъсне очи от нея. И той изглеждаше добре в тъмносиния костюм. Бяха хубава двойка. Съпрузите бяха изпратили децата на село за новогодишната нощ, а утре щяха да празнуват заедно, и сега отиваха на вечеря в единствения елегантен ресторант в града, където щяха да посрещнат нова година с две приятелски семейства.

Когато влязоха в ресторанта всички се обърнаха да ги видят. Повечето жени бяха виждали роклята на витрината у модистката и веднага я разпознаха. Някои поздравяваха Ралица с усмивка, други с неприкрита завист. Разбира се нейните приятелки й се зарадваха много. Знаеха добре как живее тя и колко рядко получава нещо ново, така че сега й се радваха от сърце. Младата жена се чувстваше прекрасно с новата рокля и усещаше, че мъжът й е доволен.

Вечерта започна много добре. Ресторантът беше празнично украсен, масите бяха богато декорирани, всички бяха облекли новите си дрехи, носеше се една приповдигнатост във въздуха. Още преди да започнат да сервират храната, започнаха танците. Антон и Ралица също танцуваха. Чувстваха се много добре. Отдавна не им се беше случвало да се забавляват така. Сервитьорите носеха салатите и предястията. Подеха се първите наздравици с ракия. Хората сякаш се опитваха да забравят лошото от изминалата година и да продължат напред, на чисто.

Дойде време за основното ястие. Сервитьорите започнаха да носят огромни чинии с овнешко месо със сос и гарнитура. Същевременно от единия край на ресторанта се подхвана хоро, някои станаха да играят, други предпочетоха да хапват. В момента, в който сервитьорът беше точно до масата на Антон и Ралица, наближи и хорото и се случи злополуката. Както носеше три чинии на веднъж, сервитьорът беше побутнат от играчите на хоро, спъна се и разля една от чиниите точно в скута на Ралица. Тя извика уплашено, защото ястието беше топло, а и въобще не беше очаквала подобно нещо! Антон се разлюти, стана да се кара със сервитьора, а Ралица не беше на себе си. Усещаше как капят сълзите й, но не можеше нищо да каже или направи. Нейните приятелки й помогнаха да почисти разлятата храна, а тя се посъвзе и започна да успокоява мъжа си. Насред хорото, малко хора разбраха какво се случи, така че Ралица умоляваше съпруга си да се успокои и да я заведе до вкъщи, за да се преоблече. Той донесе палтото й все още зачервен заради скандала, който вдигна, и те излязоха уж да подишат чист въздух. Качиха се в колата и за две минути бяха у дома си. Ралица веднага съблече роклята, краката й бяха почервенели от топлото ястие, но не я боляха. Извади от гардероба си официалната червена рокля, която слагаше само при специални случаи, но преди да я облече, рече:

- Аз ще запера роклята, че това мазното да излезе. – изглеждаше спокойна, но Антон знаеше колко много страда тя сега. Знаеше колко прекършена е без друго крехката й гордост.

- Недей сега, после, като се приберем.

- А, не, не. Аз за бързо. Спокойно, ей сега съм готова.

Ралица сложи роклята в гореща вода с препарат и учудващо - мазното петно се разтвори. Тя си мислеше само да я накисне, но като видя, че петното се размива, реши да я изпере и да я сложи до печката да изсъхне. И като се приберат от вечерята, роклята ще бъде суха.

Жената изпра роклята и я сложи близо до печката на дърва в кухнята, за да съхне.  Въпреки че времето не беше много студено, печката в кухнята гореше, за да може да се готви на нея, а и да се топлят помещенията на долния етаж. След това Ралица сложи другата рокля, оправи грима си, за да скрие следите от сълзите, и извика Антон да тръгват. Той слезе е кухнята и рече:

- Готова ли си? – очите му неволно се плъзнаха към изпраната рокля. – Май си я сложила твърде близо до печката?

- А, не, не е близо. Така ще е суха като се върнем.

- Както кажеш – отвърна той, но умът му не спираше да мисли, че ще стане нещо с тази рокля.

Позатвориха печката, да не стане някоя беля. Изгасиха лампите и излязоха.

Бързо се върнаха в ресторанта. Разбира се, всички вече знаеха какво се е случило с Ралица, а пък и виждаха, че е сменила тоалета. Тя обаче пак беше красива. Официалната й червена рокля също много й отиваше. Но сега се чувстваше неуверена, виждаше погледите на хората – някои я гледах присмехулно, други съжалително, а трети – най-близките й – окуражително. Опита се да се съвземе, седнаха при своите приятели, вечеряха, полека–лека възвърнаха доброто си настроение, танцуваха, смяха се.

Само Антон не спираше да мисли за роклята и печката. Усещаше, че нещо ще стане. По едно време реши да излезе уж за малко навън, а всъщност се качи в колата и отново се върна у дома си. Искаше да види какво става с роклята. Отключи бързо вратата и отиде директно в кухнята. И там на пода беше останала само една частичка от копринената рокля.

Както беше предположил той, когато роклята е изсъхнала, се е свлякла от стола и паднала отстрани на печката, но достатъчно, за да я унищожи. Сега от нея беше останала една съвсем малка част.

Антон беше отчаян. Как можа да се случи точно това! Ралица толкова се радваше на роклята. „Не й е било писано! Как веднъж не можах да я зарадвам!“ Каза на себе си и се върна в ресторанта. Нямаше да й казва нищо. Тя щеше да види като се приберат.