Стоя тук на тази зелена поляна и мисля. От колко време съм
тук, не знам. Вчера ли дойдох, преди седмица или месец, не знам. Тук няма
време. Тук съм, защото така избрах. Избрах да сложа край на всичко, край на
живота си. И сега съм тук, сама, за да мисля за всичко, което направих, за
всичко, което изоставих с лека ръка. Нямах избор. Той ми посегна, не бях
изпитвала такова унижение преди. А си мислех, че съпругът ми е лош. Нищо не
разбрах! Мисля и нищо не измислям. Изоставих и тях – дечицата си, заради
глупостта си. Не! Заради слабостта си!
***
„Как можа това да се случи? На моето семейство! На моя син!“,
Мария не спираше да мисли вече 40 дни. Тя вървеше приведена, сгушена в черната
кърпа. Уж беше лято, а на нея все й беше студено, особено след този лед, който
скова нейната къща.
От една съседка беше разбрала за онази, която свързвала с
мъртвите. И тръгна без много-много да му мисли. Искаше да узнае как се стигна
до тук. След погребението на снаха си, тя все още не можеше да си намери място.
Откъде дойде всичко това? Мислеше си, че животът им е добър. Купиха си къща,
постегнаха я, две деца имат. Какво им е? И ето, че намериха Лина безжизнена –
беше изпила онази отрова…
***
Стоя на тази зелена поляна и мисля. Каква глупачка съм! Стоя
тук съвсем сама и се взирам в простора. Красиво е. Но не мога да се зарадвам.
Поляната е високо на един хълм и единственото, което се вижда, са облаците.
Черни са облаците, но никога не вали. Също като в сърцето ми! Ха! Та аз имам ли
сърце!? Нали съм мъртва. Искам да заплача, а не мога. А и да заплача, нищо не
мога да променя. Изоставих ги, Господи, изоставих ги! Понякога успявам да отида
при тях. Гледам ги, милвам ги по косите, виждам ги как са се сгушили до баща си
и колко неспокойно спят. И после пак съм тук, на зелената поляна…
***
Далече беше къщата на тази гадателка или по-точно казано, на
този медиум. В края на града почти. Тя имала телефон, с който се свързва с
отвъдното.
„Как ли става? Дали ще ми позволи да се обадя на Лина? А
Лина дали ще отговори? Глупаво ли е да вярвам на това? Станала съм на 65 години, пък се връзвам на подобни неща. Но какво да сторя, не мога да гледам собствения
си син такъв. Сякаш не е от този свят.“ Мария не спираше да си говори на ум. Взе
да си мисли, че ще полудее, но въпреки това трябваше да направи нещо за детето
си. Колкото и да се опитваше да говори с
него, не успяваше, той не я допускаше в душата си.
***
Стоя на тази зелена поляна и мисля за него. За съпруга ми.
Толкова влюбени бяхме в началото, а после ежедневието ни уби. Спряхме да си
говорим, да се поглеждаме, да се любим. И тогава се заплеснах по онзи нахалник!
Предизвикателният Йордан, който не спря да ходи по петите ми, докато не легнах
с него. Грешка беше, но тази грешка ме караше да се чувствам жива, да се
чувствам жена…
***
Една кола мина толкова близо до възрастната жена, че я
изпръска – дъждът беше спрял малко преди тя да излезе от къщи. Даже не забеляза
пръските, които колата хвърли по дългата й черна пола. На никого не каза къде
отива. Не беше сигурна как мъжът й ще приеме идеята за разговор с отвъдното,
затова предпочете да не му го казва. Синът й беше на работа, а децата бяха на
училище. Добре беше и, че не срещна никого по пътя. Какво щеше да обясни? Бързаше
сега съсредоточено. “Пфу, далеч е тази…“ Леко я полазваха тръпки от страх, от
неизвестното, което предстоеше да се случи...
***
Стоя на зелена поляна и мисля за живота, който вече нямам.
Всичко изгубих по собствено желание. Заради слабостта и заради невъзможността
да се справя с проблемите. Или заради страха да говоря. Мъжът ми Георги не беше
лош човек, но трябваше много да работи. Прибираше се късно уморен до смърт. Все
по-малко говореше. И аз, глупачката, вместо да се опитам да го разбера, избягах
при Йордан! А когато Йордан пийнеше повече, ставаше груб, до онзи момент, в
който ме зашлеви. Това ми подейства отрезвяващо. Какво всъщност направих?!
Загърбих Георги, за да отида при този злодей, който ме удря! Георги винаги е
бил мил и внимателен с мен, как можах да забравя защо съм с него, защо го
обичам, защо му родих деца! А Георги дали разбра каква съм? Дали разбра, че го
лъжа?
***
Най-после Мария стигна до последната къща, в самия край на
града. Къщата не се отличаваше от останалите – беше едноетажна и откъм улицата фасадата
й приличаше на лице – с две очи прозорци и уста – врата. Само дето градината й беше буренясала и това й
придаваше страховит вид. Бутна леко почернялата порта и влезе. Изглеждаше
тихо и празно. Поколеба се за миг, но после решително тръгна по късата пътечка.
Натисна звънеца, който беше до входната врата. Разнесе се мелодията на известна
руска песничка. След малко се чуха стъпки и някой отвори вратата. Показа се
една яркочервена къдрава глава и две ясносини очи се впериха в нея.
- Добър ден! Аз идвам за телефона…- рече тихо Мария.
- Кой ти каза за телефона? – сърдито попита
червената глава.
Тя очакваше този въпрос, съседката я беше предупредила за
него.
- Росица Чернева ме праща при Вас – каза смутено възрастната жена.
- А, да. Ти си Мария, свекървата на Лина.
- Да, аз съм.
- Хайде влизай. Но трябва да знаеш, че не знам
дали днес ще стане.
- Защо?
- Как защо? Не може туко-така да се обаждаш на оня
свят. Има си правила! – заяви категорично медиумът.
***
Стоя на зелена поляна и мисля. Толкова много обичам децата
си, а ги изоставих. Оставих ги сами, сирачета. Кой ще се грижи сега за тях?
Малкият Георги, който мечтае да стане футболист, и мъничката Ани, която иска да
е ветеринарен лекар, защото обожава животните, нищо, че е толкова малка. Оставих
ги сами, Господи! Непростимо! Кой ще се погрижи сега за тях? Кой ще ги обича? Искам да заплача, Господи, а нямам сълзи. Сигурно
защото съм мъртва…
***
- Ааа, да – поколеба се възрастната жена, -
правилата…
Съседката я предупреди и за тях,
но тя в стремежа си да узнае всичко веднага, се втурна презглава, напълно
убедена, че днес ще говори с мъртвата си снаха.
- - Да, правилата! – категорично заяви
червенокосата. – Ще направя опит, ама дали ще стане точно днес, не гарантирам!
- Ми, добре – отвърна нуждаещата се.- Да опитаме…
- Хайде влизай в приемната и сядай! Сега ще донеса
телефона – каза медиумът и излезе от „приемната“.
Сега Мария имаше възможност да се
огледа. Стоеше на стола до масата в така наречената приемна. Наоколо всичко беше
кичозно – дивана, фотьойлите и табуретките, покрити с червени губери, столовете, с тъмнозелена
тапицерия, покривката на масата в златисто, бляскавите картини по стените, очевидно купени от магазин за един лев. Някой приличаха на икони, но
от онези не православните, а католическите, подсилени с повечко блясък.
Завесите и те бяха златисти, а в близост до прозореца кривеше своята снага един
очевидно доста стар тъмнозелен, почти черен, фикус. Подът беше застлан с червен
персийски килим. На стената отдясно на прозореца беше разположена секция, пълна
с дреболии, свещи, най-различни фигурки, всякакви боклуци… Диванът беше точно срещу секцията, пред него беше масата със столовете. Мария
предпочете да седне на стол и сега чакаше…
Гадателката влезе отново в стаята,
влачейки чехлите си. В едната ръка държеше истински телефон – от най-старите, с
голяма шайба, черен на цвят, с много едра слушалка, в другата ръка държеше
купичка със захар. Остави всичко на масата и без да каже нищо пак излезе от
стаята. Не след дълго стъпките отново се чуха и тя влезе този път с пакет
свещи, малко огледало, кибрит и тъкана кърпа. Започна мълчаливо да реди
предметите на масата. Първо постла кърпата, която намести точно на средата на
кръглата маса. Върху нея и по-близо до Мария сложи черния телефон, а пред себе
си купичката със захар и огледалото. Накрая завърши подредбата с полукръг от
свещи, които запали една по една. Когато реши, че всичко е готово, придърпа
един стол и за себе си и седна. Все така мълчаливо събра ръце в молитвена поза
и замърда леко устни. Нещо говореше, но клиентката не можа нищо да разбере.
След малко отвори очи. Мария силно се уплаши. Очите от сини бяха станали
метални и някак взрени отвъд. Изведнъж телефонът на масата силно иззвъня.
Гледачката пресегна ръка и вдигна. Говореше нещо, но дали от уплаха, или не
познавайки езика на който говори, Мария не разбра нищо. Започна силно да
трепери от страх. „Какво става? Боже, май сгреших, че дойдох при тая…“ Изведнъж
гледачката й подаде голямата слушалка. Мария я пое и промълви едва…
***
***
Стоя на зелена поляна, взирам се
в небето и не спирам да мисля. Защо го направих? Защо
Знаех, че съм слабачка,
но чак толкова...
- Вдигни телефона… - чувам глас.
Какво е това? Какъв телефон? Оглеждам
се. На около десет крачки от мен има телефон от онези старите с шайбата. Но как
се появи тук?
- Вдигни телефона…
Ставам и се приближавам. Какво
ставаше, по дяволите? Нали съм мъртва?! Какъв е този телефон?
Вдигам слушалката.
- Ало… - прошепвам едва…
- Ало…Линче… Линче, мама, защо го направи, Линче?
- Майко? Ти ли си? – познавам гласа на свекърва
ми, Мария.
- Аз съм, Линче? Дойдох тука при тази жена да ти
се обадя, Линче. Кажи ми, моля те, защо го направи?
Разплаквам се, но осъзнавам, че
трябва да говоря.
- Сгреших, мамо. Много сгреших - бърша сълзите с ръка.
- Как можа, Линче? Ти винаги си била толкова отговорна…
- Подлъгах се, мамо… нека ти кажа всичко… - гласът ми трепери, но аз трябва да говоря с нея.
- Кажи ми, дъще.
- Самотна бях, а той беше настоятелен. С него
изневерих на сина ти, майко. А Георги не заслужава
това. Толкова е добър, аз много го обичам…
- Тогава защо?
- Спряхме да говорим с Георги, спряхме да се
обичаме… и аз се подлъгах по Йордан.
- Йордан?
- Да, Йордан. Оня, дето работи в читалището, в
кафенето...
- Аааа…
- Той е ужасен човек, майко, удари ме… тогава аз
разбрах всичко. Разбрах каква глупачка съм да тръгна с него…
- А децата, Лина? Не помисли ли за тях?
- Истина е, майко, не помислих…
- Те все за теб говорят…
- Знам, мамо, знам… Понякога идвам нощем и ги
прегръщам силно, тогава те се успокояват и спят непробудно, целувам ги и си тръгвам…
- А виждаш ли Георги?
- Виждам го, виждам го… Той често плаче за мен,
мисли, че аз заради него… Но ти му кажи, мамо, че съм добре, че той няма вина…
- Ще му кажа, Лина, всичко ще кажа. Къде си ти?
- Седя на зелена поляна и мисля. Сама съм, мамо, и
само мисля. За всичко. Наоколо само зелена поляна и черни облаци, но никога не
вали…
- Ох, Линче…
- Майко…
Връзката внезапно прекъсна…
***
- Ало, ало – продължаваше да вика Мария, но никой
вече не отговаряше.
- Толкова! Не може повече – обади се червенокосата,
която беше възвърнала предишния си вид.
Мария се стресна. Наистина ли
беше говорила с Лина? Не може умът й да си направи подобна шега с нея. Сега
видя, че черният телефон не е свързан с кабел. Но тя говори с мъртвата. „Ако не
е така, то със сигурност полудявам“, трескаво мислеше Мария.
- Толкова за днес. Ако искаш някой път, ела пак - каза червенокосата с мек глас.
- Да, да, благодаря, много благодаря! – каза Мария и
затърси парите, които беше взела за да плати за обаждането. – Колко ще струва?
- Ааа. Тази работа от сърце трябва да става.
Колкото решиш, толкова. Ето там в коридора, до огледалото има една кутия, сложи
там парите. И айде със здраве.
- Благодаря много! – каза все още треперещата Мария
и стана припряно.
***
На зелена поляна стоя, но нещо се
промени. Черните облаци взеха да избледняват и тънички слънчеви лъчи лекичко се
задвижват към поляната, на която стоя… Сега идват хора. Правилно е сигурно
да кажа души. Всички са прозрачни, спокойни… идват при мен. Какво стана? Вече
няма да съм сама? Заради обаждането ли? Прегръщат ме...
Днес стават 40 дни откакто
пристигнах тук – доброволно.
sad ...
ReplyDelete