Пътят до Сантяго де Компостела. Ден двадесет и трети

15.08.2013 г. Ден двадесет и трети

Маршрут: Амбасместа – Оспитал де Кондеса (15,5 км)

Днес минахме един от най-трудните етапи на Камино. Остава ни още един за утре. Доволни сме, защото постигнахме целта, която си бяхме поставили, и накрая извадихме късмет – в албергето, в което сме, имаше останали само две места – за нас!

Пейзажът по Пътя иначе беше красив – планински, свеж, зелен, каменист и стръмен на места. На някои места гората откриваше невероятна гледка към планината, но съответно ставаше и много горещо.

Рано сутринта пихме кафе с бисквитки в Бега де Балкарсе. Озовахме се в една много симпатична малка панадерия (пекарна). Когато отидохме нямаше никого - само собствениците. Освен кафето и бисквитите, взехме и по едно парче емпанада за из път. Много уютно беше тук. Скоро дойдоха двама италианци, а след тях взеха да спират и други пилигрими. Малко преди да тръгнем се появи и сънародничката ни, която срещнахме в Леон.

Хубавото на днешния маршрут беше, че въпреки планинския му характер, беше населен. Селцата бяха на 2 - 3 или 5 километра едно от друго. Това доста освежаваше ходенето. Повечето селца бяха разтегнати по дължината на пътя, малко като че разхвърляни – няколко къщи на места, след това гора и после още малко къщи. Красиво определено.

Румтелан и Лас Ерериас бяха много китни селца, а изкачванията още не бяха започнали. След Лас Ерериас започна първото изкачване – беше по асфалт, но скоро ни накара да се разсъблечем след студената утрин. Пътят влизаше в гората вляво и започна стръмното изкачване към Ла Фаба. Определено беше трудно - много, много стръмно. На влизане в Ла Фаба ни заговори един старец, набързо ни упъти кое къде е и ни успокои, че до О Себрейро, накъдето бяхме тръгнали, били само още 4-5 км. Искахме да си вземем печати оттук, но не можахме, тъй като мястото, което си харесахме, наречено Екологично алберге „Ел Бесо”, беше затворено. Въпреки звъненето с камбанката на едно момче пилигрим, никой не излезе. Седнахме на една пейка, хапнахме от останалите ни плодове и продължихме да вървим.

Планинските селца

Планините

Планините

Планините

Последва най-неприятната част – изкачване към Ла Лагуна. Не знам защо се казва така, но в моите представи лагуната е нещо приятно и красиво, а тази тук беше отвратителна! На всичкото отгоре влязохме в селото откъм фермерската част. Съответно миришеше на крави и беше здравата „минирано” от тях. Спряхме за малко пред бара, който видяхме. Аз се преоблякох –  изкачването си беше казало думата, изпотяването беше грандиозно! Четвърт час след Лагуна стигнахме и до граничния камък, който отбелязваше, че сме в област Галисия, последната област от маршрута на Камино де Сантяго.

Камъкът, който отбелязва влизането в област Галисия

Следващата ни точка беше О Себрейро. Наричано село-музей. Тук се намира най-старата църква по Пътя – Санта Мария де Реал. Пристигнахме по обед и тъкмо свършваше обедната меса. Днес според православния календар е Успение Богородично. Явно и католиците го отбелязват днес. Особено ако се съди по множеството хора, които бяха дошли. Не бяха само пилигрими.

От църквата заизлизаха много хора точно, когато ние пристигнахме. Изчакахме да излязат и влязохме. Църквата беше семпла – само с едно разпятие в средата. В дясно имаше статуя на Богородица с младенеца, а вляво – статуя на Свети Франциск и до него Свети Яков. До статуята на Богородица бяха поставени съдовете, свързани със Санто Милагро. Това е т.нар. Свещено чудо. Легендата разказва, че чудото се случило около 1300 година. Един отдаден на Бога фермер се изкачил, борейки се по пътя с бурята в зимната нощ, за да присъства на месата в О Себрейро. Монахът, който бил верен на литургията, но не много силен във вярата си, като го видял си казал: „Какъв идиот, да страда в такава буря само за да види парче хляб и малко вино!” В същия момент хлябът и виното, приготвени за богослужение, се превърнали в истинска плът и кръв. Всъщност тук са изложени съдовете, в които, според легендата, се е случило чудото.

Постояхме в църквата, разгледахме я. Тук видях интересна колекция от библии на различни езици, имаше и на български. В такива моменти изпадам в умиление. Сякаш по този начин се чувствам значима като българка. Взехме печати от църквата и тръгнахме.

О Себрейро беше известен с къщите със сламени покриви - pallozas. Видяхме няколко такива. Бяхме запланували да пробваме и местния специалитет – quesos con miel о membrillo (сирене с мед или дюлено желе). Имаше само от второто. Сервираха ни плочка сирене с парче желе отгоре. Представяхме си го по-завъртяно, а то беше доста семпло, но и вкусно. Пийнахме и бира. След почерпката тръгнахме отново.

Църквата в О Себрейро

Palloza

Църквата Санта Мария де Реал

В църквата

Статуята на Богородица

Гледката от О Себрейро

Паметник в чест на Елиас Валиняс

Тук научихме за Елиас Валиняс (1929 – 1989), който  от 1959 година бил свещеник в О Себрейро и пионер в модерния път на Свети Яков и жълтата стрелка. В средата на 60-те години написал дисертация за Пътя  и изнасял лекции в цяла Европа за важността на Камино. През 1984 година маркирал маршрута от Франция до Сантяго де Компостела за първи път с жълти стрелки, които и днес са все още знак по Камино де Сантяго.

Скоро стигнахме Линярес. Съвсем малко село, с нищо незабележително. Починахме за малко, хапнахме емпанадите, напълнихме си вода и продължихме.

Последва още едно изкачване към Алто Сан Роке (1267 м). На върха му имаше желязна статуя на пилигрим, стоящ на вятъра. Снимахме го отдалече, защото иначе трябваше да пресичаме главния път, а нямахме особено желание за това, и продължихме към Оспитал де Кондеса. Тук последва много малко изкачване и предимно слизане. Албергето беше в началото на селото и както вече казах, извадихме късмет – имаше две легла за нас.  Само че за първи път ни настаниха не на едно двуетажно легло, а на различни горни легла, където беше свободно. J

Къпане, пране и почивка. В селото няма магазин, но има бар. Отидохме, за да разнообразим престоя си. Хапнахме по сандвич със сирене. Тук сандвичите са много големи, така че аз имам и за утре. Не стояхме дълго в бара, тъй като заради кравите, които отглеждат тук, имаше страшно много мухи и беше неприятно за седене.

Върнахме се в албергето и сега почиваме. Не ни се отразяват добре случаите, когато пристигнем някъде по-рано и няма нищо за разглеждане, но същевременно, когато се изсилим да вървим повече, се скапваме твърде много.

Сан Роке

Статуята на Алто де Сан Роке

***

Не спирам да се дивя на Пътя. Хората често казват, че животът е пътуване. А аз не мога да спра да мисля, че Пътят е животът. Срещаме хора, мислим си, че ще ги видим пак; виждаме места и мислим, че ще ги видим пак, а нещата всъщност не стоят точно така. Като че ли Камино иска да ме научи да оценявам миговете и най-вече да не ги пропускам, да не отлагам казването, споделянето, чувстването, изживяването... А преди това си мислех, че съумявам да се наслаждавам на това, което ми се случва. Май не е така...

Тази година често си повтарям, че не бива да съжалявам за нищо. Нещата се случват, защото така трябва, крайно време е да го приема. И да продължа напред, по пътя…