Пътят до Сантяго де Кoмпостела. Завръщане. Епилог

Завръщане. Епилог 

    

Катедралата, снимана от Музея на пилигримите

Останахме още един в Сантяго де Компостела. За съжаление, времето беше доста неприятно – ветровито и студено. След като изпълнихме ритуала с прегръдката на свети Яков и посетихме криптата с неговите останки, останахме в катедралата, за да я разгледаме, тъй като вчера не беше възможно заради множеството от хора. Това, което днес осъзнах, е, че този храм беше отворен от четири страни – всеки можеше да влезе, всеки беше добре дошъл. Не бях виждала такава църква преди. Сякаш канеше всеки да влезе и същевременно вътре не беше така уютно, както в другите катедрали, в които влизахме в продължение на един месец. Странно усещане – хем те призовава, хем те отблъсква, да не би да останеш повече! А не е ли това много свързано с човешката природа. Правим се на праведни пред Бога, демонстрираме поведение в храма, а всъщност не намираме сили да кажем добра дума на човека срещу нас, не намираме сили за прошка на близките…

Статуята на свети Яков

Прекарахме остатъка от втория ни ден в Сантяго с посещение на Музея на пилигримите, в който освен основната експозиция имаше и представяне историята на виното. Любопитно беше. За съжаление, нямаше в наличност каталог с експонатите, а си заслужаваше да го имаме.

Разходихме се из старата част на града. Влизахме в разкошни артмагазинчета, пазарувахме дребни подаръци за близките ни хора, правехме си снимки. Насладихме се на града. Днес като че ли беше по-спокойно – пак пристигаха поклонници, но като че ли бяха по малко.

Надвечер се прибрахме в албергето, за да приготвим багажа – утре трябваше да отпътуваме за Барселона.

Улиците на Сантяго де Компостела

Църква в парка

Разкошни бугенвилии в парка

Парк

Статуи в парка

Улиците на Сантяго де Компостела

Из улиците на Сантяго

***

17 часа пътуване с автобус – не ги усетихме. Превозното средство беше комфортно, шофьорите караха много добре, правеха почивки на определени отрязъци от време. Наистина не усетихме как изминахме всичките тези километри, които цял месец бяхме вървели пеш. Беше удивително, когато влизахме, в някои от вече познатите градове (все пак автобусът не се движеше точно по Камино де Сантяго) – зървахме познати места и не искахме да продължаваме, а трябваше…

***

Парк Хуан Миро

Пристигнахме в Барселона по-рано от очакваното. Тъй като полетът ни беше следобед, решихме да прекараме деня в разходка из града. Тук ни посрещна значително по-топло време, даже малко задушно. Използвахме тоалетните на ЖП гарата, за да се освежим. Пихме кафе и оставихме раниците в една от клетките за багаж и тръгнахме да обиколка. В момента, в който излязохме обаче бяхме изненадани от черните облаци! Цял месец вървяхме из Испания и нито веднъж не се наложи да използваме дъждобраните си, а сега ги заключихме заедно с раниците! Ако искахме да ги вземем, щяхме да загубим депозита, който оставихме за тях, така че тръгнахме със силна надежда да ни се размине и този път.

Мислехме да се качим на един от туристическите автобуси, за да разгледаме повече от града. Цената обаче ни изненада и се отказахме. Тръгнахме да вървим. Скоро стигнахме парк Хуан Миро. Чудесно място с много растения, предимно палми и бугенвилии и пълно с папагали. Снимахме тук известно време и продължихме. 

В парка

В парка

Палми и папагали

И още от парка

Пред нас вече се показваше Музеят на каталунското изкуство. Едва стигнахме до площад Испания и дъждът заваля. Скрихме се набързо в един мол. Или по-точно искахме да се скрием. Охраната ни спря – всичко било затворено до 10 часа. В съседство беше станцията на метрото – скрихме се там. Когато стана 10 часа, отвориха мола и ние влязохме, тъй като дъждът все още не беше спрял. Разходихме се из него. Най-хубавата част беше, че се качихме на покрива и оттам снимахме града (макар че все още ръмеше).

Беше поспряло, когато решихме да продължим. Но не изминали и половината път към Музея на каталунското изкуство и дъждът пак заваля. Качихме се все пак до горе, но както и 

подозирах, Музеят днес не работеше, тъй като беше понеделник.

Площад Испания

Площад Испания

Музеят на каталунското изкуство

Покривите на Барселона

Площад Испания 

Поглед към Барселона

Паркът пред Музея на каталунското изкуство

Музеят на каталунското изкуство

И още от Музея

Музеят

Тръгнахме. В един туристически офис ни казаха, че наоколо можем да видим само Кайша. Представляваше културен център с изложбени зали, зали за кино и конференции, както и за уъркшопове. И тук имаше три експозиции. Qué pensar/ qué desear/ qué hacer – представляваше колекция от творби на съвременното изкуство на Фондация „Ла кайша“ и съдържаше интересни творби. Най-изящна беше експозицията с японско изкуство, наречена Japonismo. La fascinación por el arte japonés. Изключителни творби представяше.

Разгледахме всичко подробно и до изтощение. Качихме се на покрива, от където се откриваха чудесни гледки – съответно снимахме. Обичахме покривите и винаги, когато имахме възможност, се качвахме, за да видим света от високо!

Ла Кайша

Ла Кайша

Ла Кайша - на покрива

След центъра за изкуство тръгнахме към ЖП гарата. Взехме раниците, купихме билети за летището и скоро стигнахме там - по-рано от времето за самолета. И тук имаше много хора, явно повечето пътуващи бяха решили да се придвижат по-рано заради лошото време. Малко се тревожехме за чекирането на багажа, но всичко мина добре.

В полунощ се приземихме в гореща София. От Сантяго бях резервирала стая в един хостел. Малко се притеснявахме къде ще попаднем. Но, Слава Богу, всичко беше наред. Хората ни чакаха, настаниха ни. Учудиха се, че сме толкова облечени и ни попитаха от къде пристигаме. Изненадаха се като им отговорихме, че идваме от Барселона. Набързо им разказахме за дъжда и лошото време. Скоро приключи процедурата по регистриране и можехме да отдъхнем. А междувременно беше станало 27 август – рождения ден на Зорито. Аз успях да й купя само шоколад, поздравих я и пийнахме мартини за нейно здраве. След банята заспахме блажено. 

     

На сутринта всяка от нас трябваше да тръгне към родния си град. Аз лично се чувствах странно. Всъщност как ли се чувства човек, когато сбъдне една мечта? Щастлив, удовлетворен, готов за следващата? Имаше нещо във въздуха, което ни караше да мислим, че все още сме под властта на пътя.

Взехме билети – Зорито за влака, а аз - за автобуса. И настана време да се изпратим. Влакът на Зорито тръгваше по-рано. Затова след като оставихме моята раница на гардероб, се отправихме към гарата, за да се сбогуваме. Моята приятелка се качи да си остави багажа и след това слезе да побъбрим и хапнем бонбони, докато стане време за тръгване. Изведнъж видяхме трима души, приличаха на семейство – майка, баща и дъщеря, и тримата с раници, на които имаше закачени пилигримски миди! Как е възможно! Никога не бяхме виждали в България поклонници, а ето че точно днес срещнахме хора, които даже се качиха на влака, т.е. явно и те се завръщаха от Камино. Това пак ме върна към онова странното усещане. Къде сме? Сякаш пространствените граници не съществуваха, сякаш вселената беше на нашата честота! Това усещане продължи дълго след това. Когато се връщах към спомените от Пътя, така се пренасях на съответното място, че можех да помириша отново въздуха, който бяхме дишали там. Никога не ми се беше случвало нещо подобно, от нито едно място не съм имала толкова сензитивни спомени, че като се помисля за мястото, да се озова там с всяка фибра на тялото си. И това ако не е магия!

Докато говорехме със Зорито, една жена  дойде да  помоли моята приятелка да наглежда мъжа й, който бил получил удар и трябваше да пътува сам, и ако може да му напомни да слезе на неговата гара! След всичката помощ, която получихме, вървейки из Испания, сега беше време ние да помагаме. И пиша в множествено число, защото когато стана време и аз да потегля, също бях помолена да помогна на един англичанин – да му кажа, когато стигнем Попово.

Влакът потегли. Аз отидох да автогарата, взех багажа си и скоро тръгнах. Най-голямата изненада беше, когато пристигнах. И майка ми, и баща ми ме чакаха на автогарата. Бяха дошли да ме посрещнат.

***

Каква е магията на Пътя до Сантяго де Компостела? Пътят те прави преди всичко човек. Да, точно така. Или по-точно казано – те връща към изначалната човешка природа. За съжаление, много често забравяме, че сме хора, а за оправдание използваме напрегнатото си ежедневие. Всъщност всичко е вътре в нас и от нас зависи дали ще покажем човека у себе си или не. Аз тръгнах по Камино де Сантяго, защото исках да сбъдна една мечта. Чрез нея исках да изпитам себе си - дали мога да направя такова физическо усилие, но и за да намеря отговора на въпрос, който ме терзаеше. Това, което постигнах, е, че най-после успях да разбера себе си, да се приема такава, каквато съм. А така успях да постигна смирение, от което твърде много имах нужда. Пътят до Сантяго де Компостела от пътуване към другия, се превърна в пътуване към себе си. Защото всичко започва от теб самия.