Жълт кантарион

Изсушеният жълт кантарион

 Билките винаги са ми били интересни, изобщо растенията. Винаги подобряват настроението ми, карат ме да се радвам. Вярвам в силата на билките. За някои от тях знам много, за други по-малко. Може би защото вкъщи винаги сме имали купчина билкарски книги, които баща ми и досега чете, проучва различни рецепти, събира билки и от тях приготвя разни лековити отвари. Не вярвах обаче, че могат да влияят на хората, без изобщо да са се докоснали до тях.

Ето какво ми се случи преди седмица. Отново са намесени билките. С една приятелка се отдадохме на пазаруване след работа. Изминахме доста голямо разстояние, търсейки летни дрехи, чанти, все гъделичкащи  женската душа артикули. Вече бяхме приключили с влизането по магазините и почти наближихме пазара, а там в околностите му често застават със своите продукти различни бабички, които обикновено продават плодове, зеленчуци,  букетчета с градински цветя, понякога билки, плетива, домашен алкохол. И сега имаше наредени  поне 5-6 бабички. Вървейки и обсъждайки последния магазин, в който не можахме да влезем, защото по незнайни причини беше затворен и ние надничахме отвън, неусетно бяхме стигнали „зоната“ с бабите. Една от тях протегна ръка с китка жълт кантарион и се опита да ни го продаде. Моята приятелка, която вървеше две крачки по-напред заради тесния тротоар, благодари и отказа, същото направих и аз. Само че аз погледнах възрастната жена, защото това, което привлече вниманието ми бяха яркожълтите цветчета на кантариона, макар че бяха изсушени, и думите на жената: „Нека да ви подаря тази китка!“ Погледнах и продължих да вървя и говоря с приятелката ми. Скоро пресякохме на светофара и се разделихме. Тя влезе в пазара, за да пазарува, а аз тръгнах по тротоара, тъй като имах намерение да посетя една друга приятелка, която работеше близо до пазара.  Отидох при нея, тя ми направи сок, а за себе си - кафе. Седнахме отвън, за да си поговорим, че не се бяхме виждали от доста време. Останах по-дълго отколкото си мислех, все имахме нещо да си кажем. По едно време запръска дъжд. Влязохме вътре, след това отново излязохме. Продължавахме да си говорим. Минаваха различни хора – някои познати, други не. Изведнъж отнякъде се появи бабичката с жълтия кантарион.

-  Искам да ви подаря тази китка.

-  Не, не благодаря. – отговори моята приятелка.

- Вие работите тук, нали? – попита възрастната жена, гледайки към приятелката ми и без да чака отговор добави – Позволете ми да подаря китката на това момиче.

- Не, дайте я някой друг – казах аз с известна досада и същевременно бях поразена – бях разпознала жената, която може би преди половин час искаше да ми „подари китката“.

-  Нека да я дам на момичето – повтори някак умолително жената, гледайки приятелката ми. – че аз си отивам – изрече този път, гледайки към мен със същата особена нотка в гласа.

Аз изтръпнах. Не знам защо, но нейната реплика ми прозвуча като че си отива от този свят. Стреснах се.

- Ох, добре. – казах аз. – Но кажете колко струва, не ми е удобно така.

-  Ами  аз ги давам по 2 лева. – отговори жената.

Бързо извадих портфейла си и й подадох банкнотата. Докато й давах парите, погледнах в очите й. Жената имаше тъмнозелени очи, които сега гледаха радостно. Освен това имаше слабо лице, не можех да преценя възрастта й. Беше дребна и слаба, но имаше една много ярка жилавост у нея. Изведнъж жената изчезна, както се появи от нищото. Остави ме със смесени чувства. Как ме беше открила? И мен ли търсеше? Защо мен? Дали ме беше запомнила? И къде отиваше? Вероятно на село, откъдето бе дошла, за да продава продуктите си. И какъв е този подарък, който се плаща!

Взех китката с жълтия кантарион, огледах я критично и сложих на масата. Билката беше отлично изсушена, а букетчето изглеждаше добре направено – с хубави едри стръкове. Цветовете бяха поразително ярки, въпреки че бяха изсушени.

- Тази жена преди малко ми предложи тази билка – изрекох на глас мислите си.

- Така ли? – попита разсеяно моята приятелка.

Тя въобще не се впечатли от случилото се. Аз постоях още известно време при нея и реших да тръгвам. Взех си билката. Много разсъждавах какво да сторя. Дали да я изхвърля. Не знам, но я възприемах като някакъв лош знак. Въпреки тревожните си мисли, занесох букета жълт кантарион вкъщи. Не знаех какво ще го правя. Сега обаче трябваше да си приготвям багажа, утре заминавах за Велико Търново. Зарязах го в кухнята с мисълта, че ще реша какво да го правя като се завърна.

***

Върнах се във Варна след 3 дни, с ужасна болка в левия глезен. Изчаках още ден, но болката вместо да изчезне, се засили още повече. В крайна сметка отидох на лекар – имам възпаление на сухожилието. Купих си предписаните лекарства. Когато се прибрах у дома, първото нещо, което видях, беше изсъхналият жълт кантарион. И пак се върнаха онези мисли. Все не ми излизаше от ума, че виновник е жълтият кантарион. Започнах да търся повече информация за билката. Сякаш търсех потвърждение на предчувствията си.  А дали не е било предупреждение?

Жълтият кантарион се наричал още Христова кръв или билката на свети Йоан. В християнството е популярна легендата, че докато любимият апостол на Исус стоял смъртно опечален под кръста, грижливо събирал опръсканите със свещена кръв растения, за да ги подари на вярващите като скъп спомен за смъртта на Спасителя. Всъщност червеният сок на ароматния кантарион предизвиква странното чувство, че в червения цвят на златистожълтите цветове има сякаш капка кръв от Спасителя. Това е и причината да се нарича Христова кръв.

А за какво се използва в народната медицина? Каква изненада – жълтият кантарион действал „болкоуспокояващо, противовъзпалително и заздравяващо“! Съвпадение ли е това? Измислица на ума? Откъде накъде тази непозната бабичка реши, че точно аз ще имам нужда от нейната билка? Болката в крака ми е факт. Жълтият кантарион го прибрах в една книжна торбичка.За другото не знам.

Сега редя в бурканче цветове от жълт кантарион, ще ги залея със зехтин и ще изчакам 20 дни, и когато билката заприлича на кръв, ще лекувам възпалението си. С Христовата кръв.