Ника и караконджулите

- Дядо, чу ли тази дума? – нетърпеливо задърпа стария човек Ника.

- Коя дума дете?

- Тази от новините. Каракон...

- Караконджули ли ? – налучка дядо.

- Да, да! Казаха, че каракон...джули излизали на Бъдни вечер. Ти виждал ли си ги? И какво означава каракон...

- Караконджули, дете. Повтори след мен: ка-ра-кон-джу-ли

- Ка-ра-кон-джу-ли. Запомних! Караконджули! Кажи ми, дядо, виждал ли си ги?

- В интерес на истината веднъж си имах работа с тях. Но те са опасни същества. Трябва да знаеш, че старите хора са вярвали, че те излизат в полунощ на Бъдни вечер и бродят до Ивановден.

- А какво е бродят?

- Ами, значи да ходят от едно място на друго, но не просто така – на разходка – подсмихна се дядо – а за да правят лоши работи.

- Значи, дядо, те са опасни? А ти не се ли страхуваш от тях?

- Ааа, страшнички са си. Приличат на дяволи, едни такива черни, с остри уши и рога, имат само по едно червено око, черни бради и опашки.

- Ууу, страшно... – рече Ника и инстинктивно докосна златното сърце за смелост.

- Старите хора вярват, че само коледарите могат да ги преборят.

- И как така?

- Чакай да ти разкажа за моята среща с тях.

Ника се настани удобно и зачака разказа на дядо си. Малко я беше страх, но пък много искаше да чуе за тези дяволи-караконджули.

- Тогава бях на 17 години и за втора година излизах с момчетата от улицата на Бъдни вечер, за да коледуваме. Бяхме научили коледарски песни, имахме от ния специалните дрехи, които има в твоя албум за Коледа.

- Носии ли, дядо?

- Да, точно така. Тъй като вече имах две години опит, ме направиха заместник на станеника.

- Какво е това?

- Станеник е водачът на коледарите. За разлика от обикновените коледари, той е по-възрастен и обикновено е женен. Мен ме направиха негов заместник, да му помагам при наричането на обредните хлябове.

- Още непознати думи, дядо! Какво е наричане и какво е обредни?

- Наричането е казването на определени думи, с които се пожелава здраве, късмет, щастие на хората. А обредни...., ами то идва от обред и значи нещо специално направено за даден празник.

- Аха, добре. Сега разбрах. И какво после?

- Та в онази далечна Коледа тръгнахме да коледуваме в полунощ на Бъдни вечер, както е по традиция. Обикаляхме къщите на роднините и познатите. Всяка къща се радваше да посрещне коледари.

- Защо?

- Хората, вярват, че коледарите им носят късмет и добро, затова.

- Ааа, добре.

- Бяхме обиколили около 5-6 къщи, когато срещнахме една група момчета. Първо помислихме, че и те са коледари като  нас. Бяха с ямурлуци и украсени калпаци като нас. Но и нещо беше по-различно. Не знаехме какво. Нещо светеше у тях. Взехме го за фенер първо, но като ги наближихме, разбрахме, че това са червените им очи!

- Ау! Вампири ли срещнахте, дядо?

- Неее, но много приличаха. Всъщност това бяха караконджулите! Те се бяха маскирали като коледари, за да навредят на хората в селото. Освен по очите, ги познахме и по дългите опашки, които не бяха скрили добре и се показваха. Пръв се досети дядо ти Антон. Познаваш го, нали?

- А, да, дядо Антон.

- Той беше момче като мен, но беше чувал от баба си как изглеждат тези злосторници и ги позна! Както крачехме весело, той ни спря и тихо каза: „Ей, момчета, това са ония, караконджулите!“ Всички ние трепнахме, уплашихме се, бяхме чували що за създания са и сега се изправяхме срещу тях.

- И победихте ли ги? - попита нетърпеливо Ника.

- Е, победихме, но не беше лесно. Първо се сбихме с тях. Чисто по  момчешки. Но те бяха далеч по-силни от нас. Тогава станеникът се сети, че ще ги преборим само с думи.

- Как така с думи?

- Караконджулите се страхуват от някои коледни песни и наричания.

- Е, че това е лесно. Казваш нещо и ... ПОБЕДА!

- Оказа се, че не е толкова лесно. Трябваше да изречем или изпеем конкретни думи, иначе не действаше.

- И  какво направихте?

- Станеникът се сети за песента „Замъчи се Божа Майка от Игнажден до Коледа“ и това ги вцепени. Ония не можеха да мръднат. Като разбрахме, че песента действа. Запяхме още по-силно, а какраконджулите започнаха да се гърчат от болка, запушваха си ушите, но ние викахме още по-силно. Някои припаднаха, явно по-чувствителните.

- И какво стана после?

- Като свършихме песента, ония дяволи бяха изпопадали, но някои се държаха само за коремите и повръщаха. Тогава приятелите ми ме накараха да изрека думите, които казваме над хлябовете на стопаните, които посещаваме. И аз заговорих, малко ми трепереше гласа в началото, но момчетата ме окуражиха и аз задекламирах с още по-силен глас.

- Представям си, дядо! Ти и сега имаш много дебел глас!

Дядо се усмихна неволно и продължи да разказва.

- А какви са думите? Знаеш ли ги още?

- Чакай да видим дали ще си спомня: „Колкото в тоя кравай зрънца – млети и премлети, трити и притрити, сети и посети, – толкова да има в тая къща чест и берекет.”

- Не разбирам, дядо. Какво страшно има в тези думи?

- За нас няма нищо страшно. Даже ние искаме да ги слушаме повече. Но караконджулите се страхуват от добрите думи. Те все пак искат само злини да вършат!

- Да, сега разбирам. А какво стана после?

- Докато изричах тези думи, те пак се заизвиваха от болка, но явно този път беше по-страшно за тях, защото сега всички се строполиха на земята и вярваш или не... се изпариха. Сякаш никога не ги е имало!

- Ехааа, и нищо не остана от тях?!

- Нищичко! Е, само ямурлуците, с които се бяха маскирали, за да заблудят хората!

- Значи вие сте ги победили?

- Да, в онази година. Но караконджули още бродят по земята в тия Мръсни дни, както ги наричат хората. Затова не бива човек да ходи сам по тъмно в този период, да не му навредят.

-  А коледарите може ли да ходят?

- Да, те са задължителни за Бъдни вечер. Само те могат да ги прогонят!

Почука някой на врата и Ника се стресна. Беше се унесла в приказката на дядо и сега това почукване, я изведе от състоянието й.

- Някой чука, дядо.

- Да видим кой е, Ника.