Ника и баба Хала

Ника е шестгодишно момиченце, което не се страхува от нищо или почти от нищо. И тъй като съществуваше това „почти“, тя помоли дядо си да й помогне точно то да изчезне. Ще попитате как така може един дядо да помогне с разрешването на този проблем. Ами, много лесно с помощта на героите от приказките.

Всичко започна една декемврийска вечер, когато запревхърчаха първите снежинки за годината. 

- Ника, погледни през прозореца – тихо прошепна дядо й, сякаш да не чуят другите у дома.

Ника скокна пъргаво и се залепи за прозореца. Първо не разбра какво става. Но изведнъж отвори широко очи и се обърна към дядо си, за да му кимне. Навън валеше сняг! Прекрасни нежни снежинки се завъртаха във вълшебен танц. Момиченцето не можеше да откъсне очи от съвършената картина. Изведнъж снеговалежът се усили – снежинките ставаха все по-големи, а танцът им още по-динамичен.

- Баба Хала е започнала почистването – пак така тихо прошепна дядо й, сядайки до нея да се полюбува на приказната картина.

- Да, май си прав...

Ника вече беше чувала за баба Хала, но не я беше срещала. Как ли изглежда тази чудна старица? Дали е страшна наистина? Или пък не? Дядо казва, че е справедлива. И както мислеше за тази чудна жена, Ника притвори очи. След миг ги отвори и с изненада установи, че вече не е на прозореца в дневната, а стои на ръба на зелена гора. „Толкова е топло тук! И слънчево!“, радваше се момиченцето. Тръгна по меката трева и установи, че е боса. Но беше толкова приятно да усеща стръкчетата трева под ходилата си – те я гъделичкаха, а тя се смееше от радостното усещане. Детето се завъртя, за да усети слънчевите лъчи по цялото си тяло и тогава я видя. В далечината се издигаше неголяма къщурка с балкон, на който усърдно изтупваше пухени юргани една посивяла старица. Тя правеше това с такава любов, че лицето й грееше. Възрастната жена забеляза момиченцето на поляната и направи жест да се приближи. Ника се огледа, видя, че няма други тук и тръгна с бавни стъпки към къщата.

- Добър ден! – изрече плахо Ника.

- Аааа, добър ден, дете! Виждаш ми се възпитана – поздравяваш.

Ника се изчерви и кимна с глава.

- Ела, де, приближи се! Не се страхувай! – ведро каза старицата. – Как ти е името?

- Аз... аз съм Ника! А вие коя сте?

- Наричат ме баба Хала – намигна бабата.

- Оооо, ти ли си това? Дядо ми е разказвал за теб – каза по-смело детето.

- Ааа, надявам се, че не е преувеличил.

Ника повдигна рамене. Все пак беше само на 6 години, не знаеше дали дядо й е преувеличил.

-  Защото някои хора ми приписват заслуги, които не съм заслужила – намигна отново Хала. – Ама хайде, влез, имам прекрасен билков чай и бисквитки с конфитюр от горски ягодки.

Ника обожаваше бисквитки с конфитюр, така че пренебрегна всяка съобразителност, като например факта, че току-що се е запознала с тази жена и влезе в къщата.

- Заповядай, заповядай, може да седнеш тук – бабата посочи единия стол в кухнята.

- Благодаря Ви – изрече момиченцето.

- Сега ще ти налея чай и ще сложа бисквитки. Ако искаш можеш да си поиграеш с моите домашни любимци – старицата посочи една заградена част от стаята. И понеже Ника си беше любопитно дете, скокна да погледне. Надникна и отскочи назад.

-  Не се страхувай – каза баба Хала. – Те са добри същества, хората само злословят за тях.„Какво ли значеше „злословят“ - запита се Ника. - Ще трябва да проверя, като се прибера.“ Тя пак погледна в заградената част, този път по-уверено. Беше пълно с дребни змийчета и гущери. Ника не беше виждала на живо змии. Мислеше си, че са страшни, поне така пишеше навсякъде за тях. Но тези не изглеждаха такива. Даже бяха мили.

-  Ела, ела, да пием чай, после може да си поиграеш, а и да ги нахраниш, ако искаш.

Ника кимна и се върна на стола си. Тя много не обичаше билков чай, предпочиташе от плодове или какао с мляко, но чаят на баба Хала беше превъзходен, ароматен  и леко подсладен, а бисквитките... топяха се в устата!

- Харесват ли ти бисквитките, чедо? – дяволито попита бабата.

- Ммм, да! Благодаря Ви!

- Хайде сега като хапнем да ми помогнеш. Искаш ли?

- Да, кажете как да Ви помогна? – попита с очакване детето.

- Трябва да изтупам още девет юргана, а после да изведа животинчетата на разходка. Ще ми помогнеш ли?

- Да, да, ще Ви помогна.

-  Хайде да се качим на балкона и да свършим с пухкавите юргани първо.

Баба Хала стана и тръгна по стълбите към втория етаж на къщата. Ника скочи веднага, за да я последва и едва сега имаше време да се огледа. Къщата на старицата не беше голяма. Беше изпълнена с една специфична жълто-оранжева светлина, но не беше страшна. В кухнята имаше много съдове, окачени около печката, а от лявата страна до големия бюфет бяха нареди десетки китки със сушени билки. Точно от другата страна на големия шкаф имаше врата, от която започваше стълбата за втория етаж. Ника се заизкачва след старицата. Странно, но не се страхуваше. Беше в непозната къща, при непозната жена, но не се страхуваше, че нещо може да й се случи. Когато свършиха стълбите, се озоваха на една площадка. В ляво и дясно имаше по една затворена врата, а в средата една голяма стая, цялата опасана с рафтове, на които имаше сгънати стотици юргани, снежнобели пухкави юргани! Момиченцето никога не беше виждало толкова завивки на едно място.

- Виж сега оттук ще трябва да вземем девет юргана и да ги изтупаме – даде напътствия бабата като сочеше втория рафт до прозореца. – Не е трудно, не е и тежко.

- Добре – рече детето и взе един юрган. – Но той е лек като перце! – ахна детето.

- Да, нали ти казах, не е тежка работа. Трябва обаче добре да се изтупат – каза по-строго старицата.

- Добре, няма проблем! – извика Ника.

Прекрачи на балкона и започна леко да тупа първия юрган. Старицата се приближи, за да наблюдава по-добре действията на своята помощничка.

- Засили малко, още малко! Ха така!

Ника се смееше радостно! Когато тупаше юргана, от него заваляваха снежинки и затанцуваха прекрасен танц.

-  Нека побелеее! – извика бабата и хвана един юрган.

Затупаха заедно във вълшебен ритъм бабата и гостенчето. Съвсем неусетно изтупаха деветте юргана.

- А защо девет, бабо? – полюбопитства Ника.

- Ами днес девет земи трябва да побелеят. Така е казано. Всеки ден е различно.

- Значи Вие се грижите за снега през зимата?

- Не съм сама, но аз поставям началото. Добре, че ми помогна, с годините започва да ми тежи тази работа!

Ника се учуди как така може да тежи нещо толкова приятно, но не каза нищо. Тя все пак е само на шест години, не можеше всичко да разбере. А долу, по  земята, децата вече се радваха на първия декемврийски сняг!

- Сега е време за разходката на моите гадини. Ще ми помогнеш ли?

- Да, нали обещах! – сериозно отговори Ника.

- Вярно е – подсмихна се старицата. „Много разбрано дете е това гостенче“, рече си на ум. „Ще трябва да го възнаградя“.

- Сега аз ще отворя вратата на животните, а ти ще тръгнеш напред да ги водиш. Не бива да се обръщаш нито веднъж назад, да не ги уплашиш, да се разбягат. Трябва да стигнем до онази полянка с жълтите цветя. Виждаш ли я?

- Да, виждам я!

- Там минава рекичката, от която пият водица гадинките.

- Добре, готова съм – рече Ника, макар че леки тръпки полазваха по гърба й само като си помислеше, че след нея ще се движат стотина змийчета и гущерчета. Стисна юмручета, изправи гръб и тръгна, а баба Хала отвори вратата. Детето чу съскане и лек шум от пълзенето на гадинките.

- Добре ли се движа? – попита плахо Ника.

- Да, така е чудесно.

Като чу потвърждението на старицата, момиченцето закрачи по-уверено към полянката с жълтите цветя. Оказа се, че тя не е толкова далече, колкото й се стори в началото. Когато стигнаха, Ника усети един по-особен аромат, който се носеше от жълтите цветя.

- Тези са змийски цветя – рече баба Хала, сякаш усетила какво вълнува момиченцето. – Моите любимци ги обожават. След като се напият с вода от рекичката, лягат да се попекат сред цветята, но не трябва да стоят твърде дълго, защото ще се превърнат с страшни змейове. Аз ще полегна да си почина, а ти ги наблюдавай. Като полежат на поляната и започнат да стават жълти, ме събуди, да ги прибираме.

- Добре, бабо, ти си почини – каза сериозно Ника.

Старицата легна под едно дърво и почти веднага задряма, а Ника остана да пази змийчетата и гущерите. Те минаха през водата на реката и после се изпънаха по тревата, между жълтите цветя. Постепенно се укротиха, спряха да шават и съскат. Настана блажена тишина. Ника се уплаши да не заспи и да пропусне момента и затова стана да ги обиколи и нагледа. Изведнъж забеляза как започват да жълтеят любимците на баба Хала. С леки стъпки отиде до дървото, под което спеше старицата и леко я докосна, за да я разбуди. Баба Хала отвори очи и попита:

-   Време ли е, Ника?

- Да, те са вече жълти.

- Хайде да ги прибираме тогава. Сега аз ще вървя напред, а ти отзад. Ще внимаваш, да не се загуби някое животинче.

Ника кимна с глава и застана най-отзад. Баба Хала поведе животните към дома си, а момиченцето вървеше накрая, като внимаваше да спазва указанията на жената.

Прибраха гадинките на тяхното място, а бабата рече:

-   Ника, сега не можеш да си тръгнеш, вече е много късно. Остани при мен тази нощ, ще те нагостя, а утре ще ти покажа пътя към дома.

- Сигурна ли сте? Аз винаги спя у дома. Дали няма да се тревожат за мен?

- Няма, не се страхувай. Ела, сега да вечеряме, после ще поспим, че добра работа свършихме днес, а утре рано ще се прибереш.

- Толкова съм уморена – едва прошепна Ника.

Вечеряха от супата на баба Хала и легнаха да спят. Както обеща, сутринта старицата събуди Ника:

- Хайде, момиче, време е да тръгваш!

Ника се протегна и стана да се приготви за тръгване. Баба Хала тръгна с нея по една пътека зад къщата, която трябваше да изведе Ника към дома й. Повървяха известно време заедно, когато стигнаха до един кръстопът, баба Хала рече:

- Това е за теб, Ника! – подаде и малка кутийка. – Ти ми помогна вчера много и в знак на благодарност получаваш смелост да се справяш с неприятности. Хайде отвори кутийката.

Детето отвори внимателно капака и видя едно златно пулсиращо сърце.

-  Като се прибереш, го слагаш до твоето сърце и ще бъдеш смела, когато те споходят неприятности, само трябва да го погалиш при нужда – даде своите наставления баба Хала.

- Благодаря Ви! – Ника прегърна старицата и тръгна към дома си.

- Ника, Ника!  Време е за лягане! – тихичко рече майка й.

- Къде съм? – сънено прошепна  детето.

- Заспала си на прозореца, докато гледаш снега – усмихна се майка й.

Ника докосна гърдите си и усети златното сърце от баба Хала.

-  Лека нощ, мамо!