96-годишна жена

Тя се качи в автобуса бавно, но уверено. Кондукторката реши да й помогне, ала жената отказа, заявявайки, че е нормално за една 96-годишна жена да се качва по-бавно. Всички пътници впериха очи в нея. Определено не приличаше на толкова възрастна. Как ли изглеждаше всъщност жена на нейните години? Може би именно така: боядисана в тъмнорусо коса, прическа на красиви къдрици, слънчеви очила, слаба фигура, не много висока; дрехите стилни и изискани; семпли, но забелязващи се бижута; цветовете топли, есенни, като самата жена.

Крачеше доста уверено в потеглящия автобус и седна точно срещу мен. Носеше черна дамска чанта и още една платнена чанта на цветя. Именно нея изпусна докато се настаняваше на седалката, заявявайки:

-                     - Нали съм стара, всичко изпускам!

Усмихнах й се. Но не усетих нейната реакция. Не бях сигурна, че изобщо ме забеляза. Трудно ми беше да реша зад тъмните стъкла на очилата й. Вгледах се в нея с интерес като повечето пътуващи в автобус 409. Определено не приличаше на 96-годишна баба. Опитах се да си спомня как изглеждаха столетниците, които понякога показваха по телевизията. Обикновено бяха побелели, беззъби, трудно подвижни, едва говорещи, нечуващи добре, заобиколени от куп роднини. Но тази дама никак не приличаше на тях. Да, кожата й беше заприличала на намачкана опаковъчна хартия, ръцете й бяха овехтели, но все още изящни и красиви. А какво достолепие излъчваше!

Замислих се какво ли е да си живял толкова много, да си видял толкова много, да си чувствал толкова много? Дали изобщо имаш усещането, че си преживял много или всичко е едно мигване на очите? Не знам. Продължавах да я наблюдавам обаче.

-                    -  Сигурно сте с карта. Хайде, намерете я и аз после ще дойда да я проверя. - Стресна ме гласът на проверяващата.

Жената срещу мен изобщо не реагира. Продължаваше да си намества чантите на седалката до нея. Веднага заключих, че не чува. И пак се вгледах в нея. Сега ровеше в дамската си чанта, за да намери картата за пътуване. По грешка извади паспорта си. Да, имаше от онези, зелените паспорти, старите. Сетих се, че след определена възраст не ги заменяха за новите лични карти. Тя явно е влизала в тази категория, все пак е на 96 години! Ето ти и доказателство за годините, ухилих се наум.

Жената намери картата и я подържа в ръката си, но тъй като кондукторката не дойде веднага, отново я прибра в малкото джобче на чантата си. И започна да подрежда двете си чанти. От сравнително малката си дамска чанта извади една доста напреднала плетка и я премести в другата си чанта, а от платнената чанта извади бутилка с минерална вода и се опита да я сложи в чантичката. Необяснима за мен промяна. Тя обаче реши, че това е много важно да се направи именно сега.

Вгледах се в градския пейзаж, за да не проличи, че я наблюдавам. Беше доста горещ октомврийски ден. Всички чувстваха тази властваща над града жега сякаш беше лято. Единствената разлика бяха нападалите жълти и кафяви листа, както и фактът, че се стъмняваше все по-рано. А иначе + 30 градуса по Целзий!

Замислих се за жената, която беше привлякла вниманието на целия автобус. Извършваше такива пъргави движения, докато си подреждаше нещата, изглеждаше толкова жизнена, толкова жива. Вероятно затова и всички я изучаваха с погледи. Искаше ми се да узная повече за нея, да разбера как се чувства, харесва ли й така дългия живот, сама ли е, има ли семейство... Не знам защо, но тя ми заприлича на есента. Уверена, красива в топлите си цветове, но не така нахална и млада като пролетта…

Изглеждаше доволна и щастлива, някак над нещата, над ежедневието, затворена в своя си 96-годишен свят.

Ето я и моята спирка. Слязох.