Ника и русалиите

Ника се събуди, но не знаеше къде се намира. Помнеше, че беше излязла с кучето на разходка и че беше обещала да се прибере навреме, т.е. преди да се е стъмнило. Но сега беше тъмно, а кучето Бибо го нямаше. Детето се изправи и се огледа сънено. Беше много тъмно , наоколо нямаше никаква светлинка, нямаше къщи, нямаше хора – пълна тишина. Момиченцето разтърка очи и видя високите дървета, които очертаваха края на гората в близост до града. Как беше стигнала до тук? Как така беше заспала? И къде е Бибо? Ника се огледа, за да се ориентира и да тръгне към дома си. В далечината видя проблясващите светлинки от крайните къщи на града и се насочи към тях.

„Не ме е страх! Не ме е страх! От какво да се страхувам – тук няма никого!“ – детето си повтаряше това, защото всъщност доста се страхуваше. Стъпваше неуверено, но възможно най-бързо, оглеждаше се, стискаше силно златното сърце за кураж, искаше да стигне възможно най-бързо до града и до вкъщи.

Изведнъж се дочу дрънчене на звънци и тих човешки говор. Ника се стресна. Не виждаше нищо в мрака, но ясно чуваше приближаващата група. Детето забърза още повече с треперещите си крачета. Изведнъж пред нея се появи група от няколко фигури, които бяха високи, облечени със странни дрехи и много страшни маски. Детето съвсем се уплаши. Опита се да се скрие в сянката на големите дървета, които бяха в началото на града. Групата обаче забеляза момиченцето и притихна, спряха да говорят и дрънчат и се заоглеждаха (малко театрално), опитвайки се да привлекат любопитството на малкото момиче. Един от групата се приближи към дървото и я повика с жест на ръката. Ника се „предаде“ и  излезе изпод сянката.

- Кои сте вие?

- Грррр – беше отговорът.

- Можете ли да говорите изобщо или само да ръмжите? – по-уверено рече детето.

- Грррр…. Говорим…. – отговори този, който се беше приближил.

- И кои сте?

- Ти защо си навън по това време? Не знаеш ли, че тази седмица не се ходи по тъмно? Ааааа? – изрече на един дъх.

- Баба спомена нещо, но днес се обърках… - каза колебливо Ника. – Кои сте вие?

- Ние сме русалиии – обади се друг от групата.

- Русалии ли? Имаш предвид русалки?

- Неее, не си ли чувала за нас?! Ние сме опаснииии… можем да отнемаме, но можем  да даряваме…. – обади се трети от групата.

-  Как така? Искаш да кажеш, че хем сте лоши, хем сте добри?! – учудено попита Ника.

- Ммм, не се бях замислил, но да! Така е!

- Разкажете ми! Моля! – не можа да скрие любопитството си Ника.

- Ние излизаме само през тази седмица…

- Русалската? – прекъсна го детето.

- Да, точно така. Тя е винаги след Петдесетница. През тази седмица хората не бива да излизат на полето да вършат работа.

- Защо? - пак го прекъсна нетърпеливото дете.

- Защото ще се разсърдим! – извика някой от групата.

- Точно така. Идваме с добри намерения да благословим труда на хората, но ако те не спазят забраната за работа през тази седмица, ставаме зли! И правим гадни заклинания! – обади се пак разказвачът.

- Какво друго искате?

- Искаме хората да не излизат по тъмно и да не приближават водите!

- А когато сте добри? – попита с очакване момиченцето.

- Тогава сме лечители, един вид лекари, но не точно. Защото не лекуваме с лекарства.

- А как тогава?

- С танц и специални думи. Ето сега сме тръгнали да лекуваме.

- Значи днес сте добри – каза с надежда Ника.

- Само дето ти се опитваш да ни разсърдиш – обади се страшен глас.

- Не, не, аз се загубих, не съм искала да ви преча – изрече сълзливо детето. – А освен това загубих кучето си!

- Спокойно, дете, не се тревожи, ще ти помогнем – рече един, който беше главен в групата и имаше спокоен глас.

- Не, не, няма нужда, ще се оправя – каза почти разплакано детето.

- Ще ти помогнем – казаха всички русалии заедно.

- А ти може да ни придружиш при посещението на болния. Да видиш как лекуваме.

- Наистина?

- Да, но имаме едно условие трябва през цялото време да мълчиш. Още от момента, в който тръгнем.

- Добре, обещавам да не говоря! – каза момичето. – И да не преча.

- Разбрахме се, тогава! Всъщност ние днес ще лекуваме много близо до къщата на баба ти и дядо ти. Ще посетим Стефан.

- А, да, дядо каза, че бил много болен.

- Точно така разбрахме и ние. И затова отиваме там. Готова ли си да тръгваме?

Ника само кимна и тръгна с групата на русалиите. По пътя тя успя да спази обещанието си да не говори. Въпреки че имаше много, много въпроси. Направи й впечатление, че човекът с добрия глас наистина е водач и носи специално знаме. От разговора им разбра още, че той е основният лечител, но не може да лекува без групата. Сега Ника се страхуваше по-малко. Единствено се притесняваше за семейството си. Сигурно се тревожат, че не се е прибрала все още. А къде ли беше изчезнал Бибо? Това също я вълнуваше.

Скоро стигнаха до тяхната улица. Ника вече се чувстваше сигурна, защото тази улица беше осветена и приветлива, не се страхуваше.

-  Сега ще трябва да те маскираме, да не те познаят – рече главният. – Ето сложи тази кожа на раменете, а на лицето тази маска.

Ника се подчини без да каже и думичка. Главният отвори пътната врата на Стефан и започна да издава странни звуци, които полека преминаха в мелодия на песен и всички запяха. Тогава излезе жената на Стефан да ги посрещне и покани при болния. Групата, която се състоеше от петима души (едва сега момиченцето успя да преброи), влезе в къщата с песен на уста. Болният беше разположен в най-голямата стая на къщата. Беше легнал на специално легло в средата. Изглеждаше много зле според Ника. Тя все пак не беше виждала други тежко болни хора. Лицето му се беше смалило и посивяло, косата му беше станала сякаш по-дълга, имаше и брада. Ръцете му бяха със същия сивкав цвят и трепереха. Русалиите застанаха в кръг около болния и взеха леко да напяват. Детето стоеше встрани като гледаше да не пречи  и да не говори. Главният на групата извади една специална торба, от която изля някаква течност. После Ника разбра, че тази торба се нарича мех и се направена от животинска кожа, а течността е специална билкова отвара. Интересно беше, че не болният пиеше от отварата, а русалиите. Много искаше да попита защо, но се страхуваше да не прекъсне лечителите, а и беше обещала да мълчи. Опита се само да гледа, въпреки многото въпроси, които напираха. Забеляза, че всеки един от групата пи от отварата по три малки глътки, като преди това измърморваше някакви думи, които детето не разбираше. След отварата русалиите продължиха с танц около болния. Главният извади знамето и накара Стефан да го целуне три пъти. И с това ритуалното лечение приключи. „Лечителите“ седнаха за малко да отдъхнат – изглеждаха уморени от работата, която бяха свършили. Един от мъжете повика Ника с жест да се приближи и рече:

- Видя ли, дете, как лекуваме?

Ника само кимна. Не смееше да пита всичко, което я вълнуваше. Успя само да попита:

- Вече излекуван ли е?

- Вярваме, че успяхме. Виждаш ли колко уморени сме ние сега. Това е защото се борихме с болестта, много жилава беше,  но напусна тялото на Стефан. Утре ще може вече да става, но сега има нужда да поспи. Между впрочем време е ти да спиш, малка приятелко!

- Да, да тръгвам. Но…

- Кажи, момиченце?

- Ще ме изпратите ли до вкъщи?

- Ама,  разбира се! Иска ли питане?!