Ника и Торбалан

Шестгодишната Ника си играеше с брашното, докато чакаше баба й да разточи тестото, а тя да изрязва с формичките коледните сладки, които бяха решили да направят.

- Бабо, помниш ли, че като малка се страхувах от Торбалан?

Баба й се засмя. Внучката й беше доста безстрашна като малка и затова с дядо й приложиха историята за Торбалан, за да я плашат. Това обаче се оказа и опасно за малкото момиченце, което дълго време се стряскаше при най-малкото почукване на прозореца или вратата.

- Помня, да. Не биваше да те плашим с него – извинително рече баба й.

- И сега понякога се страхувам от него... – изчерви се Ника.

- Но защо, скъпа? Ние никога не бихме те дали на когото и да било...

- Да, да, знам, но се страхувам...

- Чакай да ти разкажа една история за Торбалан. Обещавам ти, че никога няма да се страхуваш.

- История ли? Ти да не го познаваш, бабо?

- Хаха, може да се каже... – загадъчно каза баба й и продължи – даже и ти го познаваш, срещала си го вече...

-  Каквооо?

- Чакай! Спокойно! Чуй историята. Всички ние възрастните казваме на малките си деца в един или друг момент, че съществува Торбалан. Обикновено им казваме, че е старец, който ходи по земята и събира в торба непослушните деца. Някои възрастни даже казват, че после ги хапвал – обожавал крехко детско месце...

- Бабооо, пак ли ме плашиш?

- Не, не, спокойно. Казвам ти какво се говори. Истината е, че така наречения Торбалан живее в края на града, точно в най-последната къща вдясно.

- В онази страшната къща ли? Която прилича на призрачна къща? – удивено попита Ника.

- Точно така. Но някога не е било така. Казват, че Торбалан имал най-хубавата къща, с разкошна градина, в която обичали да играят децата му...

- Има и деца?! – Ника все повече се учудваше на разказа на баба си.

- Имаше... Две деца – момиче и момче... Докато не изчезнаха. Оттогава спря да се грижи за каквото и да било, само ходеше из града с торбата.... – баба се беше насълзила, докато изричаше тези думи.

- Нещо се обърках, бабо! Моля те, разкажи ми по-ясно, като за шестгодишно момиче...

- Да, да, извинявай, скъпа. Ще започна отначало. Живял някога, в края на града един мъж със своето семейство. Той обожавал растенията и затова посадил прекрасна градина за своите близки. Децата му обожавали да играят там. Градината често била пълна с деца, където си устройвали най-интересните игри. Помощник в игрите бил таткото, който измислял всякакви забавления...Случило се обаче...., било през зимата... докато се прибирали от училище, децата му се изгубили... Не се прибрали... Разтревожили се клетите родители. Времето се влошавало, завалял обилен сняг, излязал мъжът да ги търси, но нямало и следа от тях. Върнал се у дома при жена си премръзнал, изтощен и отчаян. Полицията също ги издирвала, но без резултат. Цяла нощ не мигнали родителите. Бащата едва изчакал да съмне и излязал отново да ги търси. Снегът бил спрял, но бил натрупал големи преспи. Тръгнал по пътя бащата с една лопата, за да разчиства пътя си. Както разчиствал се натъкнал на една червена ръкавичка с избродирана бяла снежинка – това било ръкавичката на дъщеря му. „Значи са били тук!“  Продължил да рови с лопатата все по-напред, но не намерил нищо повече... Само тази малка червена ръкавичка с бяла снежинка... Така и не открили двете деца. Те сякаш изчезали безследно. Тогава родителите се отказали да живеят. Майката се поболяла и скоро починала. Таткото останал съвсем сам, нещо се прекършило у него, не бил вече същият. Угаснали очите му, градината обрасла, започнала полека да захапва къщата... Всеки ден мъжът излизал рано сутрин и вечер късно с една торба, за да търси децата си. Оттогава децата взели да му се присмиват и да го наричат „чичо Торбалан“, после станал „дядо Торбалан“. И понеже се страхували от него, започнали да измислят страшни истории, в които той да е главен герой.

- Ооо, горкият - каза Ника.

- Да, горкият. Започнали децата с подигравките, а ние възрастните, за да ги стреснем добавяхме още подробности. Направихме нещастния човек злодей.

- А той дали знае, бабо?

- Мисля, че знае. Казвали са ми, че някога правел опити да поговори с децата, но те започвали да бягат от него в страха си. Първо се питал защо така реагират, но после разбрал от един свой приятел какво се говори за него. 

- Горкият дядо Торбалан! – съчувствено казва Ника. – Може ли утре да му занесем от коледните сладки, бабо. Аз не се страхувам вече от него!

- Може, миличка! Ще сложим в една кутия и ще отидете с дядо ти да му занесете. Искаш ли? 

- Да! Благодаря!

- Хайде, твой ред е да изрязваш с формичките – подкани я баба, която беше разточила тестото на масата.