Още една любовна история?

Той газеше в снега по края на пътя, навел глава, тъжен и самотен. Колите, които преминаваха покрай него, намаляваха скоростта, за да го видят по-добре, но той не се плашеше, продължаваше да крачи с дългите си крака все така умислен и нещастен. Животът му беше загубил смисъла си през изминалото лято. Случи се нещастие и той загуби единствената, която беше обичал. Всичко се разруши само за един миг. Всички надежди, всички мечти умряха с нея –Единствената – с главна буква!

Бяха се събрали преди четири години. На същото място, в същия град. Беше най-красивата пролет, която бяха виждали – зацъфтяла, бяла, зелена, пълна с живот и много слънце. Пристигнаха заедно от Африка. Харесаха се още по време на пътуването – все пак летяха един до друг! Тя беше толкова красива и бяла. Изключително грациозна и дългокрака. Той също беше красавец. Също толкова ослепително бял и мъжествен. Искрите между тях прехвърчаха като луди. И май всички забелязаха това. А може би им завидяха?

Бързо решиха да се съберат и задомят, да свият свое гнездо. И го направиха толкова бързо и припряно, както се влюбиха. Сдобиха се и с наследници – три наброй. Грижеха се за тях като се редуваха, хранеха ги, обичаха ги, отгледаха ги. Беше незабравимо горещо лято изпълнено с много радост и щастие.

В началото на септември тръгнаха заедно с останалите, за да се върнат отново следващата и по-следващата година и след нея още една... До лятото на нещастието. Нещастие, което го ограби, взе му всичко и го изостави сам, да страда.

След смъртта на своята любима, той с дни наред обикаляше злополучното място, невярващ, че това се случва, отказващ да го приеме. Жиците я бяха убили, беше се оплела в тях, защото бързаше да се върне в гнездото им. Всъщност тя умря пред очите му. В един миг летят щастливо, заиграват се, смеят се, а в другия – тя лежи там безжизнена!

Как можа да му се случи това! И до днес не можеше да го проумее. Цял месец ходи на мястото, обикаляше, душата му се късаше, забравяше да се храни. Мъката изцяло го бе погълнала. Беше отслабнал и залинял. Искаше му се да умре. Дойде време за тръгване, но той остана – без друго го смятаха за обезумял.

Всичките му приятели отлетяха за Африка, но той остана. Не можеше да тръгне, не можеше да я остави сама, дори мъртва, в тези земи, където някога бяха щастливи.

......

Заваля дребен снежец, а той продължаваше да крачи в преспите, потънал в мисли, без да знае накъде е тръгнал. Вървеше ей така, за да мисли. Щеше да измине известно разстояние и после да се върне обратно в града – това правеше всеки ден, откакто падна снега. Не усещаше никакъв студ. Перушината му се мокреше все повече, но той не забелязваше това. Хората щяха да се погрижат за него, както досега – бяха добри, не го оставиха през цялото това зимно, студено време, изстинало като цялото му същество. Даваха му храна по два пъти на ден (и то все вкусни неща), направиха му подслон, искаха да го спасят. А той искаше ли? Не беше сигурен.

Пролетта скоро ще дойде, но какво ли ще му се случи тогава, когато се завърнат старите му другари. Ще го познаят ли, ще го заговорят ли или ще го прогонят от собственото му гнездо, както повелява закона на природата, за да се настани в тяхното щастливо гнездо ново семейство, с нови деца?

Тъжният щъркел продължаваше да крачи в снега.