Синият камион

Пътувах с автобуса, когато го видях. Голям, син, с бял надпис: „Татко, чакам те”. Това беше камионът, който видях паркиран пред една къща в онова село (не му помня името), през което минавахме.

Толкова много ме впечатли този камион, че реших да сляза в непознатото село, нищо че целта на пътуването ми беше друга.

И така слязох от автобуса. Беше късен следобед, окъпан от оранжево есенно слънце. Запътих се направо към въпросната къща. Пред нея на пейката седеше дванайсетгодишно русо момче. Детето беше облечено в тъмносин панталон и небесносиня ризка. Беше хладно, но момченцето така се бе умислило, че изобщо не забелязваше режещия вятър. Поздравих и седнах до него. Запознахме се. Момчето се казваше Никола и имаше небесни очи. Казах му, че съм слязла за малко от автобуса, за да си купя кафе от павилиона и той е тръгнал без мен. Детето ми повярва. Заговорихме.

-         Ходиш ли на училище? – попитах аз.

-         От време на време.

-         А защо не редовно?

-         Ами.... имам си друга работа! – заяви Никола.

-         Хубав камион, ваш ли е?

-         Мой е ... и на баща ми беше .... – рече момчето и влезе да повика майка си.

Запознах се с майката. Нина беше висока, красива, със сламена коса и тъжни небесни очи. Ето от кого ги беше наследил синът. Покани ме да нощувам у тях. Нагостиха ме и след вечеря останахме двете да си говорим – чак до сутринта.

Навън беше доста хладна есенна нощ, но в кухнята на Нина беше уютно и приятно. Имах чувството, че сме приятелки, които не са се виждали от години. Странно, но аз наистина почувставах непознатата жена толкова близка, като че ли е единствената ми приятелка. Явно и тя си е помислила същото за мен, защото ми разказа живота си.

Омъжила се млада – на двайсет години. Мъжът й Петър бил на двайсет и шест. Харесали се, взели се. Отделили се от родителите, свили свое семейно гнездо. Родил се Никола. Били много щастливи, въпреки че не били богати. Петър бил шофьор към селската кооперация и изкарвал що-годе добри пари. Нина се грижела за къщата и семейството. Но Петър имал мечта – един ден да има свой камион и да превозва стока за повече пари и да пътува... Постепенно неговата мечта се превърнала в мечта и на малкия Никола. Той също като баща си обожавал пътуванията.

Случило се така, че посъбрали пари (не без помощта на спестяванията на сина) и купили дългомечтания камион. Естествено на старо. Тежкотоварният камион не бил в много добро състояние, но за месец - два бащата и синът успели да го стегнат като нов. Оставало само да го боядисат – в небесносиньо, даже купили боята. Но внезапно бащата изчезнал. Ей, така просто си тръгнал. Без да каже защо. Оставил само бележка, че отива в града. За колко време, поради каква причина – никой не знаел.

Никола бил много ядосан, че баща му тръгнал преди да свършат работата по камиона. Спрял да говори, но не се отказал. Всеки ден след училище, а понякога даже бягал от училище, за да боядисва семейния камион. За две седмици и половина приключил. Таткото все още го нямало. Затова и Никола написал отзад на каросерията с бяла боя „Татко, чакам те”. Така на небесносиния камион се появили тези облачета-букви, съдържащи призив, изтръгнат от сърцето на един очакващ син...

Петър все още не се е върнал.

Така, без да имам право, от чисто любопитство, се намесих в съдбата на едно семейство. Но не съжалявам. С Нина и досега сме приятелки. Тя и Никола често ми гостуват в града. Все още обаче не съм им казала защо онази вечер „изпуснах” автобуса си.

 * Разказът е публикуван в сборника "Ветрилото на дъгата", 2010 г.