Дарио

Тя стигна на автогарата около 20 минути по-рано. Автобусът тръгваше точно в полунощ. Определено тръгваше към столичния град със смесени чувства, но и с много вълнение от предстоящата среща. Не го познаваше отдавна. Бяха говорили две седмици по интернет, след това се чуха по телефона и накрая решиха да се срещнат в столицата, за да отидат в планината. В началото тя се колебаеше дали да тръгне. Сподели с една приятелка, която й помогна да реши. Нямаше какво да губи. Винаги можеше да се върне.

И така в събота си купи билет, приготви багажа и ето я тук на автогарата с раница и малка чанта през рамо. Реши да се облече семпло, но елегантно – с тъмносини джинси, лилава блуза и шал на раменете. Малко преди да тръгне се чуха по телефона – той вече беше там, прати й снимка от хотела.

Сега стоеше на една пейка на автогарата и чакаше. Оглеждаше хората и често поглеждаше часовника. Скоро отнякъде дочу италианска реч. Бяха трима – две момичета и едно момче. Изглеждаха по-млади от нея и като че ли леко пийнали. Говореха си нещо и я гледаха. Тя разбираше малко италиански, но не можеше да ги чуе какво точно говорят.

Имаше доста чакащи пътници. По навик тя се взираше в хората и отчиташе на ум всичко, което виждаше: един мъж я наблюдаваше; италианците се бяха разположили на бордюра; изведнъж  се появи млад мъж с тениска, на която пишеше Love comes fast! Тя се усмихна и си помисли, че това е знак за предстоящата среща.

След малко дойдоха и шофьорите на автобуса. Всички пътници се устремиха към превозното средство. Единият шофьор извърши доста странна маневра и без малко не бутна една от италианките. Всички се отдръпнаха, за да може да паркира автобуса. Където и да застанеше, италианците все се оказваха близо до нея. Тя си спомни за едно пътуване до Испания, където срещаше доста италианци. Беше ги понамразила – винаги бяха шумна тълпа, готвещи, бързащи… и сега отново са наблизо.

Най-после отвориха автобуса за пътниците и те започнаха да се качват. Единият мъж, който тя забеляза, че я наблюдaва, й направи път да се качи преди него. Тя му кимна за благодарност и се качи. Настани се. Предпочете да не оставя раницата си долу в багажника, затова и трябваше време да се намести, за да й е удобно. Мястото й беше до прозореца и недалеч от втория екран на телевизора, така че ако не можеше да заспи, щеше да погледа филма, който пуснат.

Докато се настаняваше. Видя, че италианките се наместват зад нея. Момчето, което беше с тях, все още го нямаше – пушеше цигара преди да се качи. Засега мястото до нея беше свободно.

Докато си помисли кой ли ще седне до нея, италианецът изникна като че от нищото и взе да се настанява до нея с въпроса:

- Tu sei italiana?

- No, English! – отговори тя.

Това бяха първите реплики, които си размениха. Автобусът тръгна. Въпреки резкия й отговор, италианецът не можа да се въздържи и пак я заговори, но този път на английски.

- Англичанка ли си?

Сега тя осъзна, че преди малко не го беше разбрала. Тя си помисли, че я пита дали говори италиански, а всъщност той я бе попитал дали е италианка!

- Не, българка съм.

Сега вече се разбраха.

- Сигурна ли си, че си българка? – повтори въпроса си той.

- Да, абсолютно! – усмихна се тя.

- Преди малко с моите приятелки говорехме за теб. Бяхме сигурни, че си италианка и ни игнорираш нарочно!

Тя се разсмя. Не очакваше да й каже подобно нещо. Ех, тези италианци! Винаги са толкова напористи, мислеше си тя.

Мъжът я гледаше с големите си кафяви усмихнати очи. Иначе изглеждаше точно като италианец – къдрава тъмна коса, брада, матова кожа и много топли очи. Не беше много висок, но изглеждаше добре сложен и силен.

- Защо отиваш в София? Студентка ли си? – продължи с въпросите си той.

- Не, не съм студентка. По-възрастна съм. Отивам, за да се срещна с един мъж! – отговори през смях тя.

Всъщност разсмяха се заедно. Той не можеше да повярва на откровения й бърз отговор, а тя се изненада като чу думите си, изречени на глас, при това на непознат!

Разказа му набързо за мъжа – познавала го отскоро, но решили да се срещнат в столицата, и тя тръгнала.

- Ако не ми допадне, ще се върна! – заяви тя.

- Защо ми каза, че си възрастна? На колко години си?

- На 33. А ти?

- 30.

- Казах ти – по-възрастна съм!

- Не изглеждаш на толкова. Но много приличаш на италианка от Северна Италия – от Милано! Или не, по-скоро на венецианка приличаш!

- Никога не съм била във Венеция. Трябва да отида, за да проверя! – отговори тя.

- Била ли си в Италия?

- Само в южната част – в Бари.

- И аз съм от юга, но живея в Болоня. Казвам се Дарио.

- А аз - Рита. Приятно ми е!

- Рита е съкратено име. От какво?

- От Маргарита.

-  Маргарита. – повтори той. – И ние го имаме това име… обаче при нас е Маргерита…Знаеш ли? Не обичам да говоря на английски! По-добре е да говорим на италиански или на български.

- Само, че аз не знам италиански, а ти – български! – засмя се тя.  – Но мога да те науча  на български. Аз съм учителка.

- И аз съм учител! Какво преподаваш?

- Български език? А ти?

- История. Но не съм редовен учител. Все работя по заместване.

Тя хвърли око към екрана и с изненада установи, че бяха пуснали един от любимите й романтични филми – „Ваканцията“.

- О, обичам този филм! – възкликна тя.

- Гледала ли си го?

- Много пъти!

- За какво става дума?

- Ето тези двете жени си разменят домовете, защото и двете са разочаровани от любовните си връзки. Едната е англичанка, а другата – американка. Разменят си домовете за Коледа и там без да очакват и двете срещат истинската любов.

- В живота не става така! – заяви Дарио.

- Не, не става така! – потвърди Рита.

- Такава любов има само по филмите. – заключи той.

Тя се съгласи с него. Обичаше тези романтични истории, но животът много ясно й беше показал, че на обикновените хора тук, в реалността, подобни неща не им се случват.

Продължиха да говорят на различни теми. Дарио й разказа за своята двуседмична ваканция в България. Дошъл с тези две приятелки. Едната била илюстратор и аниматор, а  другата работела в социален дом и се грижела за деца с различни проблеми. Рита беше сигурна, че двете жени слушат разговора им. Не знаеше до колко говорят английски. По някое време само се провикнаха:

- Дарио, заспивай!

Но тъй като той не им обърна никакво внимание,  те повече не се обадиха.

Италианецът й каза, че първата седмица били в София и решили втората да прекарат във Варна. За съжаление, бяха уцелили дъждовна и мрачна седмица. А морският град замира при лошо време, обезлюдава се и става пуст, дори през летния сезон. Така че впечатленията на Дарио за града бяха за спокоен, даже скучен град.

- Скоро ще започне филмовият фестивал. – каза тя.

- Така ли? Кога?

- В края на седмицата. Казва се „Любовта е лудост“.

- Не знаех, че има. Но ние утре летим за Италия.

- Ясно, може би следващия път.

Загледаха се във филма. Да си чужденец и да пътуваш в български автобус сигурно в много странно. Филмите, които пускат са без звук и със субтитри на български!

- Странно е! – каза Дарио. – Нищо не разбирам. Какво става?

- Ами… това е бившият на англичанката (Кейт Уинслет). Той обяви пред всички колеги, че се жени за друга, но същевременно не спира да й се обажда, а тя е влюбена в него.

- Те ли говорят толкова бързо, или ти знаеш филма?

- Нали ти казах, че ми е любим! – засмя се тя. – Гледала съм го много пъти!

- Ааа, добре – усмихна се той.

- Той ще те вземе ли? – Попита Дарио, като видя, че жената до него пише на мъжа от телефона си.

- Да, или поне така каза.

Продължиха да пътуват в мълчание. Тя и той гледаха през прозореца в тъмнината. След известно време той пак проговори:

- Когато пътувахме към Варна, имаше гъста мъгла и аз нищо не видях от пейзажа.

- През деня ли пътувахте? – попита тя.

- Да, но мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Освен това бях до прозореца, а до мен - мнооого дебела жена! И през цялото време пътувах ето така свит – показа той и се сгърчи.

Тя се усмихна на жеста му и си помисли, че сега доста се беше разположил. За компенсация.

- И сега пак нищо не виждам! Къде сме? В гората ли?

От фаровете на автобуса се виждаше само гора и нищо друго.

- В гората сме, но няма вълци! Спокойно! – пошегува се тя.

Той я погледна въпросително и се разсмя.

- Защо казваш, че няма вълци?

- Това е шега! Преди два дни с приятели решихме да ходим на концерт на плажа, но объркахме пътя. Но с нас бяха и техните малки деца и за да не се страхуват им казах, че няма вълци! И сега на теб! Няма вълци!

Засмяха се. Автобусът беше притихнал, но Дарио и Рита не спираха да говорят и да се смеят.

- Трябва да поспиш – каза той.

- Ти също.

- На мен ми стигат и пет часа сън – заяви той. – Спя малко и след това съм свеж!

- Браво на теб! А аз не мога да заспивам лесно и след това трудно ставам.

Отново замълчаха. Но не спяха. Изведнъж Дарио взе ръката й в своята – съвсем спонтанно.

- Колко е малка! – възкликна все така спонтанно мъжа.

Тя не каза нищо, само се усмихна. Той пусна ръката й.

- Не бива. Ти отиваш при друг…

- Няма проблем… – каза тя и сграбчи ръката му. Той обаче я издърпа. А тя съжали за прибързаността.

Какво правеше наистина! Нали отиваше да се срещне с онзи мъж!

Продължиха пътуването. Не след дълго стигнаха Велико Търново, а там автобусът спираше за кратка почивка. Дарио каза, че слиза до тоалетна. Тя също.

Слязоха и се наредиха на дългата опашка пред тоалетните. Дарио веднага предложи монети за тоалетната, но тя отказа – имаше монети.

 След почивката двамата спътници спряха да си говорят. И двамата се опитваха да заспят, но въобще не им се получаваше. Дарио от време на време прошепваше:

- Ти трябва да спиш.

Но самият той не заспиваше. Рита беше обърнала лице на другата страна и стоеше със затворени очи, но по някакъв тайнствен начин той усещаше, че тя не спи.

В един момент италианецът нежно помилва по ръката  жената до себе си. Докосваше малката ръка едва все едно я галеше с перце. Тя се опитваше да не отвръща на милувката, стремеше се да стои абсолютно неподвижно, но той разбираше, че тя не спи. Продължаваше да гали съвсем леко ръката й. Рита се разтапяше от удоволствие. Никой не беше правил това с ръката й преди. Вече не можеше да се въздържа и уж случайно наместваше ръката си в неговата. След малко се обърна към него и сложи глава на рамото му. Дарио беше толкова силен, тя усещаше мускулите му с цялото си същество. Изведнъж мъжът се изправи и я целуна и отново каза:

- Трябва да поспиш.

Тя отново не отговори.  Вече навлизаха в София. Жената не искаше изобщо да слиза, не искаше това пътуване да свършва. Съвсем беше забравила за мъжа, с когото щеше да се срещне. Сети се, че трябва да му звънне, за да я посрещне. Направи го.

Пристигнаха в София.Рита беше най-обърканият човек в онази сутрин. Не знаеше какво да прави. Ясно осъзнаваше, че никога повече няма да види Дарио, но и разбираше още нещо. Дарио се появи, за да разбере, че не трябва да прави грешката да свързва с мъжа от интернет. Дарио беше подаръкът – смисълът.

- До скоро – каза Дарио.

- Да, до скоро. – отвърна с тъжна усмивка Рита.

Слязоха от автобуса. Рита си купи билет за връщане.