Ника и мечките

- Тате, не разбирам!

- Какво не разбираш, Ника?

- За мечките. Защо плашат малките деца с тях, а в същото време има играчки мечета?

- Хм, не бях се замислял. Но си права. Дай да помислим заедно. Ти харесваш ли играчките мечета?

- И още как! Имам няколко, толкова са сладички!

- А страхуваш ли се от мечките?

- Ами не знам. Не съм сигурна. От тези в зоопарка със сигурност не. Те са далече от посетителите и обикновено не им обръщат внимание. Но не съм виждала мечка отблизо, тате!

- Е, то и аз не съм…

- Теб страх ли те е от мечките?

- Те са големи животни и опасни…

- Но, тате, чакай не сме решили защо плашат децата с тях!

- Дали защото са толкова голеееми...

- Тате, виж тук пише, че има и Мечкин ден...

- Какъв ден?

- Мечкин, ден на мечките…

-  А не знам аз такъв ден.

- Тук пише:” В Северна България на 30 ноември се почита свети Андрей като покровител на мечките. Легендата разказва, че по време на от..шел..ничеството му (ох, че трудна дума) мечка убила вола, с който свети Андрей орял. Тогава той преборил мечката и впрегнал нея вместо вола. Всъщност, хората се страхуват от мечките и от евентуалните им нападения. Вярва се, че ако окажеш почит на зверовете, те няма да са настроени агресивно към теб." И още: "На Мечкин ден най-възрастната жена в домакинството става рано и сварява някакво вариво, в общия случай царевица. После го хвърля нагоре към небето или в комина и нарича: „На ти мечко кукуруз, да ядеш варения, а не суровия и хората“. Това е обреда на предпазването.” Ти мислиш ли, че са истина тези неща?

- Виж, Ника, някога хората са се страхували от природата и затова са измисляли всякакви истории, с които да се успокояват или предпазват…Затова е казано “обред на предпазването”.

-  Имаш предвид като приказките ли?

- Да, и като тях.

- Добре, разбрах. Отивам да поиграя с Биби на двора.

- Добре, и се пази.

Отскоро Ника и семейството й живееха в нова къща с неголям двор. Най- хубавото според момиченцето беше огромното дърво, на което имаше къщичка! Толкова се зарадва като я видя. Веднага се изкачи да я разгледа, но остана малко разочарована. Къщичката не беше в добро състояние. Едната стена беше без няколко дъски, покривът беше счупен от единия край, подът беше влажен и покрит с изсъхнали листа, заради покрива, вратата не се затваряше… Дълъг списък за ремонт, както каза татко. Бащата на Ника й обеща да й помогне да я постегнат, за да може тя да играе там. Но я предупреди, че ще отнеме време, защото татко е много зает.

Така поработиха доста, но имаше и още работа. Важното беше, че вече от време на време можеше да играе там!

Сега детето излезе с кучето навън и веднага се покачиха в къщичката. С изненада Ника откри, че вратата на къщичката е изкривена, а вчера татко й я поправи. Когато влезе вътре, на пода имаше нещо кафяво. Приближи се бавно и що да види, малко мече! Мокро и треперещо.

- Студено ли ти е, миличко? - спусна се към животинчето Ника.

- Да, много ми е студено - проплака мечето.

- Но ти говориш! - ахна детето.

- И ти говориш! - отвърна мечката.

- Но аз съм човек, а ти… ти си мече...

- И какво от това, ние също говорим. Само че не всички ни разбират!

- Аз те разбирам! - Рече по-смело детето.

- Ами помогни ми, щом ме разбираш!

- Но как, аз съм дете?

- Стопли ме…

- Добре, чакай, чакай - Ника скочи на стълбата и заслиза забързано надолу.

Върна се много бързо с две одеяла и подскачащия Биби. Като наближиха дървото с къщичката, кучето стана неспокойно и взе лекичко да лае.

- Спокойно, Биби, тук имаме един гост… но трябва да си мълчиш...Ако лаеш, няма да те взема с мен - предупреди го сериозно детето.

Кучето веднага се умири и тръгна след стопанката си.

- Ето, нося ти да се стоплиш – рече Ника.

- А нещо да се стопля отвътре?

- Моляяя? – почти извика детето.

- Амии, нещо за ядене, момиче?

- Ааа, не се сетих. Ти какво ядеш? Мед и ябълки?

- Ммм, не отказвам, да.

- Ей сега ще дойда! – рече Ника и хукна пак към къщата.

Тъкмо беше награбила един голям буркан с мед и една голяма кесия с ябълки, когато татко й се появи в кухнята.

- Май си огладняла?

- Аз… такова – Ника се изчерви и татко й веднага се досети, че тя нещо крие.

-  Какво има, Ника?

- Тате, искам да ти кажа, но се страхувам…

- От какво се страхуваш? – татко й стана сериозен. – Кажи какво има?

- По-добре ела с мен в къщичката на дървото.

- Само да си взема якето – рече татко.

- Чакам те там – каза детето и излезе преди баща си.

Отиде в къщичката и занесе храната на мечето. То лакомо загриза ябълките.

- Татко сега ще дойде да те види – рече детето.

- Какво? Защо? – уплаши се мечето.

- Спокойно, няма нищо лошо да ти направи...

- Абе, момиче, ти си много глупаво! Хората са опасни! Трябва да тръгвам!

- Ама…

Ника не успя да каже нищо повече, мечето побягна без да се обръща, без да благодари.

Момиченцето сериозно се натъжи и когато татко й най-после дойде, тя бършеше някоя и друга издайническа сълза.

- Е, какво ще ми покажеш, Ника?

- Вече не мога… - изхлипа Ника и заплака.

- Но какво се е случило? Хайде, ела да те гушна. Успокой се.. – татко прегърна дъщеря си и тя спря да плаче.

- Тук беше дошло едно малко мече, тате. Беше цялото мокро, трепереше от студ, а и беше гладно. Аз донесох одеяла, да го подсуша и да го стопля. Но забравих, че може да е гладно и тогава ти ме видя да нося ябълки и мед.

- И какво стана после?

- Ами, то беше много гладно, излапа почти всичко, което бях донесла, но като му казах, че ще дойдеш да го видиш, то избяга!

- Искаш да кажеш, че те е разбрало какво му казваш и е избягало?

- Да, тате, и каза, че хората са опасни, а аз съм глупава… - Ника пак заплака.

- Ти не си глупава! А хората са опасни наистина, мечето има право! – рече тъжно татко. – Но все не разбирам как така ти си говорила с някакво зверче?

- И аз не знам татко, но го разбирах, както и то мен!

- Сигурно защото сутринта говорихме за мечките… Хайде да влизаме вкъщи, тук е доста хладно и мокро. Имаме още работа по къщата...

- Ще я поправим, нали тате?

- Да! Ще я поправим. Хайде да пием какао за стопляне!

- Чудесна идея!